— Никоя отвара на света не е идеална! — измърмори той, докато минаваше край Гарион.
Аршаг взе чашата с благодарност и отпи.
— Продължи — подкани го Белгарат, когато пленникът утоли жаждата си.
Аршаг кимна и започна отново:
— Харакан се завърна от запад преди около година. Дойде в Калида и се срещна тайно с мен. Съобщих му какво съм постигнал и обясних ограниченията, с които е свързано призоваването на Повелителя на демоните. След това двамата отидохме на едно уединено място и аз го посветих в заклинанията и магиите, необходими да се извика образът на Нахаз. Така Харакан можеше да приказва със самия Повелител на демоните през портата, разделяща двата свята. Аз влязох във връзка с господаря на злите сили и Харакан започна да му говори. Той спомена нещо за Ктраг Сардиус, но Нахаз вече знаеше за това. После чандимът разказа на Нахаз следното: през дългите години, когато Торак спял, ученикът му Урвон се пристрастил безкрайно към властта и богатството и накрая започнал да вярва, че е полубог. Само една крачка го отделяла от лелеяната му мечта да се превърне в истинско божество. Харакан предложи на Нахаз двамата да сключат съюз, като поиска Повелителят на демоните да се яви на Урвон, да го тласне към умопомрачение и после с общи сили да победят всички, търсещи Ктраг Сардиус, и да дадат вълшебния камък на Урвон.
— От думите ти става ясно, че си решил да не предупредиш Урвон. Какво щеше да спечелиш от това?
— Оставиха ме жив — сви рамене Аршаг. — Мисля, че Харакан искаше да ме убие — така щеше да е сигурен, че не оставя свидетели — но демонът го разубеди. Каза, че аз все още мога да им бъда от полза. Обеща ми, че ще стана владетел на десетки кралства, които ще управлявам с помощта на неговите деца демони. Успя да разубеди Харакан и след това чандимът се отнасяше любезно към мен.
— Не виждам какво е щял да спечели Нахаз, давайки безценния камък на Урвон — призна Белгарат.
— Нахаз иска Ктраг Сардиус за себе си. След като доведяха Урвон до умопомрачение, Господарят на демоните щеше му вземе камъка и просто щеше го замести с обикновено парче скала. После Харакан и Нахаз възнамеряваха да изпратят Урвон в някой усамотен замък, например Ашаба, където щяха да му подхвърлят няколко монаси и по-низши демони, засипвайки го с безброй илюзии. Там, потънал в блаженото тресавище на собствената си лудост, Урвон щеше да си играе на бог, докато те двамата поделят света помежду си.
— Докато не се появи истинският нов бог на ангараките — добави Поулгара.
— Такъв няма да има — възрази Аршаг. — Щом Нахаз се добере до Ктраг Сардиус — Сардиона, — двете пророчества ще престанат да съществуват. Детето на Мрака и Детето на Светлината ще изчезнат от лицето на земята завинаги. Нахаз ще прогони старите богове и ще стане единственият господар на вселената, повелител на съдбата на хората.
— А Харакан какво ще получи от всичко това? — попита Белгарат.
— Той ще установи господството си над църквата, освен това ще се възкачи на трона като властелин на цялото човечество.
— Надявам се, че е успял да подпише договор с Господаря на ада — сухо каза възрастният мъж. — Демоните са прочути с това, че не спазват дадените обещания. И какво се случи после? — подкани го старият вълшебник.
— В Калида пристигна вестител, който носеше заповеди за Харакан, издадени от самия Урвон. Ученикът на Урвон нареждаше в земите на Каранда да избухнат небивали размирици. Това щеше да принуди Кал Закат да напусне Ктхол Мургос, а щом императорът се завърнеше в Малореа, щеше да им е много по-лесно да го убият. Урвон вярваше, че след смъртта на Кал Закат ще му се удаде да наложи на трона му някоя послушна марионетка — безропотен владетел, когото може да вземе със себе си до мястото, където е скрит Сардионът. Очевидно това е едно от условията за пришествието на новия бог.
— Много отделни елементи от мозайката започнаха да се подреждат по местата си — отбеляза Белгарат. — И после?
— Двамата с Харакан пак отидохме до онова уединено място и аз отново призовах образа на Нахаз, отваряйки портите към тъмния свят. Харакан и Господарят на демоните поговориха известно време, след това изведнъж образът придоби плът и пред мене се изправи самият господар на отвъдното.
— Тогава Харакан ми нареди да се обръщам към него само с името лорд Менга, тъй като всички в Малореа вече знаели кой е Харакан — продължи гролимът. — След това се отправихме към Калида и Нахаз дойде с нас. Повелителят на демоните призова ордите си и град Калида се предаде. Тогава Нахаз поиска отплата за помощта си и Менга ми заповяда да я осигуря. Едва в този момент разбрах защо бях нужен на Нахаз. Той говори с мен и ми съобщи какво желае. Никак не ме беше грижа — повдигна рамене гролимът. — Бездруго потърпевшите щяха да бъдат само каранди, така че… Те смятат Повелителя на демоните за свой бог, затова не ми беше никак трудно да убеждавам младите карандски девойки, че вниманието, с което Нахаз ги ощастливява, всъщност е изключителна чест за тях. Те отидоха при него по своя воля, с пълното съзнание и горещата надежда, че ще дарят с живот негово отроче. Ала разбира се, не знаеха, че по време на раждането телата им ще бъдат разкъсани на парчета и ще заприличат на изкормени свини. Мисля, че останалото ви е известно — завърши гролимът с презрителна усмивка.
— О, да, наистина научихме всичко — увери го Белгарат. Гласът му прозвуча така, сякаш някой дращеше със стоманен гвоздей върху каменна плоча. — И кога тръгнаха? Говоря за Харакан и Нахаз. Вече знаем, че ги няма по тези места в Каранда.
— Преди около месец. Тъкмо се готвехме да обсадим Торпакан, разположен точно на границата с Делчин, когато една сутрин се събудих и разбрах, че лорд Менга и Нахаз са изчезнали. Освен това от техните демони нямаше и следа, нито един не беше останал на нашата армия. В този момент всички се обърнаха към мен, но за мое най-голямо учудване магиите и заклинанията не успяха да призоват дори най- низшия демон. Войниците от армията изпаднаха в ярост и аз едва успях да се отърва жив. Реших да ида в Калида. Но, когато стигнах там, заварих пълен хаос. Без демоните, които единствени успяваха да поддържат ред сред тълпата, карандите бяха станали неуправляеми. Там открих, че все още мога да призовавам образа на Нахаз. Това ме наведе на мисълта, че в отсъствието на Нахаз и Менга ще мога да завоювам доверието на карандите. Ако успеех да използвам положението в своя полза, проявявайки смелост и находчивост, цяла Каранда щеше да падне в краката ми. Щях да стана неин владетел. Тъкмо бях решил да приведа плана си в действие, когато тази сутрин се намесихте вие.
— Разбирам! — мрачно каза Белгарат.
— Откога си по тези места? — обърна се изведнъж Поулгара към пленника.
— От няколко седмици — отвърна гролимът.
— Добре — рече тя. — Преди няколко седмици от запад в Каранда е дошла една жена, която е носела дете със себе си.
— Не обръщам внимание на жените.
— Но тази е била по-различна от останалите. Знаем, че е излязла на брега на езерото някъде тук, а после се е опитала да наеме кораб. Чул ли си нещо по този въпрос?
— Сега в Каранда почти никой не пътува. Навсякъде царят размирици, положението е несигурно. През последния месец оттук тръгна един-единствен кораб. Ще ви кажа едно: ако тази жена е ваша приятелка и ако наистина е на борда, пригответе се да я оплачете.
— О, така ли?
— Корабът потъна по време на внезапно развихрила се буря край източния бряг на езерото, недалеч от град Каранд в Ганезия.
— Ето че и Зандрамас има една хубава черта — прошепна Силк на Гарион. — Предсказуема е. Сега вече не мисля, че ще ни е трудно да открием отново следите й, как смяташ?
Клепачите на Аршаг вече натежаваха.
— Ако имаш още въпроси към него, древни, задай ги по-бързо — посъветва го Сади. — Действието на отварата почти спира и той всеки момент ще заспи.
— Мисля, че вече знаем достатъчно — отговори му възрастният мъж.
— Аз също смятам така — добави Поулгара.
Езерото беше твърде голямо и нямаше да успеят да стигнат до източния бряг преди свечеряване, така че свиха платната и пуснаха котва. С първите лъчи на зората тръгнаха отново на път и малко след пладне на
