на своя съпруг кралицата на Драсния винаги се обличаше в черно.
— Ти би се гордял с него, скъпи ми Родар — прошепна тъжно тя.
Някой почука на вратата и тя отговори, без да се обръща:
— Да.
— Един надрак е пристигнал и желае да се срещне с вас, ваше величество — съобщи и икономът от прага. — Твърди, че го познавате.
— Така ли?
— Казва, че името му е Ярблек.
— О, да. Приятелят на принц Келдар. Доведете го.
— С него има някаква жена, ваше величество — каза икономът неодобрително. — Тя използва език, какъвто ваше величество не би желала да чува в покоите си.
— Това сигурно е Вела — усмихна се Порен. — И по-рано съм я чувала да ругае. Не зная дали наистина приема сериозно онова, което приказва. Въведете и двамата.
— Веднага, ваше величество.
Ярблек, както винаги, беше облечен в окъсани дрехи. Дългото му черно палто бе съдрано на едното рамо и бе грубо зашито с ремък от нещавена телешка кожа. Брадата му беше черна, сплъстена и рядка, косата — несресана, и от него се излъчваше не особено приятна миризма.
— Ваше величество — каза високо той и се опита да направи поклон, ала се олюля.
— Вече си пиян, Ярблек? — попита го дяволито Порен.
— О, не, Порен — отвърна той, без да му трепне окото. — Просто страдам от лек махмурлук.
Кралицата не се обиди от факта, че надракът я нарече по име — Ярблек никога не бе притежавал бляскави познания в областта на дворцовия етикет.
Чернокосата жена, която влезе с него, беше ослепително красива представителка на народа на надраките. Беше облечена в плътно прилепнали кожени панталони и черен кожен жакет. По една кама със сребърна дръжка се подаваше от двата й ботуша, други две бяха пъхнати в широкия кожен колан на кръста й. Тя се поклони пред кралицата с неописуема грациозност и каза:
— Изглеждаш уморена, Порен. Май не си доспиваш.
Порен се засмя.
— Кажи това на хората, които непрекъснато ме затрупват с нови и нови документи.
— Преди много години аз възприех едно-единствено правило — заяви Ярблек и се тръшна без покана на едно от креслата. — Никога не записвай нещо. Така хем пестя време, хем си нямам неприятности.
— И Келдар казва същото.
Ярблек сви рамене.
— Силк се оправя добре в живота.
— Не съм ви виждала от доста време — отбеляза Порен и също седна.
— Бяхме в Малореа — каза Вела и започна да се разхожда из стаята, оглеждайки мебелите с оценяващ поглед.
— Нима това не е опасно? Чух, че там върлувала чума.
— Епидемията е ограничена предимно в Мал Зет — отговори Ярблек. — Поулгара убеди императора да затвори градските порти и да не допуска никого нито да влиза, нито да напуска столицата.
— Поулгара ли? — възкликна Порен и се изправи. — Че какво прави тя в Малореа?
— Последния път, когато я видях, се беше насочила към Ашаба. Белгарат и всички останали са с нея.
— А как са стигнали в Малореа?
— С кораб, струва ми се. Плавали са доста дълго.
— Ярблек, нима ще трябва да изтръгвам насила всяка дума от устата ти? — попита Порен, изгубила всякакво търпение.
— Сега идвам до най-важната част, Порен — отвърна надракът малко обидено. — Какво искаш да чуеш първо: цялата история или съобщението, което нося за тебе?
— Просто започни от самото начало, Ярблек.
— Щом искаш. — Надракът почеса брадата си. — Онова, за което се сещам, е следното: Силк, Белгарат и останките били в Ктхол Мургос. Там били пленени от малореанците и Закат ги отвел в Мал Зет. И онзи младият мъж с огромния меч, Белгарион… Та Белгарион и Закат станали приятели…
— Гарион и Закат — приятели? — недоверчиво попита Порен. — Как е станало това?
— Не зная. Не съм бил там, когато се е случило. Казано накратко, двамата станали приятели, но точно по това време в Мал Зет избухнала чумната епидемия. Аз успях да измъкна Силк и останалите извън града и всички тръгнахме на север. Преди да стигнем Вена, се разделихме. Те искаха да отидат в Ашаба, а пък аз имах цял керван със стоки, които трябваше да закарам в Яр Марак. Всъщност продадох ги с голяма печалба.
— А защо са тръгнали към Ашаба?
— Преследват някаква жена на име Зандрамас — същата, която отвлякла сина на Белгарион.
— Жена ли? Значи Зандрамас е жена?
— Така ми казаха. Белгарат ми даде едно писмо и каза да ти го предам. В него е описано всичко. Казах му, че не бива да пише нито една дума, но той не ме послуша. — Ярблек се размърда в креслото, стана, пъхна ръце под полите на палтото си и измъкна едно смачкано и не особено чисто парче пергамент. След това бавно отиде до прозореца, погледна навън и попита:
— Онова там да не би да е момчето на Трелхайм? Онова едрото, с рижата коса?
— Да — отвърна разсеяно Порен, опитвайки да се съсредоточи върху пергамента.
— Значи той е тук? Искам да кажа — граф Трелхайм?
— Да. Но не зная дали е станал. Снощи се легна твърде късно, а и беше малко пийнал.
— Такъв си е Барак — засмя се Ярблек. — Довел ли е жена си и дъщерите си?
— Не — отговори Порен. — Те са във Вал Алорн подготвят венчавката на най-голямата му щерка.
— Толкова ле е пораснало туй хлапе?
— Череките се женят млади. Изглежда мислят, че бракът е най-сигурното средство да опазят дъщерите си от различни неприятности. Барак и синът му дойдоха тук, за да се измъкнат от суетенето и суматохата около сватбата.
— Веднага отивам да го събудя. Ще ми се да проверя дали има нещо за пиене. — Надракът разтри слепоочията си и се намръщи. — Тази сутрин не съм в блестяща форма, а Барак е прекрасен човек. С него всеки може да прекара добре. Ще взема да пийна, та да се оправя. Пък и ти трябва да прочетеш пощата си. О — добави Ярблек, — щях да забравя. Имам още писма за теб. — Той започна да рови из джобовете на оръфаното си палто. — Едното е от Поулгара. — И той небрежно го хвърли на масата. — А това е от Белгарион. Това — от Силк, а пък това — от русокосото момиче с трапчинките — дето му викат Велвет. А пък змията не ти изпрати нищо — нали ги знаеш какви са змиите. А сега ще ме извиниш, но наистина не се чувствам особено добре. — Надракът се обърна и тръгна с олюляваща се походка към вратата.
— Този човек наистина ме изкарва от търпение — заяви Порен.
— Нарочно го прави. — Вела вдигна рамене. — Смята, че е забавно.
— Ярблек каза, че и ти носиш съобщения за мен — рече кралицата. — Мисля, че ще е най-добре да прочета всичко наведнъж — така ще изживея всички неприятни изненади само един път.
— Нося ти само едно съобщение, Порен — отговори Вела. — При това устно. Лизел — момичето, което наричат Велвет — ме помоли да ти предам нещо, когато останем насаме.
— Какво? — попита Порен и остави писмото на Белгарат.
— Не съм сигурна как са разбрали — подхвана Вела, — но изглежда, че кралят на Ктхол Мургос не е син на Таур Ургас.
— Какво говориш?
— Ургит няма никаква родствена връзка с онзи луд за връзване. Изглежда, преди доста години някакъв драсниански благородник посетил кралския палат в Рак Госка. Той и втората съпруга на Таур Ургас си допаднали. — Вела се усмихна и леко повдигна вежда. — Та значи много си допаднали. Винаги съм изпитвала съмнения в жените на мургите. Както и да е — в резултат на това приятелство на света се появил Ургит.
