Ужасно съмнение проблесна в съзнанието на кралица Порен.
Вела се засмя дяволито.
— Всички знаем, че Силк има връзки с много хора, в чиито вени тече благородна кръв — рече тя. — Ала не ни беше известно точно с колко кралски семейства е свързан.
— О, не! — възкликна Порен.
Вела започна да се смее.
— О, да. Лизел притисна майката на Ургит до стената и старата дама си призна всичко. — Изведнъж лицето на надракското момиче стана сериозно. — Смисълът на съобщението, което ти изпраща Лизел, е следният: Силк не иска онзи симпатяга Джевълин да разбере за това. Лизел смяташе, че трябва да съобщи за този факт на някого. Затова ми заръча да предам съобщението на теб. Предполагам, ти трябва да решиш дали да уведомяваш Джевълин, или не.
— Колко мило от нейна страна — сухо каза Порен. — Значи искат да пазя тайни от началника на кралското разузнавателно управление?
Очите на Вела блеснаха.
— Лизел се намира в трудно положение, Порен — подхвана тя. — Тя знае, че аз пия прекалено много и често-често сипя страхотни ругатни. Това кара хората да мислят, че съм глупава, ала не съм. Жените на надраките знаят какво става по света, а пък аз имам остри очи и виждам много неща. Да си кажа право — не съм ги хванала на място, но бих заложила половината от парите, които ще взема, щом Ярблек ме продаде, че Силк и Лизел често си правят компания.
— Вела!
— Не мога да го докажа, Порен, но зная какво съм видяла. — Надракското момиче помириса коженият си жакет и направи гримаса. — Ако не бих те затруднила особено с молбата си, бих желала да се изкъпя. От две седмици яздя без прекъсване. Конете наистина са прекрасни животни, но никак не ми се иска да мириша като тях.
Умът на Порен заработи бързо и усилено; в желанието си да спечели време, кралицата стана, приближи се до надракското момиче и попита:
— Обличала ли си някога атлазени одежди, Вела?
— Атлазени ли? Аз? — Вела се изсмя грубо. — Надраките никога не носят коприна и атлаз.
— Тогава можеш да си първата, която ще го стори. — Кралица Порен протегна малките си бели ръце и вдигна буйните черни коси на младата жена. — Бих дала душата си, за да имам такава коса.
— Ами да ти я продам тогава? — предложи Вела. — Знаеш ли как щеше да се вдигне цената ми, ако бях русокоса?
— Стига глупости, Вела — рече кралицата. — Опитвам се да мисля. — Тя зарови ръцете си в къдриците на Вела и чак се уплаши от усещането — косите й се сториха като живи! След това Порен протегна ръка: вдигна брадичката на Вела и се вгледа в огромните и очи. Нещо, изглежда, развълнува кралицата на Драсния — тя изведнъж разбра каква ще бъде съдбата на това полудиво дете на природата, застанало пред нея. — О, скъпа! — засмя се тя. — Само какво удивително бъдеще те очаква! Ти ще достигнеш небесните висини, Вела, наистина ще ги достигнеш!
— Не разбирам за какво приказваш, Порен.
— Ще разбереш. — Порен се вгледа в съвършеното й лице. — Да — рече кралицата. — Мисля, че материята трябва да бъде атлаз. Бледолилаво ще ти отива много.
— Аз предпочитам червеното.
— Не, скъпа — каза Порен. — Червеният цвят няма да ти отива. Трябва да се облечеш в бледолилаво. — Тя докосна ушите на момичето. — Освен това мисля, че трябва да сложиш украшения с аметист.
— Какво си наумила?
— Това е просто игра, дете. Драснианците са много добри играчи. А щом постигна онова, което съм наумила, цената ти ще се вдигне двойно. — Порен явно изпитваше самодоволство. — Първо се изкъпи, а после ще видим какво ще направим с тебе.
Вела вдигна рамене.
— Може, но при условие, че камите си останат при мен.
— Ще решим и този въпрос.
— Наистина ли можеш да направиш нещо с дънер като мен? — попита Вела и гласът й буквално прозвуча жално.
— Имай доверие в мен — отвърна Порен усмихната. — Сега върви се изкъпи, дете. Аз трябва да прочета всичките писма и да взема някои важни решения.
Кралицата на Драсния прочете писмата, повика иконома и даде няколко разпореждания.
— Искам да говоря с граф Трелхайм, преди да се е напил — заяви тя накрая. — Освен това трябва да проведа разговор с Джевълин. Да дойде по най-бързия начин в двореца.
След десет минути Барак вече стоеше на вратата на кралските покои. Очите му биха зачервени, а рижата му брада стърчеше във всички посоки. Ярблек бе дошъл с него.
— Оставете халбите с бира на масата, господа — повелително каза Порен. — Имаме доста работа. Барак, „Морска птица“ готова ли е да отплува в открито море?
— Моят кораб е винаги готов за среща с вълните — отвърна графът обидено.
— Добре. Събери моряците си. Трябва да отидеш до няколко места. Ще свикам среща на съвета на алорните. Съобщи това на Анхег, Фулрах и сина на Бранд Кайл в Рива. Отбий се в Арендия и вземи Мандорален и Лелдорин. — Кралицата сви устни. — Кородулин не е достатъчно здрав да понесе дългото пътуване, затова заобиколи град Воу Мимбре. Той ще стане дори от смъртното си ложе, ако знае, че свиквам такава среща. Вместо това отиди в Тол Хонет и доведи Варана. Аз сама ще съобщя новината на Чо-Хаг и Хетар. Ярблек, ти отиди в Яр Надрак и доведи Дроста. Остави Вела тук, при мен.
— Но…
— Никакво „но“, Ярблек. Прави онова, което ти казвам.
— Стори ми се, че става дума за Съвета на алорните, Порен — възрази Барак. — Тогава защо каним аренди, толнедранци, че и надраки?
— Трябва спешно да вземем важно решение, Барак. А то засяга всички без изключение.
Двамата мъже се взираха глупаво в нея.
Кралицата плесна рязко с ръце.
— Побързайте, господа. Побързайте! Нямаме никакво време.
Ургит, върховният крал на Ктхол Мургос, седеше на обсипания си с крещящи украшения трон в палата в Рак Урга. Беше облечен в любимия си лилав жакет и лилави панталони и разсеяно подхвърляше короната си от едната ръка в другата, заслушан в напевния глас на Агачак, йерарха на Рак Урга с вид на мъртвец.
— Това ще трябва да почака, Агачак — заяви накрая кралят. — Идния месец се женя.
— Но това е повеля на църквата, Ургит.
— Прекрасно. Предай на църквата искрените ми поздрави.
Агачак изглеждаше изумен.
— Не вярваш в нищо. Така ли?
— Не, вече не много. Нима болният свят, в който живеем, още не е готов да приеме атеизма?
За пръв път през живота си Ургит видя сянка на съмнение по лицето на Йерарха.
— Атеизмът е незамърсено пространство, Агачак — каза кралят. — Високо, сиво, равно място, където човек сам изковава съдбата си и праща боговете да вървят по дяволите. Нито аз съм създал тях, нито те мен, така че сме квит. Въпреки всичко им пожелавам всичко добро.
— Това не е в твоя стил, Ургит — отбеляза Агачак.
— Наистина не е. Просто вече ми омръзна да се правя на шут. — Ургит изпъна крак и хвърли короната си към стъпалото, сякаш мяташе обръч. Успя да я хване и с ловък ритник я препрати отново към ръцете си. — Всъщност ти не разбираш, нали, Агачак? — рече кралят и хвана короната във въздуха.
Йерархът на Рак Урга се изправи сковано.
— Това не е молба, Ургит. Аз не те моля.
— Добре. Защото аз няма да отида.
