— Това би било добре — отбеляза Силк. — Вече взе да ми омръзва все да тичаме по петите на тази жена.
— Но така ще загубим следите й — възрази Се’Недра.
— Виж какво, момиче — измърмори кисело Белдин. — Ако знаем къде отива Зандрамас, следите й въобще няма да ни трябват. Просто ще отидем до Мястото, което вече не съществува и ще я чакаме да се появи.
Поулгара прегърна Се’Недра по-силно, сякаш се стремеше да я защити.
— Бъди мил с нея, Белдин. Тя беше достатъчно смела и те целуна в къщата на ерцхерцога. Смятам, че това е било истински удар за сетивата й.
— Много забавно, Поул. — Грозният гърбав магьосник започна да се чеше с все сили под мишницата.
— Имаше ли още, татко? — попита Поулгара.
— Торак беше написал нещо на Гарион — отвърна Белгарат. — То е твърде мрачно, но се оказва, че дори богът с обезобразеното лице е знаел колко лошо ще стане по целия свят, ако Зандрамас победи. Торак казва на Гарион да я спре на всяка цена.
— Бездруго ще го сторя — рече тихо Гарион. — Не се нуждая от наставленията на Торак.
— Срещу кого ще бъдем изправени в Пелдан? — обърна се Белгарат към Силк.
— Предполагам, че неприятелите ни ще бъдат повече, отколкото във Воресебо и Ренгел.
— Как най-бързо можем да стигнем до Кел? — попита Дурник.
— Трябва да прекосим протектората Ликандия — отвърна Силк. — Най-краткият път там минава през Пелдан и Даршива, след това продължава надолу, прекосявайки планините.
— А какво ще кажете за Гандахар? — попита Сади. — Можем да избегнем всички неприятности, ако отплаваме на юг и минем оттам. — Сади изглеждаше някак странно в панталони и туника, пристегната на кръста с колан. Без пъстроцветната си роба приличаше повече на обикновен мъж, отколкото на евнух. Ала черепът му беше обръснат току-що.
Силк поклати глава.
— В Гандахар има само джунгли, Сади. Човек трябва да си пробива път с брадва в ръка.
— Джунглите не са толкова страшно нещо, Келдар.
— Напротив. Наистина са неприятни, особено ако човек бърза за някъде.
— Не можеш ли да повикаш на помощ войниците си? — попита Велвет.
— Мога — отговори Силк. — Но не съм сигурен дали ще могат да ни подкрепят. Ветер каза, че в Даршива гъмжи от гролими и войници на Зандрамас, а в Пелдан от години цари пълен безпорядък. Войниците ми наистина са добри, но не чак толкова. — Драснианецът погледна Белгарат. — Страхувам се, че в козината ти отново ще се забият много бодили и репеи, докато бродиш като вълк сред неприятелите си, приятелю.
— Защо просто не пренебрегнем следата? — попита Гарион. — Нека тръгнем направо към Кел.
Белгарат подръпна лявото си ухо.
— Подозирам, че бездруго дирята на Зандрамас води към Кел — рече той. — Както знаете, тя също е прочела Пророчествата от Ашаба. Известно й е, че Кел е единственото място, откъдето може да получи нужната й информация.
— Кайрадис ще й позволи ли да погледне в Евангелията? — попита Дурник.
— Вероятно. Кайрадис все още не е взела ничия страна и в никакъв случай няма избраник.
Гарион стана и каза:
— Ще изляза на палубата. Трябва да обмисля нещо и морският въздух ще ми помогне да се разведря.
Светлините на Мелцена блещукаха ниско на хоризонта зад тях. Луната оставяше сребриста пътека по повърхността на морето. Капитанът стоеше на задната палуба, стиснал здраво кормилото в силните си ръце.
— Не е ли трудно да определяш посоката нощем? — попита го Гарион.
— Не — отговори капитанът и посочи нощното небе. — Сезоните идват и си отиват, но звездите винаги са едни и същи.
— Всъщност да — рече Гарион. — Да се надяваме, че винаги ще е така.
След това отиде на носа на кораба, загледа се напред и се замисли дълбоко.
А после усети, че тя е до него. Разбра го просто от уханието, което познаваше от най-ранно детство, от ведрото спокойствие, лъхащо от нейното присъствие. И се върна в спомените си. Стори му се, че винаги е знаел къде точно се намира тя. Дори и в най-тъмните нощи, когато се събуждаше от сън в непозната стая, в чужд град, можеше да посочи безпогрешно мястото, където бе тя. Капитанът на кораба беше насочван от небесните светила, но звездата, която водеше Гарион през целия му живот, не беше някакъв далечен проблясък върху кадифената мантия на нощта, тя беше много по-близо и той я намираше винаги, когато му беше необходима.
— Какво те безпокои, Гарион? — попита вълшебницата и сложи нежно ръка на рамото му.
— Чувам гласа му, лельо Поул — гласа на Торак. Той ме е мразил хиляди години дори преди да се родя. Дори е знаел името ми.
— Гарион — съвсем спокойно каза тя. — Вселената е знаела името ти преди тази луна над главите ни да изплува от нищото. Цели съзвездия са чакали да се появиш след сътворението на света.
— Аз не съм искал това, лельо Поул.
— На някои от нас не е позволено да избират, Гарион. Има неща, които трябва да бъдат направени, и определени хора, които следва да ги извършат. Съвсем е просто.
Той се усмихна тъжно и нежно докосна снежнобелия кичур над челото й. И за последен път през живота си й зададе въпроса, стоящ на устните му, откакто беше малко момче.
— Защо аз, лельо Поул? Защо тъкмо аз?
— Можеш ли да се досетиш за някой друг човек, на когото би поверил тази работа, Гарион?
Той наистина не беше подготвен за такъв въпрос. Думите й го поразиха с абсолютната си простота. Най-сетне кралят на Рива разбра всичко.
— Не — въздъхна той. — Не бих могъл. Въпреки това ми се струва малко нечестно. Дори не са ме попитали.
— Нито пък мен, Гарион — отвърна тя. — Но не е нужно да ни питат, нали? Ние сме родени със знанието за онова, което трябва да извършим. — Тя го прегърна. — Толкова се гордея с теб, Гарион.
Той се засмя, без да крие иронията си.
— Е, в края на краищата не станах чак толкова лош. Поне мога да си обувам обувките, без да слагам дясната на левия крак, нали?
— Нямаш представа колко време ми беше необходимо, докато ти обясня това — отвърна тя и също се засмя. — Ти беше добро момче, Гарион, но никога не слушаше. Дори Рундориг ме слушаше. Обикновено не ме разбираше, но слушаше.
— Понякога ми липсва. И Доруун и Зубрет също. — Гарион замълча за миг. — Те ожениха ли се? Имам предвид Рундориг и Зубрет.
— О, да. Преди много години. Зубрет има много деца — пет, може би дори повече. Всяка есен ми пращаше съобщение и се връщах във фермата на Фалдор да помагам при раждането на следващото и бебе.
— Наистина ли? — попито удивено Гарион.
— Не бих позволила на никого другиго да го направи. Зубрет и аз имахме различни мнения по някои въпроси, но я обичам много.
— Тя щастлива ли е?
— Мисля, че да. Човек може да се справи лесно с Рундориг, а и около нея има предостатъчно деца, за които да мисли. — Вълшебницата го огледа критично. — Оправи ли ти се настроението?
— Чувствам се по-добре — отвърна Гарион. — Винаги се чувствам добре, когато си до мен.
— Много мило от твоя страна.
— Дядо каза ли ти какво пишеше за Се’Недра?
