— И преди сме се справяли с тях — изтъкна Силк.
— Съгласен съм — отговори Белдин. — Но защо да рискуваме, след като не се налага? Сега следата на Зандрамас не е важна за нас. Трябва да отидем в Кел — това е основната ни задача.
— Белдин има право — рече Белгарат. — Не е нужно да поемаме рискове за нещо, което вече не е от значение.
— Но сме толкова близо до нея! — възрази Се’Недра.
— Ако започнем да се бием с чандимите и хрътките, скоро няма да сме толкова близо — възрази Белдин.
— Какво най-вероятно ще направи Зандрамас, ако открие, че чандимите я следят? — попита Сади.
— Ще заповяда на всеки свой гролим и войник да се изправят на пътя им — отвърна Поулгара.
— А Урвон ще доведе още войски срещу враговете си, нали?
— Сто на сто — съгласи се Дурник.
— Което означава, че тук съвсем скоро ще бъде излъчен победителят между тях — въпреки че нито Зандрамас, нито Урвон биха избрали тъкмо този бряг за решаващия сблъсък.
— Какво искаш да кажеш, Сади? — попита Силк.
— Ако Урвон и Зандрамас съсредоточат всичките си усилия в битката помежду си, едва ли ще обръщат особено внимание на нас, нали? И ние просто трябва да тръгнем към Кел.
— Какво има на юг от нас? — обърна се Белдин към Силк.
— Нищо съществено. — Силк сви рамене. — Поне докато стигнем до Гандахар.
— Но на север оттук има някакъв град, нали?
— Да. Селда — отвърна Силк.
— Вероятно Урвон е вече там. Но ако тръгнем на юг, ще избегнем евентуална среща с него — а също и със Зандрамас. Сади има право. Те ще бъдат толкова заети един с друг, че няма да имат време да ни търсят.
— Някой да иска да добави нещо? — попита Белгарат.
— Един хубав пожар може би? — каза Дурник.
— Не те разбирам.
— Около нас всичко е потънало в мъгла — обясни Дурник. — И нощта скоро ще настъпи. Чандимите са пред нас. Нуждаем от нещо, което би могло да отвлече вниманието им, докато се промъкваме покрай тях. По брега има много дървета, изхвърлени от морето. Огньовете на открито в мъгливите нощи осветяват цялото небе, виждат се от няколко мили. Ако накладем няколко огъня, чандимите ще си помислят, че зад гърба им става нещо сериозно, и ще се втурнат назад да проучат случая. Това ще разчисти пътя пред нас.
Белдин потупа ковача по рамото и се изкиска.
— Направила си добър избор, Поул. Такива хора рядко се срещат.
— Да — каза тя. — Знам.
Поеха край брега към изоставеното село.
— Искаш ли аз да свърша всичко, дядо? — предложи Гарион. — Имам предвид да запаля огньовете.
— Не — отвърна вълшебникът. — Аз ще се погрижа за това. Ти, Поул и другите продължавайте напред. Ще ви настигна след малко.
— Искаш ли кремък и огниво? — попита го Дурник.
Белгарат поклати глава и отвърна:
— Ще го направя по друг начин. Искам да накарам чандимите да се вслушат в звуците, които ще предизвикам. Ще видят и огъня. — това би трябвало да привлече вниманието им изцяло. — Вълшебникът закрачи в мъглата към брега.
— Ела, Гарион — каза Поулгара и отметна качулката на наметалото си. — Трябва да отидем на разузнаване.
Двамата се отдалечиха на известно разстояние и отново промениха образите си — той се превърна във вълк, вълшебницата — в птица.
„Нека умът ти бъде непрекъснато нащрек, превърни се цял в слух и души, души! — тихо прозвуча гласът на Поулгара. — Вероятно заради мъглата чандимите ще наблюдават местността с помощта на мислите си, а не с очите.“
„Да, лельо Поул“ — отвърна той и се отдалечи с дълги скокове по плажа. Ходенето по пясъка беше по- различно от това по трева — песъчинките потъваха леко под лапите му и това го бавеше и никак не му харесваше. Гарион измина две мили покрай брега, без да срещне никого, после чу ужасно силен звук и почувства мощна въздушна вълна, напираща откъм гърба му. Потрепери и хвърли поглед назад. Мъглата беше осветена от мрачен оранжев блясък. След това усети силата на втора въздушна вълна, съпроводена от звук, подобен на взрив, а след нея — нов ураганно силен напор на вятъра.
„Това е проява на лош вкус, татко — чу Гарион гласа на Поулгара. — Защо действаш толкова показно?“
„Исках да съм сигурен, че са ме чули“ — отговори възрастният мъж.
„Вероятно са те чули чак в Мал Зет. Идваш ли вече?“
„Първо ще запаля още няколко огньове. Чандимите не са от най-наблюдателните. Освен това пушекът ще попречи на хрътките да надушат дирите ни.“
Последваха още няколко мощни взрива.
„Това ще свърши работа.“ — В мисълта на Белгарат личеше, че е доволен от делото си.
Двадесетина минути по-късно големият сребрист вълк се появи сред мъглата като призрак.
„А, тук ли си? — рече Белгарат на Гарион. — Нека се разделим и продължим напред. Дурник и останалите са точно зад нас.“
„Чандимите отидоха ли до плажа да видят какво става?“
„О, да — Белгарат изплези език — така се смееха всички вълци. — Това наистина разпали любопитството им. Да тръгваме.“
Затичаха. След около час ноздрите на Гарион изведнъж доловиха миризма на кон и ездач и кралят на Рива се насочи с големи скокове натам.
Конникът беше пазач на храма и яздеше на север към гигантските огньове, запалени от Белгарат. Гарион скочи срещу него със страховито ръмжене. Конят изцвили панически, изправи се на задните си крака и хвърли слисания ездач върху купчина побелели от водата дърва, наполовина заровени в пясъка.
„Някакви проблеми?“ — долетя някъде отдалеч мисълта на Белгарат.
„Един пазач на храма — отговори Гарион. — Конят го хвърли и избяга. Мисля, че си е счупил нещо.“
„Сам ли е?“
„Да, дядо. Къде си?“
„Малко по-напред от теб. Тук има гора. Мястото ми изглежда подходящо да поемем на запад. Не мисля, че се налага да изминаваме целия път до Гандахар.“
„Ще кажа на леля Поул да предаде думите ти на Дурник.“
Гарион навлезе сред високите дървета. На едно място мина покрай все още неугасналите въглени на лагерен огън. Лагерът беше изоставен, навсякъде наоколо се забелязваха признаци, че хората са го напуснали бързо. Дълбоко отпечатаните следи в глинестата почва показваха, че ездачите са се насочили в галоп към огньовете на брега.
Гарион продължи да тича напред.
Близо до гората лекият ветрец донесе остра миризма на куче и Гарион спря.
„Дядо — изпрати той бързо мисълта си към Белгарат. — Пред мен има хрътка. Подуших я.“
„Само една ли е?“
„Така мисля. — Той запълзя напред, целият в слух, носът му почти докосваше земята. — Подушвам само една.“
„Стой на място. Идвам веднага.“
Гарион приклекна на задните си крака и зачака. След малко към него се присъедини сребристият вълк.
„Движи ли се?“ — попита Белгарат.
