„Не, дядо. Изглежда, стои на място. Мислиш ли, че ще можем да се промъкнем край нея?“
„Ние с теб ще успеем, но не и Дурник и останалите. Слухът и обонянието на хрътките са почти толкова силни, колкото на вълците.“
„Можем ли да я уплашим?“
„Съмнявам се. Тя е по-едра от нас. Дори да успеем, ще извика помощ — а не искаме след нас да се втурне глутница хрътки. Ще се наложи да я убием.“
„Дядо!“ — Гарион се задъха. Не можеше да си обясни защо е така, но мисълта да убият хрътката го потресе дълбоко.
„Зная — съгласи се Белгарат. — Неприятно е, но нямаме друг избор. Тя препречва пътя ни за бягство, а трябва да изчезнем оттук преди да съмне. Сега слушай внимателно. Хрътките са едри, но не са особено подвижни. Аз ще я нападна отпред. Ти изтичай зад нея и прехапи крака й. Знаеш ли как да го направиш?“
Гарион с изненада откри, че знае съвсем точно какво трябва да направи.
„Да“ — отговори той. Не можеше да изрази колко неловко се чувства.
„Добре — продължи Белгарат. — Щом прехапеш сухожилията й, отскочи, защото тя ще се обърне и ще се опита да те нападне. Останалото е моя работа — ще й прегриза гърлото.“
Гарион потръпна. Белгарат не предлагаше битка, а хладнокръвно убийство.
„Да приключим по-бързо тогава“ — каза той наскърбен.
„Не скимти, Гарион. Ще те чуе.“
„Това не ми харесва“ — отвърна Гарион.
„На мен също. Но е единственото нещо, което можем да направим.“
Всичко приключи изненадващо бързо. Хрътката нададе див вой, когато зъбите на Гарион прегризаха сухожилията на задните й крака, после воят се превърна в ужасно хъркане — зъбите на Белгарат се бяха впили в гърлото й. Огромното й черно тяло се сви, предните й лапи започнаха да ровят конвулсивно в пръстта. След това кучето потрепера, отпусна се безсилно на тревата, замря и на негово място се появи гролим с разкъсано гърло.
„Не знаех, че могат да се преобразяват“ — рече Гарион, опитвайки се да преодолее обзелото го отвращение.
„Понякога го правят. — След това Белгарат изпрати мисълта си към дъщеря си. — Вече е чисто, Поул. Кажи на Дурник, че може да продължи заедно с останалите.“
Когато мъглата порозовя от зората, се подслониха в едно разрушено село. От някои къщи все още се издигаше дим.
— Мисля, че можем да рискуваме да запалим огън — каза Дурник.
— Топлата закуска няма да ни навреди — съгласи се Поулгара. — Скоро няма да имаме възможност за друга такава. Ето там — добави вълшебницата. — Да отидем в онази къща, или поне в онова, което е останало от нея.
— Почакай един момент, Дурник — рече Белгарат. — Би ли превел нещо? — Той погледна към Тот. — Допускам, че знаеш как да стигнем оттук до Кел? — обърна се вълшебникът към глухонемия гигант.
Тот намести пъстрото вълнено одеяло на рамото си и кимна.
— В Мелцена чухме, че пророците от Кел са затворили града — продължи старият вълшебник. — Нас ще пуснат ли да влезем?
Тот направи няколко от жестовете, с които си служеше.
— Казва, че това не е никакъв проблем, поне докато Кайрадис е в Кел — преведе Дурник. — Тя ще помоли другите пророци да ни пуснат в града.
— Значи тя е там? — попита Белгарат.
Този път жестовете дойдоха почти светкавично.
— Не можах да те разбера — каза Дурник на приятеля си. Глухонемият гигант пак замаха с ръце, но този път по-бавно.
Ковачът се навъси.
— Доста е сложно, Белгарат — подхвана той. — Доколкото го разбирам, Кайрадис е там, но и едновременно с това не е — както стана, когато видяхме Зандрамас. Кайрадис може да бъде на няколко различни места и в различно време.
— Виж ти колко интересно! — намеси се Белдин. — А Тот спомена ли къде се намират тези други места и времена?
— Не. Мисля, че би предпочел да не го прави.
— Е, ще уважим желанието му — рече Белгарат.
— Аз пък ще уважа любопитството си — каза Белдин, махна няколко клечки от брадата си и посочи към небето. — Отивам там — добави гърбавият вълшебник. — Мисля, че трябва да знаем докъде се простира тази мъгла и на какво ще се натъкнем, след като излезем от нея. — После разпери ръце, проблесна и излетя.
Дурник влезе в срутената къща и запали огън, а Силк и Сади излязоха да обиколят разрушеното село. След малко се върнаха — водеха един мършав мелцен, облечен в кафява роба.
— Криеше се в едно мазе — каза Силк.
Мъжът трепереше, очите му се стрелкаха диво.
— Как се казваш? — попита го Белгарат.
Човекът се вгледа втренчено в него, сякаш не го беше разбрал.
— Мисля, че не е съвсем на себе си — рече Силк. — Не каза нито дума през целия път дотук.
— Имаш ли някакво лекарство, което може да го успокои? — попита Белгарат Сади.
— Да, древни. — Евнухът извади малко шишенце, пълно с кехлибарена течност, взе една чаша, наля в нея вода, внимателно прибави няколко капки от кехлибарената течност и я разбърка. — Хайде, изпий това — каза той на треперещия човек.
Мъжът взе чашата и я пресуши на няколко шумни глътки.
— Трябва да изчакаме малко — каза Сади на Белгарат.
Уплашеният човек престана да трепери.
— По-добре ли си вече, приятелю? — попита го Сади.
— Д-да — отговори мъжът и си пое дълбоко дъх. — Много ви благодаря. Имате ли нещо за ядене? Умирам от глад.
Поулгара му даде хляб и сирене и каза:
— Хапни, докато стане яденето.
— Благодаря. — Той се нахвърли върху храната с вълчи апетит.
— Изглежда, си преживял доста неприятности през последните дни — рече Силк.
— Да — отговори му мелценът с пълна уста.
— Как се казваш?
— Наброс. Аз съм от Бюрото по пътищата.
— Откога си в Пелдан?
— От цяла вечност. Сигурно ще станат двадесет години.
— Какво е станало тук? — Силк посочи разрушените къщи.
— Пълен хаос — отговори Наброс. — Вече няколко години царят безредици, а миналия месец Зандрамас присъедини Пелдан към своите владения.
— Как го е направила? Чух, че била някъде в западната част на континента.
— И аз мислех така. Може би е заповядала на генералите си да го направят. Никой не я е виждал от няколко години.
— Изглежда, разполагаш с добра информация за положението в страната, Наброс — каза Силк.
Мъжът сви рамене.
— Така е, когато си чиновник. — Той се усмихна малко тъжно. — Понякога си мисля, че прекарваме повече време в клюки, отколкото в истинска работа.
— Да си чувал нещо за Зандрамас напоследък? — попита Белгарат.
— Всъщност да — отговори мелценът и почеса небръснатата брадичка. — Точно преди да замина от
