— А, значи пак ще използваш вълшебства? — измърмори недоволно капитанът.
Гарион кимна.
— Това е противоестествено, така да знаеш.
— Аз пък съм роден в такова семейство.
Грелдик се ухили все тъй неодобрително, но насочи кораба съвсем близо до ветровития бряг.
— Това място харесва ли ти?
— Да, прекрасно е.
Гарион и баба му изчакаха на брега, загърнати в топли наметала, които плющяха на вятъра, докато корабът не изчезна в морето.
— Е, вече може да тръгваме — рече Гарион и нагласи меча си по-удобно.
— Не мога да разбера защо го взе — отвърна Поледра.
— Кълбото иска да види бебето на леля Поул — отвърна той.
— Това е най-налудничавото нещо, което съм чувала, Гарион. Готов ли си да тръгваме?
Фигурите им проблеснаха, избледняха и на тяхно място се появяха два вълка, които прекосиха пустия бряг и затичаха през равнината.
След седмица стигнаха Долината на Алдур. Спираха много рядко да ловуват, още по-рядко — да почиват. През тази седмица Гарион научи много за живота на вълците. Белгарат му беше разказвал различни неща за него, но вълшебникът се беше научил да се превръща във вълк едва когато бе станал мъж, докато Поледра бе израсла във вълча глутница.
В една снеговита вечер двамата се изкачиха на върха на хълма, от който се виждаше къщата на Поулгара. Съвършено правите огради бяха почти изцяло затрупани от сняг, а в прозорците светеше уютна и мека жълтеникава светлина.
„Навреме ли пристигаме?“ — попита Гарион вълчицата с кехлибарените очи, която стоеше до него.
„Да — отвърна Поледра. — Решението ни да не вземаме конете се оказа добро. Моментът наближава. Хайде да идем там и да разберем какво става.“
Изтичаха надолу по хълма през гъстата пелена танцуващи снежинки и когато стигнаха вратата на къщата, възвърнаха човешкия си облик.
Вътре беше светло и топло. Поулгара, в напреднала бременност, тъкмо слагаше две чинии. Белгарат се беше разположил пред огъня, а Дурник поправяше някакъв стар хамут.
— Оставих ви малко от вечерята — рече леля Поул на Гарион и Поледра. — Ние вече се нахранихме.
— Значи знаеше, че ще пристигнем точно тази вечер? — попита Гарион.
— Разбира се, скъпи. Ние с мама обикновено винаги поддържаме връзка. Как е Се’Недра?
— Тя и Белдаран са добре — отговори небрежно той. Леля му Поул го беше изненадвала толкова много пъти в миналото, ала сега беше негов ред.
Вълшебницата едва не изтърва чинията, а прекрасните й очи блеснаха от изумление.
— О, Гарион! — възкликна тя и го прегърна.
— Името харесва ли ти? Поне мъничко?
— Повече, отколкото би могъл да си представиш, Гарион.
— Как се чувстваш, Поулгара? — попита Поледра и свали наметалото си.
— Чудесно — усмихна се леля Поул. — Процедурата, разбира се, ми е ясна, но сега ще я изживея за пръв път. Точно преди раждане бебетата като че ли нямат друга работа, освен да ритат. Преди две минути моето ме ритна на три различни места едновременно.
— Може би синът ни просто раздвижва и юмручетата си — предположи Дурник.
— Синът ни? — усмихна се Поулгара.
— Поул, просто така ми дойде на езика.
— Ако настоявате, мога да погледна и да ви кажа със сигурност дали е синче, или дъщеричка — предложи Белгарат.
— Само да си посмял! — спря го Поулгара. — Не искам да знам предварително.
Снегът спря малко преди разсъмване, а до сутринта вятърът пропъди облаците някъде далеч. Слънцето се показа, лъчите му заблестяха по повърхността на красивата снежна пелена, загърнала полето. Небето бе синьо и макар че наистина беше студено, истински мразовитите зимни дни все още не бяха настъпили.
Призори Дурник, Белгарат и Гарион бяха изгонени от къщата и сега се разхождаха навън по онзи особен, изразяващ пълна безпомощност начин, характерен за мъжете при подобни обстоятелства. По едно време спряха на брега на малкото поточе, Белгарат погледна кристално чистата вода и забеляза, че под повърхността й се стрелкат няколко пъргави сенки.
— Успя ли да намериш време да половиш риба? — попита той Дурник.
— Не — отвърна тъжно ковачът. — Вече нямам онова желание.
И тримата знаеха защо е така, но нито един от тях не го спомена.
Поледра им донесе храна, ала твърдо настоя да останат навън. В късните часове на следобеда Поледра ги накара да стоплят вода на огнището в ковачницата на Дурник.
— Никога не съм могъл да разбера защо винаги правят така — рече Дурник, докато отместваше поредния пълен чайник от огнището. — Защо им е вряла вода?
— Кой е казал, че наистина им трябва? — обади се Белгарат, който се беше опънал върху една купчина дърва и разглеждаше украсената с майсторската дърворезба люлка, която бе направил Дурник. — Това е просто начин да ни държат далеч, за да не им се пречкаме. Нечия гениална женска глава го е измислила преди хиляди години и оттогава жените правят всичко възможно, за да не нарушават обичая. Давай, Дурник, стопли водата, щом това ги прави щастливи. Пък и работата не е чак толкова тежка.
Луната изгря късно, ала звездите вече покриваха снега с вълшебното си сияние и сякаш целият свят беше окъпан бледосинкав блясък. Бе най-приказната нощ, която Гарион беше виждал: цялата природа изглеждаше така, като че бе притаила дъх в очакване.
Усещайки нарастващата нервност на Дурник, Гарион и Белгарат настояха да се разходят до върха на хълма, за да се поразтъпчат. Отдавна бяха забелязали, че Дурник винаги си намира някаква работа, за да пропъди черните мисли от съзнанието си.
Докато крачеха с тежки стъпки нагоре през преспите, ковачът беше вперил поглед в обсипаното със звезди небе.
— Нощта наистина е необикновена, нали? — Дурник се засмя срамежливо на собствените си думи и продължи: — Сигурно щях да кажа същото дори и ако валеше дъжд.
— И аз винаги правя така — каза Гарион, после се засмя и дъхът му, превърнал се в облаче пара, полетя към небето в студената зимна нощ. — Е, ако двата пъти, докато чаках да се родят децата ми, могат да се нарекат „винаги“. Все пак зная точно какво имаш предвид. И аз съм изпитвал съвсем същото. — Гарион погледна покритата със сняг равнина, простираща се под ледените звезди. — И на вас ли ви се струва, че тази вечер всичко е прекалено тихо?
— Няма никакъв вятър — съгласи се Дурник. — Пък и снегът приглушава всички звуци. — Ковачът вдигна глава и продължи: — Като спомена за това, наистина ми се струва странно тихо, пък и звездите са необикновено ярки. Е, сигурно има някакво логично обяснение.
Белгарат се усмихна и заговори:
— Във вас двамата, изглежда, наистина няма и капка романтика. Не ви ли хрумна поне за миг, че тази нощ наистина е необикновена?
Двамата го погледнаха странно.
— Помислете малко — продължи старият вълшебник. — Почти през целия си живот Поулгара отглеждаше деца, макар че нямаше свои. Гледал съм я как го прави и всеки път, когато поемеше в ръце някое новородено, в мен се зараждаше неясното усещане, че това й причинява болка. Сега всичко ще се промени и затова тази нощ наистина е необикновена. Поулгара най-после ще се сдобие със собствено дете. Това може да не означава нищо за останалата част на света, но мисля, че за нас е нещо много важно.
— Разбира се, че е така — рече разпалено Дурник, след това очите му станаха замислени. — Напоследък работя над нещо, Белгарат.
