— Зная, чувах те.
— Не ти ли се струва, че лека-полека всички се връщаме по местата, от които тръгнахме в самото начало? Не е съвсем същото, но повечето неща са ми познати.
— И аз често си мисля за това — призна Гарион. — Непрекъснато изпитвам странно чувство.
— Съвсем обичайно нещо за хора, които се връщат по домовете си след толкова дълго пътешествие — рече Белгарат и подритна една купчинка сняг.
— Не мисля, че е толкова просто, дядо.
— Аз също — добави Дурник. — Не зная защо, но ми се струва, че е нещо много по-важно.
Белгарат се намръщи.
— Прави сте — призна той. — И с мен е така. Ще ми се Белдин да беше с нас. Щеше да ни обясни всичко за няколко секунди. Никой нямаше да разбере обяснението му, но все пак той щеше да се опита да ни изясни нещата. — Старият вълшебник се почеса по брадата и продължи: — Мисля, че открих нещо, което може да се окаже верният отговор.
— Какво? — попита Дурник.
— Веднъж, преди около година, двамата с Гарион водихме дълъг разговор — той беше забелязал, че нещата, които се случват с нас, непрекъснато се повтарят. Сигурно си ни чул да приказваме за това.
Дурник кимна.
— Стигнахме до извода, че нещата се повтарят, защото сблъсъкът между Светлината и Мрака е пречел на бъдещето да се превърне в реалност.
— Според мен това звучи смислено.
— Както и да е, сега положението се промени. Кайрадис направи своя Избор и ефектът от сблъсъка е заличен. Сега бъдещето може да се превърне в реалност — може да се осъществи.
— Тогава защо всеки се връща към мястото, откъдето е тръгнал? — попита Гарион.
— Няма нищо по-логично от това, Гарион — заяви сериозно Дурник. — Когато човек започва нещо — дори то да е собственото му бъдеще, — той почти винаги се връща в началото, нали?
— Да приемем, че наистина обяснението е точно такова — предложи Белгарат. — Нещата бяха спрели. Сега те отново се движат напред и всеки си получи заслуженото. На нас се паднаха добрите последици, на другата страна — лошите. Това е своеобразно доказателство, че сме избрали правилната кауза, нали?
Гарион избухна в смях.
— Какво ти е толкова смешно? — попита Дурник.
— Точно преди да се роди дъщеря ни, Се’Недра получи писмо от Велвет. Тя е успяла да принуди Силк да насрочат дата за сватбата. Сигурно си заслужава дребничкият ни приятел да се ожени, но съм сигурен, че от време на време в очите му припламват гневни пламъчета, щом си помисли за това събитие.
— Кога е сватбата? — попита ковачът.
— Някъде през лятото. Велвет иска да е сигурна, че всички ще успеят да пристигнат в Боктор, за да станат свидетели на триумфалната й победа над нашия приятел.
— Това е твърде остро изявление, Гарион — порица го Дурник.
— Но по всяка вероятност е самата истина — засмя се Белгарат и измъкна изпод туниката си плоска бутилка. — Една глътка за прогонване на студа? — предложи той. — Взех си малко от онова могъщо пиво на улгите.
— На баба това никак няма да й хареса — предупреди го Гарион.
— Баба ти не е тук, Гарион. Сега има да прави много по-важни неща.
Тримата останаха на върха на хълма, вперили погледи към къщата. Сламеният покрив бе затрупан от дебел пласт сняг, по стрехите висяха ледени висулки и блещукаха като скъпоценни камъни, малките прозорчета хвърляха мека светлина по снега, покриващ градината и двора. От вратата на работилницата долиташе пурпурното сияние на ковашкото огнище, край което мъжете бяха прекарали целия ден, подготвяйки никому ненужната вряща вода. От комина се издигаше тънък синкав дим — летеше, без да потрепва, така високо в небето, сякаш искаше да докосне звездите.
До ушите на Гарион достигна особен звук, който той дълго не можа да разпознае. Беше песента на Кълбото, изпълнена с неописуем копнеж.
Възцари се невероятна тишина, а блестящите звезди се плъзнаха още по-ниско към заснежената земя.
В този миг от къщата долетя плач. Това бе викът на новороденото, ала той не бе изпълнен със смущение и недоволство, както при другите бебета, а преливаше от щастие и неописуемо възхищение.
Кълбото се озари в нежносиньо сияние и копнежът в песента му се превърна в радост. Дурник си пое дълбоко дъх и каза:
— Хайде да отидем долу.
— По-добре да почакаме още малко — предложи Белгарат. — Жените трябва да почистят, пък и трябва да дадем на Поул време да се среши.
— Нямам нищо против косата й да е малко разрошена — бързо каза Дурник.
— Ти не, но тя непременно има. Нека да почакаме.
Странно, ала Кълбото пак запя изпълнената с неудържим копнеж мелодия. Отново се възцари невероятна тишина, нарушавана единствено от радостния плач на новороденото.
Тримата приятели стояха на върха на хълма. Дъхът им, превърнал се в облачета бяла пара, се издигаше в студената нощ. Стояха неподвижно, заслушани в далечните, красиви звуци на детския плач.
— Има силни дробове — рече Гарион на щастливия баща.
Заслушан в песента на чедото си, ковачът се усмихна широко.
В този миг към самотното бебешко гласче се присъедини още едно.
Сега светлината, излетяла от Кълбото, беше истински взрив от синьо сияние, което озари снега около тях, а щастливата песен на камъка заля цялата земя с ликуващите, светли звуци на триумфа.
— Знаех си! — възкликна щастливо Белгарат.
— Две! — възкликна Дурник — Близнаци!
— Просто семейна черта, Дурник — засмя се Белгарат и прегърна ковача.
— Момчета ли са, или момичета? — попита Дурник.
— Че какво значение има това сега? Ако искаш, можем да слезем долу и да проверим.
Ала щом се обърнаха да тръгнат надолу, видяха, че недалеч от къщата става нещо необикновено. Тримата впериха погледи в гигантския стълб от наситеносиня светлина, спускащ се от звездното небе, до който скоро се появи втори лъч — бледосин. В мига, когато двата лъча докоснаха снега, къщата се окъпа в лазурното им сияние. След миг към тях се присъединиха червен и жълт, зелен, лилав и още един странен стълб бляскава светлина, чийто нюанс Гарион трудно би могъл да опише. Най-сетне от небето се спусна огромен лъч от ослепително бяло сияние. Като истинска цветна дъга светлините се подредиха в двора пред вратата на къщата, после отново поеха към небесния свод, обвивайки го в пулсиращо наметало от сияйни, преливащи цветове.
В следващия миг в двора стояха всички богове, присъединили гласовете си към прекрасната песен на Кълбото, за да благословят в могъщ, красив хор този дом.
Ерионд обърна глава и погледна към хълма, на който стояха тримата приятели. Лицето му сияеше от най-чиста и дълбока радост. Той им кимна и каза:
— Елате при нас.
— Всичко вече е завършено — прозвуча тържественият, ликуващ глас на УЛ. — Сега на света ще цари доброта.
С осветени от божествената светлина лица тримата приятели започнаха да се спускат по хълма, за да станат свидетели на това събитие — което, макар и съвсем обикновено, всъщност бе истинско чудо.
И така, настъпи часът да затворим книгата. Ще има още много дни и още много други истории, ала тази вече е завършена.
