— Перивор е остров, разположен недалеч от южния бряг на Даласия — отговори малореанецът. — Жителите му са много странни. В легендите им се разказва, че са потомци на някакви дошли от запад хора — те пристигнали по тези места с кораб, който се отклонил от курса си и се разбил на брега на острова. Това било преди две хиляди години. Самият остров няма голяма стойност, но мъжете там са вдъхващи ужас бойци. Общото мнение в Мал Зет е, че не си струва да се изпраща войска да покори тази земя. Дори Урвон не си е направил труда да изпраща гролими в Перивор.
— Нима няма да е опасно да отидем там, щом жителите му са толкова свирепи?
— Не. Всъщност те са дори гостоприемни — докато не опиташ да свалиш на брега въоръжена армия.
— Наистина ли имаме време за пътешествието до този остров? — попита Силк пророчицата.
— Имаме предостатъчно време, принц Келдар — отговори тя. — Векове наред звездите ни разкриват, че Мястото, което вече не съществува, очаква теб и спътниците ти. Знай, че ти и твоите приятели ще бъдете там в деня, предопределен за последната среща.
— И Зандрамас също ще е там, така ли?
— Нима срещата ще бъде възможна, ако го няма Детето на Мрака? — усмихна се тя.
— Струва ми се, че откривам полъх на хумор в думите ти, Кайрадис — каза драснианецът. — А това не е типично за вас, пророците. Така ли е?
— Колко малко ни познаваш, принц Келдар. — Тя отново се усмихна. — Често буквално се пръскаме от смях като прочитаме някое послание, изписано с огромни букви сред звездите. Освен това е много смешно да наблюдаваш как някои правят какви ли не неща, за да се измъкнат от онова, което е предопределено. Вслушвай се и изпълнявай наставленията на звездите, Келдар. Спести си агонията и мъченията и не се опитвай да избегнеш съдбата си.
— Използваш думата „съдба“ твърде лековато, Кайрадис — отбеляза неодобрително драснианецът.
— Нима ти самият не пристигна тук, подчинявайки се на съдбата, която ти е предопределена от раждането на света? Всичките твои грижи и занимания с търговия и шпионаж са само развлечения, поддържащи буден ума ти, докато дойде съдбоносният ден.
— Това е учтив начин да кажеш на някой човек, че се държи като дете.
— Всички ние сме деца, Келдар.
Белдин се появи високо в небето, прелетя над обляната в слънчева светлина гора и се спусна към земята, избягвайки ловко сблъсъка със стволовете на дърветата, като размахваше леко криле. После кацна на тревата и се превърна в човек.
— Някакви неприятности? — попита го Белгарат.
— Не толкова, колкото очаквах. — Гърбавият магьосник сви рамене. — И това малко ме тревожи.
— Струва ми се, че проявяваш непоследователност. Така ли е?
— Последователността е защитата, която използва ограниченият ум. Зандрамас не може да отиде в Кел, прав ли съм?
— Доколкото знаем — не може.
— В такъв случай би следвало да ни проследи до мястото на срещата, нали така?
— Освен ако не използва някакъв друг начин да открие къде се намира то.
— Тъкмо това ме тревожи. В случай, че ни следи, ще е логично да напълни тази гора с войска и гролими, за да разбере накъде ще тръгнем, нали?
— Да, имаш право.
— Обаче наоколо няма никаква армия — само няколко патрула, които не се престарават особено.
Белгарат се намръщи.
— Какво ли е наумила?
— Тъкмо това се питам и аз. Сигурно ни е приготвила някаква изненада.
— В такъв случай си дръж очите отворени. Не искам да се промъкне зад гърба ми.
— Може би ако го направи, ще ни е по-леко да й противодействаме. Това опростява нещата.
— Съмнявам се. Нищо в цялата работа не бе просто и не ми се вярва положението да се промени едва сега.
— Отивам на разузнаване напред. — Белдин трепна, очертанията му станаха неясни и след миг ястребът с синята ивица по крилете се издигна във въздуха.
Тази вечер направиха лагера си до един извор, който бълбукаше под огромна, покрита с мъх скала. Белгарат бе замислен, изпаднал в мрачно настроение, затова останалите го избягваха и всеки изпълняваше задачите си — повтаряни толкова много пъти, че вече се бяха превърнали в навик.
— Тази вечер си много мълчалива — каза Гарион на Се’Недра, докато двамата седяха край огъня след вечеря. — Какво има?
— Просто не ми се приказва. — Особената отпуснатост, която бе обзела малката кралица, не намаля пред изтеклия ден, няколко пъти в часовете на късния следобед тя се улови, че дреме на седлото.
— Изглеждаш уморена — отбеляза той.
— Да, малко. Вече пътуваме много време. Мисля, че това сигурно започва да ми се отразява.
— Тогава защо не си легнеш? Ще се почувстваш по-добре, като се наспиш хубаво.
Тя се прозя, протегна ръце към него и каза:
— Занеси ме до леглото.
Гарион се сепна. Се’Недра обичаше да стряска съпруга си. В такива моменти очите му бяха така широко отворени, а лицето му изглеждаше като на малко момче.
— Не си ли добре?
— Добре съм, Гарион. Просто ми се спи и искам някой да ме поглези мъничко. Отнеси ме до палатката, сложи ме в леглото и ме завий.
— Ами щом искаш… — Кралят на Рива стана, вдигна я с лекота и я пренесе през лагера до тяхната палатка.
— Гарион — измърмори сънено Се’Недра, след като той нежно я зави.
— Да, скъпа?
— Моля те, съблечи си ризницата, когато дойдеш в леглото. С нея миришеш на желязна тенджера.
Тази нощ сънят на Се’Недра беше изпълнен със странни видения. Сънува места и хора, които не бе виждала, нито пък бе помисляла за тях от години. Видя насън легионери, които охраняваха двореца на баща й. Видя лорд Морин, шамбелана, забързан по Мраморния коридор. След това се пренесе в Рива и води дълъг, неразбираем разговор с Бранд, Пазителя на кралството; през това време Арел, русокосата племенничка на Бранд, седеше до прозореца и предеше лен. И не обръщаше никакво внимание на камата, която бе забита в гърба й до дръжката. Се’Недра се размърда, измърмори нещо и продължи да сънува.
Сега се намираше в Реон, в източна Драсния. Видя Вела, танцьорката от народа на надраките, взе една от камите й и с лекота я заби в корема на чернобрадия Улфгар, водача на култа към Мечката. Улфгар говореше нещо с подигравателен тон на Белгарат и не й обърна никакво внимание дори когато Се’Недра завъртя камата в търбуха му.
След това отново се отзова в Рива, тя и Гарион седяха голи край малко, искрящо езерце в гората, а над тях летяха хиляди пеперуди.
После неспокойният й сън я отведе в древния град Вал Алорн в Черек, а след миг — в Боктор, на погребението на крал Родар. По едно време видя полето, където се бе разразила битката в Тул Марду, и пред очите й отново се появи лицето на самоназначилия се защитник — Олбан, синът на Бранд.
Сънят й беше съвсем несвързан. Се’Недра се пренасяше от място на място без никакво усилие, движеше се през времето и пространството, търсеше нещо, макар че не можеше да си спомни какво точно е изгубила.
На сутринта се чувстваше изморена, също както предната вечер. Непрекъснато се прозяваше и всяко движение й костваше сериозни усилия.
— Какво има? — попита я Гарион, докато се обличаха. — Не спа ли добре?
— Всъщност не — отговори тя, — Сънувах какви ли не странни неща.
— Искаш ли да ми разкажеш за тях? Това може би е най-добрият начин да ги пропъдиш далеч и те няма да те преследват повече нощем.
— В сънищата ми нямаше никакъв смисъл, Гарион. Просто прескачах на различни места, като че някой
