— Повечето от тях, да. Все пак се опитах да разбера къде се намира Сади. Искам да го убедя да се върне в Стис Тор.
— Той наистина е по-различен — съгласи се Езах. — Почти съм склонен да повярвам, че между него и влечугите има някакво родство.
— Сади притежава редица качества, присъщи на змиите, нали? Краде, освен това е мошеник, но управляваше двореца много по-добре от всички, заемали досега въпросната длъжност. Ако не сменях кожата си точно когато той изпадна в немилост, може би щях да му простя.
— Смяната на кожата е винаги мъчителна — съгласи се Езах. — Ако нямаш нищо против, бих могъл да ти дам съвет, Салмисра — заповядай на хората да се държат по-далече от тебе, когато си в това състояние.
— Имам нужда неколцина от тях да ми бъдат подръка по всяко време. Ако не стават за друго, поне мога да ухапя някой.
— По-добре си хапвай мишки — посъветва я Езах. — Вкусът им е по-добър, а освен това можеш да ги поглъщаш цели.
— Ако успея да убедя Сади да се върне, ще разреша и твоите, и моите проблеми — изсъска сухо тя. — Някой ще управлява двореца, без да ми създава главоболия с глупави постъпки, а ти ще си върнеш малката игрива партньорка.
— Интересно хрумване, Салмисра — Езах се огледа. — Да не би онова човешко нищожество, което изпрати да ми донесе мишка, да я чака да порасне?
В късните часове на една снежна нощ Ярблек и Вела се промъкнаха в Яр Надрак тъкмо преди стражите да затворят градските порти. Вела беше оставила бледолилавите си копринени рокли в Боктор и сега носеше традиционните за нея кожени дрехи. И понеже беше зима, бе облякла върху тях самурено палто, което в Тол Хонет би струвало цяло състояние.
— Защо този град мирише винаги толкова лошо? — попита красивата жена своя собственик, докато двамата яздеха по засипаните с дълбок сняг и почти непроходими улици към реката.
— Може би защото Дроста подписа договор канализацията да бъде изградена от един негов братовчед. — Ярблек вдигна рамене и вдигна яката на окъсаното си палто. — Жителите на Яр Надрак плащаха високи данъци за канализационните шахти, но се оказа, че братовчедът на Дроста е много по- добър в присвояването на пари, отколкото като строител. Мисля, че това е фамилна черта. Дроста злоупотребява със собствената си съкровищница.
— Нима това не е пълен абсурд?
— Нашето кралство се управлява от абсурден крал, Вела.
— Мислех, че дворецът се намира ей там. — Тя посочи към центъра на града.
— По това време на нощта Дроста не е там — заяви Ярблек. — Щом слънцето залезе, той се чувства самотен и обикновено си търси компания.
— Значи може да е навсякъде из града, така ли?
— Съмнявам се. Само на няколко места в Яр Надрак го приемат с отворени обятия. Нашият крал не е любимец на поданиците си, знаеш го. — Ярблек посочи една мръсна тясна улица. — Да тръгнем натам. Ще спрем в представителството на нашия агент в града и оттам ще вземем подходящо облекло за теб.
— Че какво им е на дрехите ми?
— Самурените кожи привличат вниманието на хората в оная част на града, където ще отидем, Вела. А нашата цел е да останем незабелязани.
Представителството на огромната империя, създадена от Силк и Ярблек, се намираше на горния етаж на един обширен, тъмен като пещера склад, пълен с безброй бали ценни животински кожи и малореански килими. Агентът на Ярблек тук беше кривоглед надрак, казваше се Зелмит и по всяка вероятност беше наистина толкова неблагонадежден, колкото изглеждаше. Всъщност Вела никога не го бе харесвала и всеки път, щом се приближеше до него, откопчаваше ножниците на камите си. Правеше го по много очебиен начин — така бе сигурна, че надракът е видял добре движенията й и че няма да има недоразумения с него. Защото според законите на кралството Вела беше собственост на Ярблек, а Зелмит се славеше с репутацията на човек, който се отнася твърде свободно с имуществото на своя работодател.
— Как върви бизнесът? — попита Ярблек, когато двамата с Вела влязоха в тесния, отрупан с разни вехтории кабинет на агента.
— Справяме се — отвърна Зелмит с дрезгав глас.
— Искам конкретен отговор, Зелмит — рязко каза Ярблек. — От общи приказки направо ме заболяват зъбите.
— Открихме начин да заобиколим Боктор и да избегнем митническите власти на Драсния.
— Това е полезно нещо.
— Ще ни отнема повече време, но няма да плащаме таксите на драснианските митници.
Лицето на Ярблек грейна в усмивка.
— Ако случайно Силк мине оттук, не му съобщавай за това постижение — предупреди той агента. — Понякога той страда от пристъпи на патриотизъм, пък и в крайна сметка Порен му е вуйна…
— Въобще не съм си помислял да му казвам. Но ще трябва да продължим да прекарваме малореанските килими през Драсния. Най-добрият пазар за тях е все още Големият панаир в централна Арендия, а не можем да платим достатъчно голяма сума на никого, за да го накараме да ги превозва през Улголандия. — Агентът се намръщи. — Лошото е, че някой подбива цените ни. Докато не разберем какво всъщност става, може би трябва да намалим вноса им.
— Успя ли да продадеш скъпоценните камъни, които вкарахме контрабандно от Малореа?
— Естествено. Съумяхме да ги измъкнем през границите на нашето кралство и ги пласирахме на различни места, на юг.
— Добре. Цените на пазара винаги падат, щом се появиш само в един град с цял чувал скъпоценни камъни. Знаеш ли дали Дроста е на обичайното си местенце тази нощ?
— Отиде там веднага след залез слънце.
— Вела има нужда от някакво съвсем обикновено наметало — каза Ярблек.
Зелмит изгледа младата жена с премрежени очи.
Вела разтвори палтото си, стисна дръжките на камите и каза:
— Защо не се опиташ да ми посегнеш, Зелмит? Та веднъж завинаги да решим този въпрос.
— Нямах нищо непочтено наум, Вела — отвърна невинно той. — Просто се опитвах да реша колко голямо наметало трябва да намеря за теб.
— Забелязах — сухо отвърна тя. — Заздравя ли раната в рамото ти от камата, която хвърлих срещу теб миналия път?
— Все още ме наболява, когато времето е влажно.
— Трябваше да си държиш ръцете по-далеч от мен.
— Мисля, че имам едно старо наметало, което ще ти е по мярка. Но е доста оръфано.
— Толкова по-добре — заяви Ярблек. — Отиваме в „Едноокото куче“ и трябва да не бием на очи.
Вела свали самуреното си палто и го остави на един стол.
— Внимавай да не изчезне — предупреди тя. — Обичам тази дреха и няма да ми е приятно, ако се озове в товара на някой керван, поел към Тол Хонет.
— Не бива да го заплашваш, Вела — рече меко Ярблек.
— Това не беше заплаха, Ярблек — отвърна остро красивата жена. — Просто искам да съм сигурна, че е разбрал какво му казвам.
— Ще отида да донеса наметалото — измърмори агентът.
— Отивай — каза тя.
Наметалото бе не просто оръфано — приличаше на стара дрипа и вонеше така, сякаш никога не е прано. Вела го наметна върху раменете си с отвращение.
— Сложи си качулката — каза и Ярблек.
— Тогава после ще трябва да си мия косата.
— И какво от това?
— Знаеш ли колко време трябва да чакам, докато се изсуши грива като моята през зимата?
