— Просто го направи, Вела. Защо винаги спориш с мен?
— Въпрос на принципи.
Търговецът се усмихна печално, после нареди на Зелмит:
— Погрижи се за конете ни. Ще вървим пеш. — И изведе Вела от тесния кабинет. Щом излязоха на улицата, Ярблек извади изпод палтото си верига, единият край на която завършваше с кожен нашийник, и каза на младата жена: — Сложи го около врата си.
— Не съм носила нашийник от години — отвърна тя.
— Това е за собственото ти добро, Вела — каза уморено търговецът. — Отиваме в много опасна част на града, а „Едноокото куче“ е най-отвратителното място в цялата столица. Ако имаш нашийник, никой няма да те закача — освен ако не иска да се бие с мен. Ако вървиш сама, някой от мъжете в кръчмата може да си направи погрешни изводи.
— Че нали затова си имам ками, Ярблек.
— Моля те, Вела. Най-интересното от всичко е, че май те харесвам и не искам някой да те нарани.
— Ти говориш за привързаност, Ярблек? — засмя се танцьорката. — Аз пък си мислех, че единственото нещо на света, което харесваш, са парите.
— Аз не съм пълен негодник, Вела.
— Ще се задоволя с теб, докато срещна истинската си любов — заяви тя и сложи нашийника около врата си. — Всъщност май и аз те харесвам.
Ярблек се ухили.
— Ала не чак толкова — допълни младата жена.
„Едноокото куче“ беше най-мръсната кръчма, в която Вела бе влизала, а тя бе влизала в много долнопробни дупки и евтини таверни. Откакто бе навършила дванадесет години, винаги бе разчитала на камите си, за да се предпазва от нежеланите домогвания на мъжете. И макар че рядко й се налагаше да убива някого — с изключение на няколко особено разпалени господа, — си бе спечелила репутацията на момиче, при което никой благоразумен мъж не би дръзнал да пробва късмета си. Понякога това малко я дразнеше, защото в някои случаи би се радвала на подобен опит. Няколко леки рани от хвърлената кама на безопасно място в тялото на пламенния обожател — това бе напълно достатъчно да поддържа името и честта й, добре — но след това какво? Е, на този въпрос никой не можеше да отговори.
— Съветвам те да не пиеш нито капка бира тук — предупреди я Ярблек, щом влязоха в кръчмата. — Бъчвата няма капак и в нея обикновено плуват няколко удавени плъха. — След тези думи той нави веригата на Вела около китката си.
Вела се огледа и каза:
— Това място наистина е отвратително, Ярблек.
— Просто живя прекалено дълго при Порен — отвърна търговецът. — Започваш да ставаш твърде изтънчена.
— Ами ако ти ударя един и те изтърбуша?
— Така те искам — ухили се Ярблек. — Хайде да се качим на горния етаж.
— Какво има там?
— Там са момичетата. Дроста не идва тук заради бирата и умрелите плъхове.
— Знаеш ли, това е наистина отвратително!
— Значи никога не си срещала Дроста. „Отвратително“ е първата дума, с която би могла да започнеш да го описваш. Дори на мен ми се повдига, когато си го представя.
— Нима мислиш просто да влезеш при него и да му кажеш: „Хей, ето ме“? Не трябва ли първо да огледаме обстановката, да подушим малко наоколо?
— Слушай, личи, че дълго си живяла в Драсния — отвърна търговецът, докато се качваха по стълбището. — Дроста и аз се познаваме. Той знае, че не е препоръчително да ме лъже. Ще разбера всичко, което ми е необходимо, и веднага ще се измъкнем от този вонящ град.
— Според мен и ти започваш да ставаш прекалено изтънчен.
В дъното на коридора имаше врата, пред която стояха двама въоръжени войници — присъствието им беше недвусмислен знак, че крал Дроста лек Тун е в стаята.
— Колко влизаха при него досега? — обърна се Ярблек към войниците.
— Три бяха, нали? — обърна се единият от войниците към другаря си.
— Вече им изгубих точната бройка — вдигна рамене вторият войник. — На мен всичките ми изглеждат еднакви. Три ли, четири ли, забравих.
— Сега кралят зает ли е? — попита Ярблек.
— Не е. Почива.
— Значи започва да остарява. Никога не се е нуждаел от почивка само след три момичета. Ще му съобщиш ли, че съм тук? Искам да му направя едно делово предложение. — Ярблек многозначително разклати веригата на Вела.
Единият от войниците огледа красивата млада жена и се ухили похотливо.
— Сигурен съм, че веднага ще се разбуди.
— А пък аз мога веднага да го приспя — отвърна Вела, разтвори наметалото си и показа дръжките на камите.
— Значи си от онези диви жени, дето живеят в горите, а? — попита я вторият войник. — Не трябва да те пускаме при краля с тези ножове.
— Искаш ли да се опиташ да ми ги вземеш?
— О, не и аз, момичето ми — отвърна предпазливо войникът.
— Добре. Много е досадно човек да точи камата си, а пък напоследък често ми се случва да я забивам чак до костите на разни господа.
Първият войник побърза да отвори вратата.
— Търговецът Ярблек, ваше величество — съобщи той. — Води едно момиче, което иска да ви продаде.
— Вече току-що си купих три — отвърна остър глас, след това се разнесе неприличен смях.
— Тя не е като тях, ваше величество.
— Колко мило, че ми даваш такава висока оценка — измърмори Вела.
Войникът се засмя.
— Влизай, Ярблек — заповяда кралят с пронизителен глас.
— Веднага, ваше величество. Хайде, Вела! — Ярблек дръпна веригата и и я въведе в стаята при владетеля на надраките.
Дроста лек Тун, крал на Гар ог Надрак, лежеше полугол на едно легло със смачкани чаршафи. Беше най-грозният мъж, който Вела бе виждала. Дори гърбавото джудже Белдин изглеждаше истински красавец в сравнение с него. Беше мършав и с опулени очи. Лицето му бе издълбано от ямички след някаква тежка шарка, а брадата му беше рядка и проскубана.
— Ти си истински идиот! — озъби се кралят на Ярблек. — Яр Надрак гъмжи от малореански агенти. Те знаят, че си партньор на принц Келдар, и им е добре известно, че на практика живееш в двореца на кралица Порен.
— Никой не видя, че идвам, Дроста — отвърна му Ярблек. — Пък дори и да са забелязали, аз имам напълно основателна причина да те посетя. — Търговецът отново разклати веригата на Вела.
— Наистина ли искаш да ми я продадеш? — попита кралят и започна да оглежда младата жена.
— Едва ли. Но на всички, които проявяват любопитство, можем да кажем, че не сме се споразумели за цената.
— Тогава защо си тук?
— Порен е любопитна да научи с какво се занимаваш в момента. Джевълин има няколко агенти в твоя дворец, но ти си достатъчно хитър и си успял да скриеш от тях какви всъщност ги вършиш. Помислих си, че ще спестя време, ако дойда направо при самия извор — тоест при тебе.
— Какво те кара да мислиш, че съм наумил нещо тайно?
— Винаги го правиш.
Дроста се разсмя пискливо.
— Имаш право. Но защо, в името на боговете, да разкривам тайните си пред теб?
