— Благодаря за помощта, приятелю. Имаш ли случайно карта на тази част на Малореа?
— Да, мисля, че мога да ви дам една.
— Ще ти бъдем много благодарни. Тази част от света не ни е позната.
— Значи ще поемем нагоре по реката? — каза Хетар, когато агентът на Силк излезе от стаята.
— Щом това е единственото място, където можем да научим нещо за Гарион, ще трябва да го направим — отвърна Барак.
Течението на река Финда не беше силно и гребците успяваха да се придвижват с добра скорост срещу него. В късния следобед на следващия ден Барак и спътниците му стигнаха до пристанището и веднага отидоха до представителството на Силк.
Неговият агент тук беше пълната противоположност на онзи в Дал Зебра: беше по-скоро много едър и набит, отколкото дебел, имаше огромни месести ръце и червендалесто лице, а освен това нямаше особено желание да им помогне.
— Откъде да зная дали наистина сте приятели на принц Келдар? — попита подозрително той. — Няма да разкрия местоположението му на хора, които са ми напълно непознати.
— Значи се опитваш да ни създаваш проблеми, така ли? — попита Барак.
Агентът изгледа огромния червенобрад мъж и преглътна мъчително.
— Не, но принцът желае да не разкривам никому къде се намира в момента.
— Така е, особено когато се опитва да открадне нещо — добави Хетар.
— Да открадне ли казахте? — възрази потресено агентът. — Принцът е почтен търговец.
— Освен това е и лъжец, мошеник, крадец и шпионин — продължи Хетар. — И така — къде е той сега? Научихме, че преди известно време бил в Мелцена. Накъде е тръгнал след това?
— Можете ли да ми опишете принц Келдар? — отвърна му с въпрос агентът.
— Той е нисък — започна Хетар. — Нисък и слаб. И прилича на плъх, заради дългия си остър нос. Освен това умее да приказва убедително и се мисли за много смешен.
— Това е твърде точно описание на принца — отстъпи агентът.
— Научихме, че приятелят ни е изложен на опасност — намеси се Мандорален. — Изминахме много левги по море, за да му се притечем на помощ.
— Аз пък се питах защо повечето от вас носят доспехи. О, добре. Последното, което научих за принца, бе, че е тръгнал към град Кел.
— Покажи къде се намира този град — каза Барак и разгъна картата.
— Ето тук — отвърна агентът.
— Тази река докъде е плавателна?
— На север чак до град Баласа.
— Добре. Можем да заобиколим с кораба южния край на континента и да тръгнем срещу течението на реката. На какво разстояние се намира Кел от нейните брегове?
— На около левга от източния бряг. Градът е разположен в подножието на огромна планина. Ала ако бях на ваше място, бих премислил всичко още веднъж. Град Кел има много особена репутация. Там живеят пророците, а те не посрещат непознати с отворени обятия.
— Ще трябва да рискуваме — заяви Барак. — Благодаря за помощта ти, приятелю. Ще предадем поздравите ти на Келдар, когато го настигнем.
На следващата сутрин поеха надолу по течението, към морето. Имаше достатъчно силен попътен вятър и платната се издуваха, така че гребците можеха да си починат. Малко преди обед до слуха им долетя силен грохот, после втори и трети — разнасяха се някъде пред тях.
— Буря — рече Мандорален. — И то доста силна.
Барак се намръщи:
— Небето е съвсем ясно, Мандорален. Освен това този тътен хич не ми прилича на гръмотевици. — След това гигантът извика на моряците: — Натиснете веслата и свалете платната! — После завъртя рязко щурвала и „Морска птица“ спря до брега.
Хетар, Релг и Лелдорин излязоха от каютата.
— Защо спираме? — попита Хетар.
— Нещо странно става пред нас — отговори Барак. — Мисля, че ще е по-добре да се огледаме, преди да сме направили някоя груба грешка.
— Да сваля ли конете на сушата?
— Не мисля, че е необходимо. Мястото, откъдето идва грохотът, не е далеч, пък и конниците обикновено привличат вниманието на всичко живо.
— Започваш да приказваш като Силк.
— Доста дълго съм пътешествал с него. Унрак! — извика той на сина си, който стоеше на носа на кораба. — Отиваме да проверим какъв е този шум. Ти отговаряш за целия кораб, докато се върнем.
— Но, татко! — опита се да протестира червенокосото момче.
— Това е заповед, Унрак! — изрева Барак.
— Слушам, капитане — отвърна Унрак недоволно.
„Морска птица“ се люлееше до покрития с храсталак бряг. Барак и другарите му слязоха на сушата и предпазливо тръгнаха напред.
Грохотът прозвуча още няколко пъти и сега всички се убедиха, че никак не прилича на гръмотевица.
— Каквото и да е това, съвсем не е далеч — прошепна Хетар.
— Най-добре е да останем скрити, докато не разберем какво става — рече Барак. — Чували сме подобен тътен в Рак Ктхол, когато се биеха Белгарат и Ктучик.
— Значи мислиш, че отново сме се натъкнали на вълшебници? — попита Мандорален.
— Не съм сигурен, но имам силното подозрение, че е точно така. Мисля, че трябва да не издаваме присъствието си, докато не видим кой или какво е там.
Стигнаха до края на гората и пред очите им се разкри широко равно поле.
Няколко облечени в черно фигури лежаха на тревата и от тях се издигаше гъст дим. Други се бяха струпали накуп и трепереха страхливо.
— Мурги ли са това? — попита сепнато Хетар.
— Струва ми се, че не, милорд — отвърна Мандорален. — Ако ги огледаш внимателно, ще забележиш, че подплатата на качулките им е направена с различни цветове — не е черна. Цветовете показват различен ранг в йерархията на гролимите. Постъпи много умно, граф Трелхайм, като ни посъветва да проявим предпазливост.
— Защо телата им димят? — прошепна Лелдорин и нервно опипа лъка си.
Сякаш в отговор на въпроса му една облечена в черна пелерина фигура, чието лице бе скрито под качулка и която стоеше на върха на малка могила, направи презрително движение с ръка. От дланта й се откъсна тежко, нажежено до бяло огнено кълбо, полетя съскайки над полето и удари в гърдите един от уплашените гролими. След миг се разнесе познатият грохот. Гролимът изкрещя, притисна ръце към гърдите си и се просна на земята.
— Е, поне разбрахме какъв е този шум — отбеляза Релг.
— Барак — прошепна тихо Хетар, — това е жена.
— Сигурен ли си?
— Да, Барак. Мога да правя разлика между това как изглежда мъжът и жената.
— И аз мога, но не и когато са покрити с наметала.
— Гледай внимателно лактите й, когато повдигне ръце. Лактите на жените изглеждат различно от нашите. Според Адара това е така, защото жените се грижели за децата си.
— Страх ли те беше да дойдеш сам, Агачак? — попита презрително жената, застанала на върха на могилата, хвърли още едно огнено кълбо и след миг още един гролим се строполи на земята.
— Не се боя от нищо, Зандрамас — долетя глух глас от горичката в края на полето.
— Сега знаем кои са — рече Хетар. — Но защо се бият?
— Значи Зандрамас е жена? — попита удивено Лелдорин.
Хетар кимна и каза:
