— Наистина се позабавлявах малко — призна Гарион. — Не се случва прекалено често един човек да смири две армии. Но след това си имах големи неприятности. Когато предизвикаш промени във времето, никога не можеш да бъдеш сигурен какви последствия може да има това. Дядо беше буквално вбесен. Нарече ме с какви ли не имена, след които „дръвник“ звучеше най-меко.
— Спомена за някакви бариери. Какво точно представляват те?
— В земята се забиват греди и отгоре закрепват пръти. Рицарите, които участват в схватката, яздят в галоп един срещу друг от двете им страни, та конете да не се сблъскат. Добрите жребци са скъпи. О, това ми напомня за друго нещо. Ние имаме още едно преимущество. Нашите коне са доста по-едри и по-силни от местните.
— Прав си. Но въпреки това бих се чувствал по-спокоен, ако прибегнеш до измама.
— Сигурно ще го направя. Дори да победим по законния начин, ще получим толкова натъртвания, че ще трябва да сме на легло цяла седмица. А трябва да се явим на онази среща — ако въобще открием къде ще се състои тя.
Полето, където щеше да се състои турнирът, беше украсено с пъстроцветни знамена и ленти, които плющяха на вятъра. Беше издигната трибуна за краля, придворните дами и благородниците на преклонна възраст, които не можеха да участват в схватките. Обикновените граждани стояха от другата страна на прътовете. Двама облечени в пъстри дрехи фокусници развличаха тълпата, а рицарите се подготвяха за предстоящите битки. Палатки на ивици, оцветени с всички багри на дъгата, се издигаха от двете страни на прътовете — това бяха местата, където майстори поправяха повредените доспехи на благородните бойци; тук щяха да бъдат откарвани и ранените — зад брезента те можеха да страдат, без никой да ги вижда — защото ако зрителите наблюдаваха стенания и гърчещи се от болка тела, удоволствието им от прекрасния следобед неминуемо щеше да пострада.
— Веднага се връщам — каза Гарион на Закат. — Искам да поговоря малко с дядо. — После слезе от коня си, прекоси яркозелената трева и отиде в края на трибуната, където седеше Белгарат. Старият вълшебник беше облечен в снежнобяла роба и се беше намръщил недоволно.
— Много си елегантен — отбеляза Гарион.
— Някой си мисли, че така може да се шегува с мен — отвърна Белгарат.
— Преклонната ти възраст е изписана по най-недвусмислен начин на лицето ти — обади се нахално Силк зад гърба му. — Затова хората инстинктивно се стремят да ти придадат колкото е възможно по-достоен външен вид.
— Няма ли да млъкнеш? Какво има, Гарион?
— Двамата със Закат ще прибегнем до измама — не особено голяма. Ако победим, кралят ще ни възнагради — например ще ти позволи да разгледаш онази карта.
— Знаеш ли, наистина може да се получи.
— Какви измами може използва човек в рицарски турнир? — попита Силк.
— Най-различни.
— Сигурен ли си, че ще спечелиш?
— Мога да ти гарантирам това с почти пълна сигурност.
Силк веднага скочи от мястото си.
— Къде отиваш? — попита го Белгарат.
— Искам да се обзаложа с някои хора кой ще е победителят — отвърна дребничкият драснианец и изчезна в тълпата.
— Нищо не може да го промени — отбеляза Белгарат.
— Още нещо — Нарадас е тук. Той е гролим, следователно ще разбере какво правим. Моля те, дядо, прогони го по-далеч от мен. Не искам да се намеси в работата ми в най-решителния момент.
— Ще се справя с него — мрачно каза Белгарат. — Излизай на бойното поле, направи всичко по силите си, обаче внимавай.
— Да, дядо. — Гарион се обърна и се върна при Закат, който го чакаше при конете.
— Ще застанем във втората или третата редица — рече Гарион. — Обичайната практика е първи да се бият победителите от предишни турнири. Заетото от нас място ще разкрие по подходящ начин скромността ни, освен това ще имаме възможност да преценим как да яздим покрай бариерата. — Кралят на Рива се огледа. — Преди схватката трябва да предадем копията си: ще ни дадат по едно от онези със затъпените върхове от поставката ей там. Веднага ще се погрижа за тях, щом ги вземем в ръцете си.
— Ти наистина си непочтен младеж, Гарион. Но какво прави Келдар? Тича край трибуните с вид на крадец, който има твърде много работа.
— Щом чу за плана ни, веднага тръгна да прави облози.
Закат избухна в смях.
— Трябваше да ми кажеш това по-рано. Ако знаех, и аз щях да му дам пари — можеше да заложи и за мен.
Приятелят им, барон Астелиг, беше съборен от коня си във втората схватка.
— Добре ли е? — попита загрижено Закат.
— Щом се движи — отвърна Гарион. — Вероятно само си е счупил крака.
— Поне няма да се наложи да се бием срещу него. Не обичам да наранявам приятелите си. Разбира се, броят им не е чак толкова голям.
— Може би имаш повече, отколкото предполагаш.
След третата схватка от първия тур Закат попита:
— Гарион, учил ли си някога фехтовка?
— Алорните не използват рапири и саби, Закат — с изключение на алгарите, разбира се.
— Зная, но теорията на фехтоваческото изкуство е подобна на тази при боравене с копия. Ако извиеш китката или лакътя си в последния момент, можеш да избиеш встрани копието на своя противник. После коригираш мерника и забиваш върха му в средата на неговия щит точно когато копието му е изгубило отбранителната си позиция. Тогава той няма да има никакъв шанс, нали?
Гарион се замисли за миг и отвърна несигурно:
— Това не е прието.
— Същото се отнася и за използването на вълшебства, нали?
— Закат, ти използваш копие, дълго петнадесет стъпки и тежко поне петнайсет килограма. Трябва да имаш ръце на горила, за да го завъртиш с такава светкавична скорост.
— Въобще не е така! Не е нужно да го размахваш. Едно леко помръдване на копието ще свърши същата работа. Мога ли да опитам?
— Идеята си е твоя. Ще те вдигна от земята, ако не сполучиш.
— Знаех, че мога да разчитам на теб. — Гласът на Закат звучеше развълнувано — дори можеше да се каже, че в него се промъкна нетърпението на малко момче.
— О, богове — измърмори отчаяно Гарион.
— Какво има? — попита Закат.
— Нищо. Опитай, щом си решил.
— Има ли въобще някакво значение? Бездруго няма да ме наранят, нали?
— Не бих стигнал толкова далеч в заключенията си. Виждаш ли това? — Гарион посочи един рицар, който току-що бе свален от коня и лежеше по гръб до бариерата.
— Всъщност той не е много наранен, нали?
— Все още се движи — малко, но все пак го прави. Според мен първо трябва да дойде ковач да го освободи от бронята преди лекарите да се занимаят с него.
— И все пак мисля, че хрумването ми ще има добър ефект — заяви упорито Закат.
— Ако не е така, ще ти направим великолепно погребение. Добре. Наш ред е. Върви да донесеш копията.
Върховете на копията за рицарския турнир бяха обвити с няколко слоя агнешка кожа, а върху тях бе завързано парче плътен брезент. В резултат се получаваше голяма кръгла топка, която имаше много успокояващ, благороден вид, ала Гарион знаеше страхотната сила, с която тя изхвърляше ездача от седлото. Освен това не ударът на копието в бронята чупеше костите, а мъчителното съприкосновение на
