удобно за тренировки, но там сигурно ще има други рицари. Не се опитвам да те обидя, просто ти казвам, че първите опити с копието са твърде непохватни. Всички мислят за нас, че сме велики рицари, затова нека не показваме, че си напълно неподготвен.
— Благодаря — сухо каза Закат.
— Нима ти харесва да изпаднеш в неудобно положение на публично място?
— Не, никак.
— Тогава не говори така.
Излязоха на една поляна, отдалечена на няколко мили от града.
— Имаш два щита — отбеляза Закат. — Такава ли е обичайната практика?
— Вторият е за нашия противник.
— Противник ли?
— В момента ще бъде някой дънер или дърво. Необходимо ни е да имаме мишена. — Гарион спря коня си. — Сега — подхвана той — ще участваме в официален турнир. Целта е да не убиваме никого, защото това се счита за проява на лош вкус. По всяка вероятност на турнира ще използваме копия с притъпени върхове. Така броят на жертвите рязко спада.
— Но понякога наистина умират хора, нали? Искам да кажа, че противниците им ги убиват.
— Да, има и такива случаи. Целта по време на официалните рицарски турнири е да събориш противника си от коня. Яздиш срещу него и насочваш копието си в средата на щита му.
— А той прави точно същото, така ли?
— Точно така.
— Това ми звучи твърде болезнено.
— Да, така е. След няколко атаки вероятно ще имаш синини по цялото тяло.
— И правят това за развлечение?
— Не съвсем. Турнирът е нещо като съревнование — правят го, за да разберат кой е най-добрият.
— А, ясно.
— Помислих си, че може да ти допадне.
Прикрепиха излишния щит към един нисък клон и Гарион каза:
— Това е подходящата височина. Аз ще направя първите две атаки. Наблюдавай внимателно. След това ще опиташ и ти.
Гарион вече боравеше виртуозно с копието и при двете атаки удари щита точно в средата.
— Защо се изправяш на седлото в последната секунда? — попита Закат.
— Всъщност не се изправям, а се навеждам напред. Целта е да стъпиш здраво на стремената, да се наведеш и да задържиш тялото си съвсем неподвижно. Така теглото на коня се прибавя към собственото ти тегло.
— Умно. Дай да опитам.
При първия си опит Закат въобще не можа да уцели щита.
— Къде сбърках? — попита той.
— Когато се изправи и се наведе напред, върхът на копието ти увисна. Трябва да се прицелиш добре.
— О, разбирам. Добре, нека опитам още веднъж. — При следващата атака императорът на Малореа удари щита в единия край, което го накара да се завърти около клона. — Сега по-добре ли е? — попита той.
Гарион поклати глава.
— Сега щеше да го убиеш. Когато удариш щита по този начин, копието ти се отклонява нагоре и върхът му попада точно в забралото на противника ти. И му чупиш врата.
— Ще опитам пак.
До обяд Закат постигна значителен напредък.
— Достатъчно за днес — заяви Гарион. — Започва да става прекалено горещо.
— Не съм уморен — възрази Закат.
— Имах предвид коня ти.
— Той просто е малко задъхан.
— Бих казал, че направо е изтощен. Освен това започнах да огладнявам.
Още от сутринта, денят, когато щеше да започне рицарският турнир, бе ясен и слънчев. Шумни тълпи граждани на Дал Перивор, облечени в пъстроцветни дрехи, бяха изпълнили улиците и отиваха към полето, където щяха да започнат двубоите между рицарите.
— Хрумна ми нещо — каза Гарион на Закат, когато двамата излязоха от двореца. — Всъщност ние с теб не се интересуваме кой ще бъде обявен за победител в турнира, нали?
— Какво точно искаш да ми кажеш?
— Предстои ни да свършим нещо много по-важно от победата в този турнир. По всяка вероятност няколко счупени ребра ще ни попречат да изпълним задачата си. Нека участваме в няколко схватки, да съборим двама-трима противници от конете и след това да позволим на някого да ни хвърли от седлата. Така ще удовлетворим изискването честта ни да остане неопетнена и няма да се излагаме на опасност, нито пък ще получим някакво сериозно нараняване.
— Нима предлагаш да изгубим преднамерено? — попита невярващо Закат.
— Да, приблизително е така.
— Никога през живота си не съм губил състезание.
— С всеки ден започваш да приказваш все повече като Мандорален — въздъхна Гарион.
— Освен това — продължи Закат — мисля, че пропускаш нещо важно. Ние сме могъщи рицари, посветили се на благородна цел. Ако не дадем най-доброто от себе си, Нарадас ще проглуши ушите на краля с всякакви намеци и грозни съмнения в почтеността ни. От друга страна — ако победим, ще го сравним със земята.
— Да победим ли? — изсумтя Гарион. — Ти наистина напредна много бързо в боя с копие, но рицарите, които ще се изправят срещу нас, се занимават с това цял живот.
— Защо не постигнем компромис? — попита лукаво Закат.
— Какво си наумил?
— Ако победим в турнира, кралят не може да ни откаже нищо, което го помолим, нали?
— Обикновено е така.
— В такъв случай той ще е повече от щастлив да позволи на Белгарат да погледне онази карта — или пък може да принуди Нарадас да му я покаже.
— Хм, може би си прав.
— Ти си вълшебник. Можеш да направиш така, че да победим, нали?
— Нима ме караш да прибягвам до измама?
— Много си непоследователен, Гарион. Първо предложи сами да паднем от конете — това също е измама, нали? Виж какво ще ти кажа, приятелю. Аз съм императорът на Малореа и ти давам разрешение да ги измамиш. Има ли някакъв начин да го направиш?
Гарион се замисли и не след дълго си спомни нещо.
— Помниш ли, когато ти разказах, че ми се наложи да прекъсна цяла война, за да накарам Мандорален и Нерина да се оженят?
— Да.
— Чуй как го направих. Повечето копия рано или късно се счупват. В края на турнира около забитите в земята прътове ще има трески до коляно. Но в деня, когато прекъснах онази война, моето копие не се счупи — бях го обвил в непреодолима сила. Това ми свърши много добра работа. Този ден никой — дори най-най-добрите рицари — не можа да се задържи на седлото.
— Струва ми се, че каза друго нещо — че си предизвикал гръмотевична буря.
— Това стана малко по-късно. Двете армии бяха изправени една срещу друга на бойното поле. Дори мимбратите не биха се впуснали в атака, когато светкавиците изравят огромни дупки в тревата. Не са чак толкова глупави.
— Постигнал си наистина нещо забележително! — засмя се Закат.
