носят мъже, облечени в пълно бойно снаряжение. Затова едва след няколко дни се изкачиха на билото на един хълм и пред очите им се откри пристанищният град, който бе столицата на Перивор.
— Дал Перивор — обяви гордо баронът. — Истинското сърце и средището на короната на острова.
Гарион веднага забеляза, че претърпелите корабокрушение аренди, които бяха пристигнали на този бряг преди две хиляди години, очевидно са положили извънредни усилия да изградят копие на Воу Мимбре. Градската стена беше дебела, висока и жълта, а по кулите се вееха дълги и тесни пъстроцветни знамена.
— Откъде намерихте жълти камъни за стената, милорд? — обърна се Закат към барона. — Докато пътувахме насам, не видях подобни скали.
Баронът се изкашля леко, сякаш се извиняваше и обясни:
— Стената е боядисана, господин рицарю.
— Защо сте си дали този труд?
— За да ни напомня Воу Мимбре — отвърна малко тъжно баронът. — Нашите прадеди изпитвали силна носталгия към Арендия. Воу Мимбре е най-скъпоценният камък в короната на нашата прародина и златната му градска стена разпалва кръвта ни, макар че се намира на хиляди мили оттук.
— О, разбирам — отвърна Закат.
— Обещах ви, господин рицарю — заговори баронът на Гарион — че с удоволствие ще заведа вас и вашите спътници в кралския палат, където нашият владетел без съмнение ще ви приеме с почести и ще ви предложи гостоприемството си.
— Отново сме ви задължени, милорд — отвърна Гарион.
Баронът се усмихна лукаво.
— Искам да ви призная, господин рицарю, че мотивите ми не са продиктувани единствено от великодушие. Ще придобия голямо уважение от страна на двора, представяйки пред владетеля непознати рицари, натоварени с изпълнението на благородна цел.
— Всичко е наред, приятелю — засмя се Гарион. — Така всички ще бъдат доволни.
Палатът беше почти идентичен с този във Воу Мимбре — вътрешна крепост с високи стени и яка укрепена порта.
— Сега поне не мисля, че дядо ще трябва да посади и отгледа дърво за броени часове пред градската стена — измърмори Гарион на Закат.
— Какво?
— Когато отидохме за пръв път във Воу Мимбре, рицарят, отговарящ за портата на града, не повярва на Мандорален, че дядо е Белгарат. Тогава дядо взе една вейка, заплела се в опашката на коня му, превърна я в ябълка и тя порасна на площада пред двореца. След това заповяда на скептичния рицар до края на живота си да се грижи за нея.
— А рицарят подчини ли се?
— Мисля, че да. Мимбратите се отнасят много сериозно към такива заповеди.
— Странни хора.
— О, да, наистина са такива. Трябваше да принудя Мандорален да се ожени за жената, която обичаше от детските си години, и същевременно се наложи да прекъсна една война.
— Как е възможно да прекъснеш война?
— Отправих заплахи към враждуващите страни и смятам, че те се отнесоха към тях сериозно. — Кралят на Рива се замисли за миг. — Гръмотевичната буря, която предизвиках, сигурно също помогна — добави той. — Както и да е — Мандорален и Нерина се обичаха от години и страдаха безмълвно през цялото време — разбира се, това беше красиво. Най-сетне на мен ми омръзна да ги гледам как се измъчват и ги принудих да престанат. Отправих още няколко заплахи. В крайна сметка нали имам този огромен меч. — Гарион посочи с палец към раменете си. — Понякога той привлича вниманието на хората.
— Гарион! — засмя се Закат. — Ти действаш като селянин.
— Вероятно е така — призна кралят на Рива. — Но в крайна сметка ги ожених. Сега и двамата са безумно щастливи, а пък ако нещо в брака им някога не е наред, винаги могат да обвинят мен, нали?
— Ти не си като другите хора, приятелю — съвсем сериозно каза Закат.
— Знам — въздъхна Гарион. — Не съм, ала ми се ще да бъда. Тежестта на целия свят притиска и твоите, и моите рамене, Закат, и не ни остава никакво време за самите нас. Не ти ли се ще просто да пояздиш в някоя лятна сутрин, да гледаш изгрева и да видиш какво има зад следващия хълм?
— Аз пък си мислех, че правим тъкмо това.
— Не съвсем. Вършим го, защото сме принудени. Имах предвид да пояздим просто за удоволствие.
— От години не съм правил нищо просто за удоволствие.
— Нима не изпитваше истинска наслада, когато заплашваше, че ще разпнеш на кръст крал Гетел?
Закат се засмя.
— Това не беше чак толкова лошо — призна той. — Ала разбира се, не бих го сторил в действителност. Гетел беше идиот, ала в този момент присъствието му беше необходимо за империята.
— Винаги всичко се свежда до това, нали? Ние с теб правим необходимото, а не онова, което всъщност искаме. Нито един от нас не е търсил да се издигне до положението, което заема, ала и двамата правим нужното — това, което хората очакват да видят като наше дело. Ако не постъпваме така, светът ще загине, добрите, честните хора ще си отидат с него. Ако зависи от мен, няма да позволя да стане така. Няма да предам тези добри, честни хора — ти също няма да го сториш. Самият ти, Закат, си добър човек.
— Аз — добър?
— Не се подценявай, Закат. Мисля, че много скоро някой ще дойде при теб и ще те научи да не мразиш така много себе си.
Закат потрепера.
— Мислеше, че не зная? — попита Гарион и неумолимо продължи: — Вече му се вижда краят. Страданието ти, болката, угризенията ти вече трябва да престанат. Ако имаш нужда някой да ти каже как да бъдеш щастлив, обърни се към мен. В крайна сметка затова са приятелите, нали?
Закат изстена под забралото си.
Вълчицата стоеше между конете им, вдигна глава към Гарион.
„Добре — рече тя. — Може би съм си създала погрешна представа за теб, млади вълко. Може би в края на краищата вече не си малко пале.“
„Правя всичко по силите си — отвърна й Гарион на езика на вълците. — Надявам се, че не съм те разочаровал прекалено.“
„Чувствам, че в теб има хляб, Гарион.“
Тези думи, и особено „хляб“ потвърдиха предположението, върху което Гарион мислеше от доста време.
„Благодаря ти, бабо“ — отвърна той, най-сетне сигурен с кого разговаря.
„Защо чака толкова дълго, докато го кажеш?“
„Иначе може би щеше да си помислиш, че проявявам неучтивост.“
„Убедена съм, че си живял прекалено дълго с моята по-голяма дъщеря. Забелязала съм, че тя държи прекалено много на благоприличието. Да приема ли, че ще запазиш в тайна своето откритие?“
„Щом искаш — ще го запазя.“
„Може би така е по-добре. — Вълчицата погледна градската порта. — Каква е тази сграда?“
„Това е палатът на краля.“
„Какво значение имат кралете за вълците?“
„Сред хората има обичай да изразяват почитанията си към владетелите, бабо. Това се прави по-скоро по силата на традицията, а не защото хората изпитват уважение към коронованите особи.“
„Колко любопитно“ — каза тя и подуши въздуха.
След шумно дрънчене и скърцане подвижният мост с трясък се спусна над рова и барон Астелиг и неговите рицари въведоха Гарион и спътниците му във вътрешния двор на палата.
Както тази във Воу Мимбре, тронната зала тук, в Дал Перивор, беше обширно сводесто помещение с красиви колони, издигащи се към тавана на равни разстояния покрай стените. Високи тесни прозорци блестяха между колоните и светлината, промъкваща се през цветните им стъкла, сияеше в различни цветове, сякаш се състоеше от множество скъпоценни камъни. Подът беше направен от полиран мрамор. В
