— Мисля, че е време да се махаме от този остров, стари вълко — каза Поледра кисело. — Още два дни и всички ще седнат да съчиняват лоша поезия.
След малко дойдоха слугите и взеха багажа им да го отнесат до пристанището. Гарион и неговите спътници минаха през залите на двореца и излязоха на улиците в Дал Перивор. Въпреки че утрото беше светло и слънчево, на запад се трупаха тежки облаци — плътни и застрашителни, които красноречиво говореха, че е твърде възможно времето над Корим да е мрачно и лошо.
— Трябваше да предвидя, че ще е точно така — въздъхна Силк. — Ще ми се веднъж — поне веднъж — едно от тези поразителни събития да се случи при добро време.
Гарион напълно разбираше какво се крие зад привидно лековатите му шеги. Никой не очакваше утрешния ден, без да изпитва дълбоко вълнение и дълбоко стаени опасения. Предсказанието, изречено от Кайрадис в Реон, че един от тях няма да преживее срещата, тегнеше смазващо над всеки ум и по начин, стар, колкото самия човек, всеки се опитваше да победи страховете си. Кралят на Рива си припомни нещо и изостана да поговори с пророчицата от Кел.
— Кайрадис — обърна се той към момичето с превързаните очи, — трябва ли Закат и аз да носим оръжието си, когато стигнем рифа? — И подръпна предната част на жакета, който беше облякъл с голямо облекчение тази сутрин. Надяваше се никога вече да не му се наложи да облича тялото си в стомана. — Искам да кажа, че ако срещата е изцяло сблъсък на умове, няма да има нужда от мечове, нали? Но ако ще има битка, трябва да сме подготвени.
— Прозрачен си като стъкло, Белгарион — нежно го смъмри тя. — Искаш да измъкнеш от мен отговори на въпроси, които ми е забранено да обсъждам с теб. Постъпи както искаш, кралю на Рива. Все пак благоразумието подсказва, че малко стомана няма да е излишна. Нали тръгваме на път, изпълнен с изненади и опасности.
— Ще следвам напътствията ти — засмя се Гарион. — Разумните ти съвети са пътят на мъдростта.
— Някакъв немощен опит за хумор ли е това, Белгарион?
— Бих ли направил това, света пророчице? — Той се засмя и закрачи към Белгарат и Поледра, които вървяха, хванати за ръка, зад Закат и Сади. — Дядо, мисля, че току-що успях да измъкна отговор от Кайрадис.
— Това е първият подобен случай — отговори старият вълшебник.
— Мисля, че когато стигнем рифа, е твърде възможно да се разрази битка. Попитах я дали двамата със Закат трябва да носим оръжие. Тя не ми отговори директно, но каза, че хрумването ми не е за изхвърляне.
— Може би трябва да споделиш това с останалите. Нека не ги държим в неведение.
— Ще го направя.
Кралят, съпровождан от всички придворни, облечени в пъстроцветни одежди, ги очакваше на дългия кей, простиращ се в неспокойните води на пристанището. Въпреки приятната сутрин той носеше хермелинова роба и тежка златна корона.
— С радост поздравявам теб и твоите благородни спътници, Белгарион от Рива — започна високо владетелят. — И с тъга очаквам твоето отпътуване. Мнозина от присъстващите тук ме молиха да им разреша да изразят чувствата си по този въпрос, но следвайки вашия интерес, аз твърдо отказах, тъй като прекрасно зная, че мисията ви не търпи отлагане.
— Вие сте истински и верен приятел, ваше величество — отговори Гарион дълбоко признателен, че му е спестена цяла сутрин празнословни речи, и стисна топло ръцете на краля. — Знайте, че ако боговете ни изпратят победа през утрешния ден, веднага ще се върнем на този щастлив остров, за да изразим без задръжки признателността си към вас и хората от вашия двор, които се отнесоха към нас с такава благородство и почит. — Бездруго тъй или иначе трябваше да се върнат за конете. — А сега, ваше величество, съдбата ни ни очаква. Въпреки че имахме твърде малко време за достойно сбогуване, трябва да се отправим с кораба напред и решително да посрещнем онова, което ни е предопределено. И ако е угодно на боговете, ще се върнем при вас. Довиждане, приятелю мой.
— Сбогом и на теб, Белгарион от Рива — изрече кралят с треперещ глас. Беше готов да се разплаче. — Нека боговете дарят теб и спътниците ти с победа.
— Молете се да стане така. — Гарион се обърна решително, като отметна драматично плаща си, и поведе приятелите си по мостчето към кораба. За миг хвърли поглед през рамо и видя Дурник, който си проправяше път през човешкото множество. Това беше добре: веднага щом ковачът се качеше на палубата, Гарион щеше да се разпореди да отвържат всички въжета — така отпадаше необходимостта от по- продължителни сбогувания.
След Дурник идваха няколкото каруци, превозващи всичкия багаж. Вещите им бяха прехвърлени бързо на кораба, след което Гарион отиде да поговори с капитана, побелял стар моряк с обрулена от ветровете лице.
За разлика от западните плавателни съдове, чиито палуби от голи дъски обикновено бяха изтъркани до някакво подобие на белота и блясък, тук квартердекът и перилата бяха покрити с тъмен лак, а въжетата бяха нови и почти бели. Това внушаваше впечатление за безукорна, педантична чистота и подреденост — доказателство, че капитанът много се гордее със своя кораб. Самият той носеше малко овехтял син жакет и стоеше, отдавайки чест на легендарните си пътници. Яркожълто кадифено кепе беше небрежно нахлупено над едното му ухо.
— Това е всичко, капитане — каза Гарион. — Вече можем да отплаваме. Трябва да излезем от пристанището с отлива.
— Виждам, че и преди сте пътували по море, млади господине — рече одобрително капитанът. — Надявам се, че вашите приятели също имат опит в странстването по вълните. Винаги е голямо изпитание да вземеш хора от сушата на борда. Те сякаш никога не проумяват, че е твърде глупаво да плаваш срещу вятъра. — Той извиси глас и изрева оглушително: — Отвържете всички въжета! Пригответе се за отплаване!
— Речта ти не е като тази на острова, капитане — отбеляза Гарион.
— Щях да се учудя, ако вече съм се научил да приказвам като тях, млади господине. Аз съм от Мелценските острови. Преди двадесет години се носеха грозни слухове, че съм бил замесен в нечисти афери у дома, затова сметнах за благоразумно да се махна за известно време оттам. Дойдох тук. Няма да повярвате какво наричаха „кораб“ местните жители, когато пристигнах.
— Нещо като замък, плаващ по морето? — предположи Гарион.
— Значи сте ги виждали?
— Да, в друга част на света.
— Отплаваме! — изрева капитанът на екипажа. — Ето, млади господине. — Той се ухили на Гарион. — Ще ви измъкна за броени минути далеч от пристанището и никой няма да чува какво си приказваме. Това ще ни спести реките от красноречие. Докъде бях стигнал? А, да. Когато дойдох тук, корабите на Перивор бяха толкова неустойчиви, че една силна кихавица би ги преобърнала като нищо. Бихте ли ми повярвали, че ми отне пет години само за да го обясня на тези хора?
— Трябва да си бил удивително убедителен, капитане — засмя се Гарион.
— Една-две битки, в които използвах канджи, наистина ми помогнаха — съгласи се капитанът. — Въпреки че накрая трябваше да отправя предизвикателство към рицарите. Никой от тези дръвници не може да откаже на отправеното към него предизвикателство, така че предложих състезание около острова. Потеглиха двадесет кораба, а финишира само моят. Оттогава започнаха да слушат съветите ми. Прекарах следващите пет години в корабостроителниците — надзиравах как изработват корабите. Това ми донесе титлата баронет, не че това има някакво значение за мен. Мисля даже, че дори някъде имам замък.
Мощни звуци на рог долетяха от пристана — рицарите от кралския двор, като истински мимбрати, ги удостояваха с военни почести.
— Не е ли жалко? — каза капитанът. — Не мисля, че има и един-единствен човек на целия остров, способен да изсвири някаква мелодия. — Той погледна изпитателно Гарион. — Чух, че отивате към рифа Турим.
— Корим — разсеяно го поправи Гарион.
— Виждам, че сте разговаряли с хората от брега. Те дори не могат да произнесат правилно името. Както и да е, изпратете да ме повикат, щом решите точно къде искате да отидете. Водите около този риф са
