— Леля Поул е на над три хиляди години. — Гарион сви рамене.
Закат потрепери.
— И Белгарат е страдал през цялото това време?
— Да. — Тъкмо в този момент Гарион не искаше да приказва.
Искаше просто да се наслаждава с цялото си същество на топлотата, излъчваща се от лицата на хората от неговото семейство. Припомни си онова мрачно време, когато беше разбрал, че леля Поул всъщност не му е леля. Тогава се беше почувствал толкова ужасяващо сам — сирак в най-страшния смисъл на думата. Бяха изминали толкова години, но сега всичко беше наред. Почти всички от неговото семейство бяха тук. Белгарат, Поледра и леля Поул не говореха, защото думите бяха излишни. Те просто седяха на столовете един до друг, гледаха се в очите и се държаха за ръце. Гарион започваше полека да долавя силата на чувствата им. И въпреки това не се чувстваше изолиран от тях, а по-скоро така, сякаш споделяше радостта им.
Дурник прекоси стаята и отиде при приятелите си. Дори в очите на уравновесения, практичен ковач проблясваха сълзи.
— Защо не ги оставим сами? — предложи той. — Бездруго е време да започнем да опаковаме багажа. Трябва да хващаме кораб, нали знаете?
— Тя каза, че ти си знаел за нея — измърмори обвиняващо Се’Недра, когато двамата с Гарион влязоха в стаята си.
— Да — призна той.
— Защо не ми каза?
— Тя ме помоли да го запазя в тайна.
— Това не важи за собствената ти жена, Гарион.
— Така ли? — попита той, преструвайки се на силно изненадан. — Кога са създали това правило?
— Току-що го измислих — призна малката кралица. — О, Гарион — добави миг след това тя, обви ръце около врата му и го целуна. — Обичам те.
— Наистина се надявам, че е така. Ще опаковаме ли багажа?
Когато всички се събраха отново заедно, Белгарат, жена му и дъщеря му се бяха успокоили и посрещнаха приятелите си с отворени обятия.
— Би ли искала да ти ги представя, майко? — попита леля Поул.
— Познавам всички, Поулгара — отговори Поледра. — Бях известно време с вас, нали помниш?
— Защо не ми каза?
— Исках да проверя дали ще се сетиш сама. Малко ме разочарова, Поулгара.
— Майко — възрази леля Поул, — не пред децата.
И двете се засмяха с един и същ топъл, красив смях.
— Дами и господа — каза Поулгара. — Това е майка ми Поледра.
Всички се стълпиха около кестенявата жена, която бе станала легенда за тях. Силк с дълбок поклон целуна ръката й.
— Предполагам, лейди Поледра — изрече лукаво той, — че трябва да поздравим Белгарат. Като вземем всичко предвид, мисля, че ви се пада най-неизгодната част от сделката. Дъщеря ви се опитва да го промени вече три хилядолетия, ала все още не е постигнала видим успех.
Поледра се усмихна.
„Може би ще имам повече възможности да направя това, отколкото е имала дъщеря ми, принц Келдар.“ — Тя премина несъзнателно към езика на вълците.
— Добре, Поледра — изръмжа Белдин. — Какво всъщност се случи? След като се родиха момичетата, нашият учител ни съобщи, че ти вече не си сред нас. Всички помислихме, че си мъртва. Близначките се скъсаха от рев и нямах друг избор освен да опитам да се справя с тях. Какво стана в действителност?
— Алдур не те е излъгал, Белдин — отговори спокойно тя. — Наистина аз вече не бях сред вас. Виждаш ли, малко след като се родиха момичетата, Алдур и УЛ дойдоха при мен. Казаха, че ще ми възложат изключително важна задача, ала е необходимо да направя също толкова голяма саможертва. Трябваше да изоставя всички ви, за да се приготвя за нея. Първоначално отказах, но когато ми я обясниха, нямах избор и приех. Обърнах гръб на Долината и заминах в Проглу с УЛ да получа необходимите наставления. От време на време той се смиляваше и ми разрешаваше да се разходя незабелязано по света, за да видя как живее семейството ми. — Тя погледна Белгарат доста строго. — Двамата с теб ще трябва да обсъдим още много неща, стари вълко.
Белгарат трепна.
— И сигурно не можеш да ни кажеш никакви подробности за тази задача, нали? — попита Сади.
— Да, не мога.
— Така си и мислех — промърмори евнухът.
— Здравей, Ерионд — каза през това време Поледра.
— Здравей, Поледра — отвърна й той. Ерионд както винаги не изглеждаше изненадан от хода на събитията. Гарион беше забелязал, че той никога не се стъписва.
— Пораснал си от времето на последната ни среща — отбеляза тя.
— Така е — съгласи се той.
— Готов ли си?
Въпросът предизвика хладна тръпка у Гарион — кралят на Рива внезапно си припомни странния сън в нощта преди да се разкрие истинската самоличност на вълчицата.
Някой почука на вратата, Дурник отвори и видя един въоръжен рицар.
— Негово величество ме изпрати да съобщя на вас и вашите спътници, че корабът ви чака в пристанището, милорд — каза рицарят.
— Аз не съм… — започна Дурник.
— Остави, Дурник — рече Силк. — Господин рицарю — обърна се той към въоръжения мъж на вратата, — къде можем да намерим Негово величество, за да се сбогуваме с него и да му благодарим за любезността и гостоприемството?
— Негово величество очаква вас и приятелите ви на пристанището, милорд. Там той ще си вземе сбогом с вас и ще ви изпрати към великото приключение, което ви предстои.
— Тогава ще побързаме, господин рицарю — обеща дребничкият драснианец. — Крайно невъзпитано от наша страна е да караме един от най-великите монарси на света да ни чака. Ти изпълни своята задача по начин, който ти прави чест, господин рицарю, и всички сме ти задължени.
Рицарят се поклони, после се отдалечи по коридора.
— Къде се научи да говориш така, Келдар? — изненадано попита Велвет.
— О, скъпа лейди — отговори Силк с изключително достолепие, — не знаете ли, че поетът се крие и под най-обикновената външност? Ако ви е угодно, ще обсипя с обилни комплименти всяка ваша така пленителна ненадмината черта. — Той я огледа нагло от главата до петите.
— Келдар! — възкликна Лизел и цялата се изчерви.
— Знаеш ли, това си е забавление — подхвърли Силк. — След като се научиш да си изкълчваш езика с „бидейки“, „имайки предвид“ и „поради което“, започваш да долавяш известна мелодичност и ритъм в този начин на изразяване.
Гарион си помисли, че Силк май няма предвид точно това под „забавление“.
— Заобиколени сме от шарлатани, майко — въздъхна Поулгара.
— Белгарат — поде сериозно Дурник, — няма особен смисъл да взимаме конете, нали? Имам предвид, че ще се катерим по скалите и ще газим в плитчините, когато стигнем рифа. Няма ли жребците само да ни пречат?
— Имаш право, Дурник — съгласи се възрастният мъж.
— Ще сляза долу при конюшните и ще говоря с конярите — рече ковачът. — Вие тръгвайте. Аз ще ви настигна. — След тези думи той се обърна и излезе от стаята.
— Много практичен човек — отбеляза Поледра.
— Поетът се крие и под най-практичната външност, майко — усмихна се Поулгара. — Няма да повярваш колко голямо удоволствие ми доставя тази негова черта.
