— Нещо като онзи земен мост от Мориндландия до Малореа — припомни си навъсен Силк. — Онова пътуване не беше никак приятно.
— Има ли някакви забележителности? — настоя Белгарат. — Рифът е много дълъг и може да се наложи да газим дълго в плитчините, докато се озовем там, където трябва.
— Не мога да твърдя това от личен опит — отвърна предпазливо кралят, — но някои моряци разправят, че имало вход на пещера откъм северната страна на най-високото възвишение. Всекиму е известно, че отдалечените пещери често служат като склад за плячката на пирати и други морски разбойници. Ала скалата винаги е отблъсквала и най-смелите опити на човека. Всеки път, когато тези храбри хора са опитвали да слязат там, морето се разгневявало и под безоблачно небе внезапно се разразявали страшни бури.
— Ето това е, Белгарат — засмя се ликуващо Белдин. — Винаги се случва нещо необикновено, което не допуска случайните иманяри до пещерата.
— Да, понякога се получават дори повече странности — съгласи се Белгарат. — Имаш право. Най- накрая открихме точното местоположение на срещата. То е в пещерата.
Силк изстена.
— Зле ли ви е, принц Келдар? — попита кралят.
— Още не, ваше величество, но мисля, че скоро ще ми призлее.
— Принц Келдар изпитва известни затруднения в пещерите, ваше величество — усмихнато обясни Велвет.
— Затруднения ли, Лизел? — възрази дребничкият мъж с лице на плъх. — Просто всеки път, когато видя пещера, изпадам в пълна паника.
— Чувал съм за подобно страдание — рече кралят. — Да се чуди човек каква ли е причината за възникването му.
— Няма нищо мистериозно около причината, пораждаща паника в мен, ваше величество — сухо отговори Силк. — Зная точно коя е тя.
— Ако имате намерение да тръгнете към опасния риф, древни Белгарат — каза кралят, — ще ви осигуря здрав кораб, който ще ви отведе дотам. Ще дам нареждания корабът да бъде готов за отплаване с утре сутринта.
— Ваше величество е много любезен.
— Това е само дребна отплата за услугата, която ми направихте. — Кралят замълча и се замисли. — Може да е дори така, както каза духът на подлия Нарадас. Може и да съм суетен и глупав човек, но в сърцето ми са живи поривите на благодарността. Всички вие трябва да се подготвите — продължи той. — Няма да ви бавя повече. Пак ще се срещнем утре сутрин, преди да отпътувате.
— Благодарим ви, ваше величество — каза Гарион и направи поклон, при което доспехите му изскърцаха. След това кралят на Рива изведе останалите от покоите на владетеля. И въобще не се изненада при вида застаналата пред вратата вълчица.
— Времето за последната среща настъпи, нали, Кайрадис? — обърна се Поулгара към пророчицата. — В Ашаба ти каза, че остават още девет месеца до това изключително важно събитие. По мои изчисления точното време ще е вдругиден.
— Изчисленията ти са верни, Поулгара.
— Пада се точно тогава. Ще плаваме един ден, докато достигнем рифа, на следващата сутрин ще отидем в пещерата. — Поулгара се усмихна недоволно. — През цялото време се тревожехме да не закъснеем, а се оказва, че ще бъдем там тъкмо навреме. — Вълшебницата се разсмя. — Колко жалко, че се притеснявахме толкова много!
— Е, сега знаем кога и къде ще е срещата — рече Дурник. — Просто трябва да отидем там и да приключим по-бързо с всичко това.
— Бих казал, че обобщението на задачата е добро — съгласи се Силк.
Ерионд въздъхна и в същия миг Гарион бе обзет от смразяващо подозрение.
„Той ли ще е? — попита той сухия глас. — Ерионд ли ще бъде онзи от приятелите ми, който ще умре?“
Но гласът не отговори.
Всички тръгнаха към спалните си. На няколко стъпки след тях вървеше неотклонно вълчицата.
— Много време пътувахме дотук — отбеляза Белгарат уморено. — Ставам прекалено стар за тези дълги странствания.
— Стар ли? — изсумтя Белдин. — Ти си се родил стар. Но си мисля, че в теб има още хляб.
— Като се приберем, ще прекарам цял век в кулата си.
— Добра идея. Точно толкова време ще ти е нужно, докато я почистиш. О, още нещо, Белгарат. Защо не оправиш онова стъпало?
— Ще го оправя.
— Защо всички предполагаме, че ще спечелим? — подхвърли Силк. — Мисля, че още е твърде рано да правим планове за бъдещето. Освен ако светата пророчица не ни подскаже по някакъв деликатен начин какъв ще бъде изходът от срещата. — Драснианецът погледна към Кайрадис.
— Не ми е позволено да направя това, принц Келдар, дори и да знаех отговора.
— Искаш да кажеш, че не го знаеш? — попита недоверчиво той.
— Изборът още не е направен — отговори простичко тя. — Не мога да взема решение, докато не застана в присъствието на Детето на Светлината и Детето на Мрака. До този момент изходът ще остане неизвестен.
— Каква е ползата да си пророчица, щом не можеш да предсказваш бъдещето?
— Това събитие не подлежи на предсказания, Келдар — отвърна тя.
— Мисля, че е най-добре всички да поспим — предложи Белгарат. — Следващите няколко дни ще са напрегнати.
Вълчицата последва Гарион и Се’Недра и влезе с тях в покоите им. Се’Недра изглеждаше леко уплашена, но вълчицата отиде направо до леглото, постави предните си лапи на ръба и погледна критично малкото вълче, което спеше по гръб, вдигнало лапите си във въздуха. После погледна укорително Гарион.
„Личи си, че е надебелял — каза тя. — Твоята приятелка го е съсипала с прекалено хранене и глезене. Той вече е негоден да бъде вълк. Дори е изгубил вълчата си миризма.“
„Жена ми го къпе от време на време“ — обясни Гарион.
„Къпе го! — повтори вълчицата презрително. — Вълкът се къпе само в дъжда или докато преплува някоя река. — Тя се отпусна на задните си лапи. — Ще поискам услуга от твоята жена.“
„Ще й предам молбата ти.“
„Надявам се. Попитай я дали ще продължи да се грижи за малкия. Не й казвай направо, но я накарай да разбере следното: тя го е разглезила толкова много, че от него не може да излезе нищо друго освен кротко домашно кученце.“
„Ще предам молбата ти с внимателно подбрани думи.“
— Какво казва? — попита Се’Недра.
— Иска да знае дали ще искаш и в бъдеще да се грижиш за малкото.
— Разбира се, че искам! — Малката кралица коленичи, прегърна вълчицата през врата и обеща: — Ще се грижа за него.
„Забелязвам, че миризмата й не е неприятна“ — рече вълчицата.
„И аз съм го забелязал.“
„Сигурна съм, че е така“ — отвърна вълчицата, изправи се и безшумно излезе от стаята.
— Сега тя ще ни напусне, нали? — замислено попита Се’Недра. — Ще ми липсва.
— Защо мислиш така?
— Защо иначе оставя своето малко?
— Мисля, че има и друга причина за това. Тя се подготвя за нещо.
— Много съм уморена, Гарион. Да лягаме да спим.
По-късно, докато лежаха един до друг в леглото, сред кадифената тъма, Се’Недра въздъхна.
— Още два дни и отново ще видя детето си. Мина толкова много време…
