— Постарай се да не мислиш непрекъснато за това, Се’Недра. Нуждаеш се от почивка, а мислите не ти дават покой и няма да можеш да заспиш.
Тя отново въздъхна и след няколко минути потъна в сън.
„Кайрадис не е единствената, която трябва да направи избор — изрече гласът в съзнанието му. — На теб и на Зандрамас също ви предстои избор.“
„Какъв е този избор?“
„Трябва да избереш своя наследник. Зандрамас вече е избрала онзи, който ще я наследи. Трябва да размислиш върху последната си задача като Дете на Светлината. Тя ще бъде изключително важна.“
„Предполагам, че някак ще ми липсва да нося това бреме върху плещите си, ала същевременно ще се радвам да се отърва от него. Ще мога да се върна към живота си на обикновен човек.“
„Ти никога не си бил обикновен, нали знаеш? Беше Дете на Светлината от момента на раждането си.“
„Ще ми липсваш.“
„Моля те, не ставай сантиментален, Гарион. Може да се отбивам от време на време, просто да видя как живееш. Сега поспи.“
На следващата сутрин Гарион се събуди и полежа малко в леглото. От много време се бе опитвал да не мисли за Зандрамас, ала сега нямаше друг избор освен да се изправи открито срещу онова, което му предстоеше. Имаше убедителни причини да я мрази, но…
Накрая се измъкна от леглото, облече се и отиде да потърси Белгарат.
Намери стария вълшебник, седнал заедно с Кайрадис в голямата всекидневна.
— Дядо — започна той. — Трябва да те питам нещо.
— В това няма нищо необикновено. Какво има този път?
— Утре ще срещна Зандрамас.
— О, така ли? Не знаех.
— Моля те, не говори така. Не ми е до шеги.
— Извинявай, Гарион. Днес съм малко притеснен.
— Боя се, че единственият начин, по който ще успеем да я спрем, е да я убием, а не съм сигурен, че ще мога да го направя. Торак беше друго нещо, но Зандрамас е жена.
— Е, беше. Мисля, че нейният пол вече няма никакво значение — дори и за самата нея.
— Все пак не смятам, че ще мога да го направя.
— Това няма да е необходимо, Белгарион — увери го Кайрадис. — За Зандрамас е предопределена друга съдба, независимо какъв ще бъде моят избор. Няма да ти се наложи да проливаш кръвта й.
Огромна вълна на облекчение премина през Гарион.
— Благодаря, света пророчице — каза той. — Боях се, че ще трябва да я убия. Хубаво е да зная, че не ми предстои да го направя. О, между другото, дядо, моят приятел тук — кралят на Рива потупа челото си — отново се обади. Снощи ми каза, че последната ми задача ще бъде да си избера наследник. Сигурно не е редно да ми помогнеш, нали?
— Не, Гарион. Не мисля че би трябвало. Нали, Кайрадис?
— Не, древни Белгарат. Тази задача трябва да бъде изпълнена единствено от Детето на Светлината.
— Знаех си, че ще ми отговориш така — отвърна мрачно Гарион.
— О, още нещо, Гарион — спря го Белгарат. — Този, когото избереш, има реален шанс да стане бог. Не избирай мен. Не съм подходящ за тази работа.
Останалите също започнаха да идват. Гарион разглеждаше лицата им и се опитваше да си представи всеки като божество. Леля Поул? Не, някак не изглеждаше редно, а това автоматично изключваше Дурник. Той не можеше да я лиши от съпруга й… Силк? Това почти накара Гарион да избухне в бурен смях. Закат? В този избор имаше известни възможности. Закат беше ангарак, а новият бог щеше да бъде божество на тази раса. Ала Закат беше непредсказуем. Съвсем доскоро той бе искал да съсредоточи в ръцете си неограничена власт. Ако бъдеше обявен за божество, може би отново щеше да се върне към старата си мания. Гарион въздъхна. Трябваше да обмисли сериозно избора си.
Слугите донесоха закуската и Се’Недра, припомнила си обещанието от предишната вечер, сложи отделна чиния за вълчето. В нея имаше яйца, наденица и няколко лъжици мармалад. Вълчицата потрепна и извърна поглед настрани.
Докато се хранеха, приятелите умишлено отбягваха темата за утрешната среща. Тя беше неизбежна и нямаше смисъл да говорят за нея.
Белгарат побутна чинията си с доволно изражение и каза:
— Не забравяйте да благодарите на краля за гостоприемството му.
И изведнъж вълчицата се приближи към стария вълшебник и отпусна глава в скута му. Белгарат я погледна сепнато — животното обикновено го избягваше.
„Какво има, малка сестрице?“ — попита я той.
И за всеобщо изумление на всички присъстващи вълчицата се засмя и заговори съвсем ясно на езика на хората:
— Мозъкът ти е заспал, стари вълко. Мислех, че ще ме познаеш преди много седмици. Това ще ти помогне ли? — Внезапно я обгърна синьо сияние. — Или това? — Вълчицата потрепера за миг и изчезна. На нейно място се появи жена с кестеняви коси и златисти очи, облечена в кафява рокля.
— Майко! — възкликна леля Поул.
— Не си по-наблюдателна от баща си, Поулгара — укорително каза Поледра. — Гарион ме позна доста отдавна.
Ала Белгарат гледаше с ужас вълчето.
— О, не ставай глупав, старче — смъмри го жена му. — Знаеш, че сме свързани за цял живот. Вълчето беше слабо и болно, така че глутницата трябваше да го изостави. Просто се погрижих за него.
Нежна усмивка огря лицето на пророчицата от Кел.
— Това е Жената, която наблюдава, древни Белгарат — каза тя. — Сега твоята група е в пълен състав. И знай, че тя винаги ще бъде с теб, както винаги досега е била.
ТРЕТА ЧАСТ
КОРИМ
18.
Гарион беше виждал няколко пъти баба си — или нейния образ, — но приликата на чертите й с тези на леля Поул изглеждаше необичайна. Разбира се, имаше различия. Косата на леля Поул, с изключение на белия кичур на челото, беше тъмна, почти черна, а очите й бяха наситено сини. Поледра пък имаше светлокестеняви, почти руси коси, както на Велвет, а очите й бяха златисти като очите на вълк. Ала чертите на двете жени бяха почти еднакви — такива бяха и чертите на Белдаран, сестрата на леля Поул, чийто образ Гарион бе виждал един-единствен път. Белгарат, съпругата му и дъщеря му се бяха оттеглили в срещуположния край на стаята, а Белдин, облян в сълзи, проблясващи по навъсеното му лице, се беше разположил точно по средата между тях и останалите, охранявайки уединението им по време на дългоочакваната среща.
— Коя е тя? — попита объркано Закат.
— Това е баба ми — отвърна простичко Гарион. — Съпругата на Белгарат.
— Не знаех, че има съпруга.
— Откъде мислеше, че се е взела леля Поул?
— Въобще не се бях замислял за това. — Закат се огледа, забеляза, че и Се’Недра, и Велвет докосват очите си с кърпичките си, и попита:
— Защо всички са с влажни очи?
— Всички си мислехме, че е умряла при раждането на леля Поул и сестра й Белдаран.
— И кога се е случило това?
