— Тук е Перивор — рече той — а тук е разположен рифът Корим.
Гарион знаеше, че ако се взира дълго в това съдбовно място на картата, дивото вълнение и чувството на триумф ще се завърнат, затова само плъзна поглед към него, а след това остави очите си да бродят над останалата част от картата. Правописът беше странен, старинен. Очите му автоматично потърсиха неговото собствено кралство. То беше изписано като „Рийва“. На картата бяха обозначени и другите страни: „Арийнддия“, „Кереч“ и „Тол Нийдра“, а също „Драксния“ и „Ктхол Маргос“.
— Написано е погрешно — отбеляза Закат. — Правилното име е Туримски риф.
Белдин започна да обяснява, но Гарион вече знаеше отговора.
— Нещата се променят — подхвана гърбавият магьосник, — а сред тези неща е и начинът, по който изговаряме думите. Звуковете в тях се променят през вековете. Името на този риф вероятно е претърпяло много промени през последните няколко хиляди години. Това е често срещано явление. Ако Белгарат говореше на езика, използван от хората в селото, където е израснал, никой от нас не би го разбрал. Предполагам, че за известно време рифът се е казвал Торим или нещо подобно, а накрая името се е утвърдило като Турим. Възможно е да се промени още няколко пъти. Изучавал съм тези явления. Виждате ли, това, което се случва, е…
— Ще престанеш ли? — настоя Белгарат раздразнено.
— Не искаш ли да разшириш знанията си?
— Не и в момента.
Белдин въздъхна, после продължи:
— Както и да е, това, което наричаме писане, е просто начин за възпроизвеждане звученето на една дума. С промяната на звученето се променя и правописът. Разликата е лесно обяснима.
— Твоят отговор на въпроса беше убедителен, добри ми Белдин — рече Кайрадис, — но в този определен случай промяната в звученето беше внесена отвън.
— Отвън ли? — изуми се Силк. — Кой го е направил, от кого е извършена тази промяна?
— От двете пророчества, принц Келдар. Като продължение на играта си те промениха звученето на думата, за да скрият мястото от древния Белгарат и от Зандрамас. На тях двамата беше възложено да разрешат загадката преди да се състои последната среща.
— Игра ли? — попита Силк недоверчиво. — Те са си играли с нещо толкова важно?
— Тези две вечни съзнания не са като нас, принц Келдар. Те си съперничат по хиляди начини. Често едното се опитва да промени орбитата на някоя звезда, докато другото се стреми да я запази непроменена. Друг път едното иска да раздвижи зрънце пясък, а другото влага цялата си енергия да задържи зрънцето неподвижно. Такива битки много често отнемат хилядолетия. Играта на загадки, която играят с Белгарат и Зандрамас, не е нищо друго освен поредния начин, чрез който изразяват свадата помежду си, защото, ако се случи някога да се сблъскат пряко, те ще разцепят вселената.
Гарион изведнъж си припомни един образ, който го беше връхлетял в тронната зала във Воу Мимбре, точно преди да разобличи мурга Начак пред крал Кородулин. Кралят на Рива сякаш виждаше двама играчи без лица, изправени пред особена игра — ходовете им бяха толкова сложни, че умът му не можеше да ги проследи. Сега разбра с непоклатима увереност, че тогава беше уловил моментна гледка от по-висшата реалност, която Кайрадис току-що беше описала.
„Нарочно ли го направи?“ — запита той гласа в главата си.
„Естествено. Ти се нуждаеше от окуражаване, за да извършиш онова, което бе необходимо. Ти си борбен човек, Гарион, и затова си помислих, че видът на голямата игра може да те раздвижи.“
После на Гарион му хрумна нещо друго.
— Кайрадис — попита той. — Защо ние сме толкова много, а Зандрамас е сама?
— Винаги е било така, Белгарион. Детето на Мрака е само, така беше и с Торак, поради огромната му гордост. Ала ти си скромен. Никога не си се стремял да се издигнеш, защото не знаеш собствената си стойност. Това е привлекателното в теб, Дете на Светлината — ти не си преизпълнен със собствената си значимост. Пророчеството на Мрака винаги е избирало само един-единствен и му е вдъхвало цялата си мощ. Пророчеството на Светлината обаче е избрало да разпръсне силата си сред мнозина. Въпреки че ти поемаш основната част от огромната тежест, всички твои спътници я споделят с теб. Разликата между двете пророчества е проста, но значима.
Белдин се навъси.
— Тоест казваш, че е нещо като разликата между абсолютната и споделената отговорност, така ли?
— До голяма степен е така. Ала разликата все пак е много по-сложна.
— Просто се опитвах да бъда кратък.
— Нека сега се заловим за работа — каза Белгарат, после погледна краля на Перивор и попита: — Можете ли да ни опишете този риф, ваше величество? Изображението на картата не е много точно.
— С удоволствие, древни Белгарат. На младини плавах натам, тъй като рифът е истинско чудо. Моряците твърдят, че няма такъв като него в целия свят. Съставен е от поредица скални върхове, издигащи се над повърхността на морето. Самите върхове се виждат ясно и корабите могат да ги избягват с лекота. Ала под повърхността се крият други опасности. Има коварни течения, а времето е винаги променливо. Поради тези рискове рифът никога не е бил картографиран в подробности. Всички благоразумни моряци го заобикалят отдалеч.
Дурник и Тот влязоха и ковачът каза:
— Погрижихме се за белоокия, ваше величество. Сега Нарадас е на безопасно място в земята. Никога вече няма да безпокои нито вас, нито нас. Искате ли да знаете къде го заровихме?
— Не, приятелю. Ти и твоят приятел гигант ми направихте голяма услуга тази вечер. Моля ви, ако някога мога да ви се отплатя, не се колебайте и се обърнете към мен.
— Кайрадис — рече Белгарат, — това последната част от загадката ли е? Или има и други скрити подробности?
— Не, древни. Играта на гатанки приключи. Сега започва играта на дела.
— Най-сетне — въздъхна облекчено Белгарат и заедно с Белдин се зае да изучава картата.
— Намерихме ли я? — обърна се Дурник към Силк. — Имам предвид следното: показва ли картата къде се намира Корим?
Силк го заведе до масата и посочи:
— Точно тук е. Това е много стара карта. Съвременните карти погрешно изписват името. Затова трябваше да дойдем тук.
— Доста време ни трябваше да намерим това късче пергамент — отбеляза ковачът.
— Наистина, приятелю. Според Кайрадис всичко това е било част от играта, в която участват приятелят, обаждащ се в главата на Гарион, и още един, който е вероятно в главата на Зандрамас.
— Мразя игрите.
— Аз нямам нищо против тях.
— Защото си драснианец.
— Може би имаш право.
— Това е приблизително на мястото, където бяха разположени планините Корим, Белгарат — рече Белдин, измервайки разстоянието върху пергамента с пръсти. — Може би са се изместили малко, когато Торак разцепи света.
— Доколкото си спомням този ден, много неща се изместиха.
— О, да — съгласи се пламенно Белдин. — Беше ми трудно да се задържа прав, а пък аз съм по-близо до земята, отколкото вие.
— Да, забелязва се. Ваше величество — обърна се старият вълшебник към краля. — Можете ли да ни дадете повече подробности за рифа? Би било трудно и опасно, ако опитаме да слезем на такъв скалист бряг с лодка, подмятана от вълните.
— Ако не ме лъже паметта, древни Белгарат, струва ми се, че си спомням няколко каменисти отсечки по брега. Те, без съмнение, са покрити с глина и скални отломки, откъснали се от склоновете на възвишенията и след това раздробени на парчета от неуморното море. По време на отлив тези каменни късове, натрупани през вековете, се издигат над повърхността на морето и осигуряват възможност за свободно преминаване от едно възвишение до друго.
