открием Корим и да попречим на другата страна да разбере къде е рифът, така че да победим поради неявяване на противника. Ала това просто не може да се случи. Срещата задължително трябва да се състои, защото едва тогава Кайрадис може да направи своя избор. Пророчествата няма да позволят да се случи другояче. И двете страни вложиха много усилия, опитвайки се да сторят нещо, което просто не можеше да стане. Всички трябваше да проумеем това от самото начало. Можехме да си спестим много неприятности. Единствената ми утеха е, че Зандрамас пропиля много повече усилия от нас.
— Все още съм сигурна, че аз ще изгубя живота си.
— Глупости!
— Само се надявам да ми дадат да подържа детето си, преди да загина — тъжно каза тя.
— Няма да умреш, Се’Недра.
Тя не му обърна внимание.
— Искам да се грижиш за себе си, Гарион — започна строго малката кралица. — Постарай се да се храниш добре, да се обличаш топло през зимата и не позволявай на сина ни да ме забрави.
— Се’Недра, ще престанеш ли?
— И последното нещо, Гарион — продължаваше твърдо тя. — Искам да се ожениш пак. Не желая да се скиташ тъжен и унил като Белгарат през последните три хиляди години.
— Разбира се, че няма. Освен това нищо няма да ти се случи.
— Ще видим. Обещай ми, Гарион. Ти не си създаден да бъдеш сам и се нуждаеш от жена, която да се грижи за теб.
— Свърши ли най-сетне? — чу се гласът на Поледра до тях. — Сигурна съм, че меланхолията е сладостно чувство, но нима всичко това не е прекалено драматично? Гарион е прав, Се’Недра. Нищо няма да ти се случи, така че я остави това благородство.
— Аз си зная, Поледра — упорстваше Се’Недра.
— Надявам се, че няма да си особено разочарована, когато вдругиден се събудиш и откриеш, че си в цветущо здраве.
— Кой ще бъде тогава?
— Аз — отвърна простичко Поледра. — Зная го от около три хиляди години, така че имах време да свикна. Поне имам този ден с хората, които обичам, преди да си отида завинаги. Се’Недра, този вятър е много студен. Хайде да слезем долу, иначе здравата ще настинем.
— Тя е точно като леля ти Поул, нали? — каза Се’Недра през рамо, докато Поледра я водеше твърдо по стъпалата към трюма.
— Естествено — каза Гарион.
— Виждам, че е започнало — обади се Силк някъде отблизо.
— Какво да е започнало?
— Сантименталните сбогувания. Всеки е убеден, че тъкмо той ще е човекът, който утре няма да зърне залеза на слънцето. Предполагах, че всички ще се качат тук един след друг да си вземат сбогом с теб. Мислех, че ще съм първият — просто защото тази церемония трябва да ми се махне от главата, — но Се’Недра ме изпревари.
— Ти? Теб нищо не може да те убие, Силк. Прекалено голям късметлия си.
— Аз сам изработвам късмета си, Гарион. Не е толкова трудно да играеш с подправени зарове. — Лицето на дребничкия мъж стана замислено. — Наистина добре се забавлявахме, нали? Мисля, че хубавите спомени надделяват над лошите, а това е почти всичко, на което човек може да се надява.
— Ти си не по-малко сантиментален от Се’Недра и баба ми.
— Наистина ли? Много лошо. Не се натъжавай твърде много от кончината ми, Гарион. Ако все пак се случи да бъда аз, това ще ми спести неудобството да взема едно много неприятно решение.
— О? И какво е това решение?
— Знаеш мнението ми за брака, нали?
— О, да. Говорил си на тази тема много, много пъти.
Силк въздъхна.
— Въпреки това ми се струва, че ще трябва да реша за Лизел.
— Чудех се колко ли време ще ти трябва.
— Ти си знаел? — Силк изглеждаше изненадан.
— Всички знаят, Силк. Тя нареди нещата така, че да те спечели, и успя.
— Отчайваща работа — да ме спечели накрая, когато вече съм си изгубил ума по нея.
— Не бих казал, че си стигнал чак дотам.
— Сигурно съм съвсем изкуфял, щом се замислям за брак — каза Силк унило. — Двамата с Лизел можем да продължим по стария начин, но ми изглежда малко унизително да се промъквам по коридорите до спалнята й посред нощ. Пък и твърде много я харесвам за това.
— Само я харесваш?
— Добре де — отвърна троснато Силк. — Влюбен съм в нея. По-добре ли ти стана, като го казах?
— Исках просто да изясня какво е положението. За пръв път го признаваш — дори пред себе си, нали?
— Опитвах се да го избегна. Мислиш ли, че можем да поговорим за нещо друго? — Драснианецът се огледа и каза навъсено: — Ще ми се да намери друго място за летене.
— Кой?
— Този проклет албатрос. Пак дойде. — Гарион вдигна глава и видя бялата птица да лети точно пред носа. Облаците на запад бяха станали по-наситено виолетови с приближаването на утрото и албатросът сякаш излъчваше гореща бяла светлина.
— Странна птица — каза Гарион.
— Ще ми се да знам какво е намислил — каза Силк. — Отивам в каютата. Не искам да го гледам повече. — Дребничкият драснианец стисна ръката на Гарион и каза дрезгаво: — Забавлявахме се. Пази се.
— Не си тръгвай.
— Трябва да дам възможност на всички останали, които чакат реда си да ви видят, ваше величество. — Силк се засмя. — Мисля, че те чака потискащ ден. Отивам да разбера дали Белдин вече е намерил пиво. — Дребничкият крадец махна весело с ръка и се спусна по стълбите, водещи към каютата.
Прогнозата на Силк се оказа вярна. Един след друг приятелите на Гарион се качваха на палубата, сбогуваха се с него и всеки бе твърдо убеден, че тъкмо той ще загине. Като цяло денят наистина протече твърде мрачно.
Когато приключи последното тъжно сбогуване, вече се здрачаваше. Гарион се облегна на перилата и впери поглед в светлата фосфоресцираща диря зад кораба.
— Лош ден, а? — Отново беше Силк.
— Ужасен. Белдин намери ли пиво?
— Не ти го препоръчвам. Утре умът ще ти е много необходим. Качих се само за да се уверя, че скръбта, в която те потопиха приятелите ти, няма да те накара да се удавиш. — Силк се намръщи и попита: — Какво е това?
— Кое?
— Този клокочещ звук пред нас. Чуй!
Небето бе виолетово-черно — наситен, мрачен цвят, пронизван на места от гневни алени петна — там светлината на залязващото слънце се промъкваше през облаците. Ниско над хоризонта се виждаше ръждиво оцветена мъглявина, окичена с огърлица от морска пяна.
Капитан Креска се приближи с люлеещата се походка на човек, който прекарва малко време на брега, и каза:
— Стигнахме. Това е рифът Корим.
Гарион се вгледа в Мястото, което вече не съществува, мислите и чувствата му връхлитаха объркани, бързи, парещи.
Изведнъж албатросът нададе странен, почти триумфален писък и полетя напред.
