трябва да хвърлим и двете котви, после можем само да се надяваме да намерим дъно, което ще ни задържи. Ще изчакаме, докато бурята утихне. Как се казва рифът, Хетар?
— Турим — отвърна алгарът.
20.
Както каютите на почти всички кораби на света, и тази на кораба на капитан Креска беше с нисък таван и с боядисани в тъмен цвят напречни греди. Мебелите бяха завинтени за пода, ала газените лампи се поклащаха върху поставките си, докато закотвеният кораб се люлееше върху вълните. Гарион в известен смисъл обичаше плаването в океана: дълбоките води му внушаваха спокойствие, прогонваха мислите далеч от съзнанието му. Когато беше на брега, му се струваше, че винаги бърза от едно място към друго, преминава през тълпи от хора и звуци, които му пречеха да се съсредоточи. Сред открито море имаше време да остане насаме с мислите си, а равномерният, безкраен бяг на вълните и бавното движение на облаците по небето им придаваше яснота и задълбоченост.
Вечерята беше съвсем проста — вкусна бобена чорба и дебели резени ароматен черен хляб. Всички седнаха на пейките около грубата маса, нахраниха се и започнаха да разговарят тихо: очакваха капитана, който беше обещал да се присъедини към тях.
Малкото вълче лежеше под масата до краката на Се’Недра и очите му следяха умолително всяко нейно движение. Се’Недра му подхвърляше късчета месо, когато мислеше, че никой не я наблюдава.
— Изглежда, прибоят е силен — рече Закат, заслушан в бученето на вълните, разбиващи се в скалите на рифа. — Твърде вероятно е това да ни създаде проблеми, когато се опитаме да слезем на брега, нали?
— Съмнявам се — отвърна Белгарат. — Тази буря навярно е подготвена от деня на сътворението на вселената и въобще няма да ни попречи.
— Вярата ти във фантастичните явления не е ли прекалено силна, Белгарат? — каза Белдин. — Не си ли прекалено самоуверен?
— Не мисля. Двете пророчества трябва да осъществят тази среща. Те се стремят към нея от създаването на света. Няма да позволят нещо да попречи на онези, които трябва да присъстват на това изключително събитие.
— Тогава защо изпращат подобна буря?
— Бурята не ще възпрепятства нито нас, нито Зандрамас.
— Тогава защо бушува така яростно?
— Вероятно е изпратена да държи всички останали далеч от това място. Само определени хора трябва да бъдат на рифа утре. Пророчествата ще се погрижат никой друг да не стъпи на тези брегове, докато нашата работа не приключи.
Гарион погледна Кайрадис. Лицето й беше спокойно, дори лъчезарно. Парчето плат върху очите й скриваше чертите й, ала сега кралят на Рива внезапно осъзна колко необикновено красива в действителност е тя.
— Хрумна ми нещо твърде интересно, дядо — сподели той. — Кайрадис, ти не ни ли каза, че Детето на Мрака винаги е било само? Означава ли това, че утре Зандрамас ще се изправи сама срещу нас?
— Не си разбрал правилно думите ми, Белгарион от Рива. Твоето име и имената на всеки един от спътниците ти са изписани сред звездите след самото сътворение на света. Ала онези, които ще съпътстват Детето на Мрака, не са от значение. Техните имена не се споменават в Книгата на небесата. Зандрамас е единственият пратеник на Тъмното пророчество, комуто е отредена важна роля. Другите, които ще доведе със себе си, са избрани напосоки. Броят им е ограничен, така че да отговарят по численост на твоите спътници.
— Значи битката ще бъде честна — промърмори одобрително Велвет. — Е, мисля, че ще се справим с тях.
— Ала на мен ми се струва, че нещо не е наред — каза Белдин. — Кайрадис, в Реон ти внимателно изброи хората, които трябваше да дойдат тук с Гарион. Доколкото си спомням, моето име не фигурираше в списъка. Мислиш ли, че са забравили да ми изпратят покана?
— Не, скъпи Белдин. Сега присъствието ти тук е необходимо. Зандрамас е включила към силите си личност, която не е спомената в пророчествата. Ти си тук да компенсираш този факт, макар и само по численост.
— Зандрамас не може да играе, без да мами, нали? — рече Силк.
— А ти можеш ли? — попита го Велвет.
— Това е различно. Аз играя за някакви си кръгчета от жълт метал — имам предвид монети, разбира се. Залозите в тази игра са много по-високи.
Вратата на каютата се отвори и капитан Креска влезе с няколко свитъка пергамент под ръка. Беше свалил жакета си и сега носеше брезентово моряшко палто с катранен цвят и нямаше шапка. Късо подстриганата му бяла коса беше в рязък контраст със силно потъмнялото му и обрулено от ветровете лице.
— Изглежда, бурята започва да стихва — съобщи той. — Поне около рифа. Не съм виждал подобно нещо.
— Бих се изненадал, ако беше виждал, капитане — каза Белдин. — Според нас това е първата и вероятно последната буря от този вид.
— Грешиш, приятелю — възрази капитан Креска. — Няма нищо ново в климата по света. Всичко се е случвало и по-рано.
— Остави го — тихо каза Белгарат на Белдин. — Той е мелцен и не е подготвен да приеме подобни неща.
— Добре — започна капитанът и отмести няколко чинии, за да сложи картите на масата. — Сега се намираме тук — посочи той. — В коя част на рифа искате да отидем?
— При най-високото възвишение — каза Белгарат.
— Така си и мислех — въздъхна Креска. — Това е единствената част от рифа, за която картите ми не са точни. По времето, когато трябваше да направя проучвания там, изневиделица ме връхлетя страшна буря и трябваше да се върна. — Капитанът се замисли. — Както и да е — реши той. — Ще спрем на около половин миля от брега и ще отидем с лодка. Ала трябва да знаете още нещо.
— И какво? — попита Белгарат.
— Мисля, че там има хора.
— Съмнявам се.
— Не познавам други същества, способни да кладат огньове. На северния склон на хълма има пещера — моряците от години виждат светлина там. Предполагам, че там живеят пирати. Никак не е трудно да излизат с малки лодки в тъмните нощи и да причакват търговските кораби в проливите.
— Огънят вижда ли се оттук? — попита го Гарион.
— Мисля, че да. Да се качим горе и да погледнем.
Дамите, Сади и Тот останаха в каютата, а Гарион и останалите последваха капитан Креска на палубата. Вятърът се беше укротил. Прибоят по бреговете на рифа вече не бе толкова страшен.
— Ето — каза Креска и посочи напред. — Оттук не се вижда съвсем ясно, но може да го съзрете. Щом стигнем срещу входа на пещерата, сиянието става наистина ярко.
Гарион забеляза тъмночервеникава светлина в подножието на масивния връх, издигащ се сред морето. Другите скали, изграждащи рифа, изглежда, бяха съвсем обикновени, но централният връх имаше по- различна форма. Той напомняше на Гарион за огромните скални зъбери на далечната планина Пролгу в Улголандия.
— Никой не би могъл да даде задоволително обяснение как върхът на това възвишение е срязан по този удивителен начин — каза Креска.
— Навярно историята му е много дълга — отвърна Силк и потрепери. — Тук е доста хладно. Защо пак не слезем долу?
Гарион изчака малко и тръгна редом с Белгарат.
— Откъде идва тази светлина, дядо? — тихо попита той.
