Писъкът на елдрака беше ужасяващ — още повече защото приличаше на човешки вопъл. Косматият звяр падна по гръб и сграбчи с лапите си осакатения си крак.
Гарион скочи напред, яхна гърчещото се тяло и вдигна високо оръжието си с намерението да го забие в косматите гърди на звяра.
— Моля те, недей! — изкрещя изчадието и животинското му лице се изкриви от ужас. — Моля те, не ме убивай!
2.
Съществото беше гролим. Огромният звяр, проснат сред облените с кръв преспи, изведнъж изгуби очертанията си и формата му се промени.
— Чакайте! — извика Дурник. — Това е човек!
Всички спряха, вперили погледи в ужасните рани по тялото на жреца, който лежеше в снега.
Гарион притисна върха на меча под брадичката на гролима и каза хладно:
— Говори. Мисля, че думите ти трябва да звучат много убедително. Кой те накара да приемеш формата на това ужасно животно?
— Нарадас — изстена гролимът. — Върховният жрец на храма в Хемил.
— Слугата на Зандрамас? — попита Гарион. — Мъжът с белите очи?
— Да. Аз само изпълнявах заповедите му. Моля ви, не ме убивайте.
— Защо ти нареди да ни нападнеш?
— Трябваше да убия един от вас.
— Кой точно?
— Това нямаше никакво значение. Просто ми заповяда един от вас да бъде мъртъв след схватката.
— Все още играят досадната стара игра — отбеляза Силк и прибра камите си. — Гролимите наистина нямат никакво въображение.
Сади погледна въпросително Гарион и повдигна красноречиво малката си блестяща кама.
— Не! — извика остро Ерионд.
Гарион се поколеба, после каза:
— Той има право, Сади. Не можем да убием беззащитен човек.
— Алорни — въздъхна Сади и вдигна поглед към небето. Мрачните черни облаци вече се разкъсваха. — Знаете, разбира се, че ако го оставим в това състояние, той бездруго ще умре. Ако се опитаме да го вземем със себе си, ще ни забави. Пък и не е необходимо да отбелязвам, че едва ли е човек, на когото бихме могли да имаме доверие.
— Ерионд — рече Гарион. — Защо не доведеш леля Поул? Трябва да се погрижим за раните му преди да му изтече кръвта. — Той погледна Белгарат, който отново бе приел човешкия си вид. — Имаш ли нещо против?
— Нищо не съм казал.
— Благодаря ти за това.
— Трябваше да го убиете още преди да се бе превърнал в човек — долетя от храсталака познат дрезгав глас. Белдин седеше на един дънер и дъвчеше сурово месо, върху което още стърчаха няколко пера.
— И въобще не ти дойде наум, че можеш да ни се притечеш на помощ, така ли? — изръмжа Белгарат.
— Вие се справяхте блестящо. — Гърбавият магьосник сви рамене, оригна се и хвърли остатъците от закуската си на вълчицата.
„Благодаря“ — отвърна учтиво тя и почна да яде. Гарион не беше сигурен дали Белдин я разбра, ала предполагаше, че схваща значението на поведението й.
— Какво прави този елдрак тук, в Малореа? — попита Белгарат.
— Всъщност не беше съвсем като истински елдрак — отвърна Белдин и изплю няколко мокри пера.
— Добре, но откъде малореанският гролим знае как изглеждат елдраците?
— Не слушаш какво ти приказвам, старче. Тук, във високите части на планините, има няколко такива същества — между тях и елдраците има далечна родствена връзка, ала не са еднакви. Нито са толкова големи, нито толкова хитри.
— Мислех, че тези чудовища се срещат само в Улголандия.
— Че помисли малко, Белгарат. В Черек има троли, в Арендия бродят алгроти, дриадите живеят в южна Толнедра. След това се появява онзи дракон — Зандрамас — и никой не знае къде живее. Навсякъде по света има чудовища. Просто в Улголандия те са повече.
— Имаш право — отстъпи Белгарат и погледна Закат. — Ти как нарече звяра?
— Маймуноподобна мечка. Названието може би не е съвсем точно, но хората, които живеят по тези места, не са особено изтънчени.
— Къде се намира Нарадас сега? — обърна се Силк към ранения гролим.
— За последен път го видях в Баласа — отговори гролимът. — Не зная къде е отишъл после.
— Зандрамас беше ли с него?
— Не съм я виждал, но това не означава, че не е била с него. Светата магьосница вече не се появява често сред простосмъртните.
— Заради светлинките под кожата си ли? — хитро попита дребният мъж.
Лицето на гролима пребледня още повече.
— Забранено ни е да обсъждаме това — дори и помежду си — отвърна уплашено той.
— О, няма нищо, приятелю — усмихна му се Силк и измъкна една от камите си. — Давам официално разрешение.
Гролимът преглътна с усилие и след това кимна.
— Умен мъж! — Силк го потупа по рамото. — Кога започнаха да се появяват светлинките под кожата й?
— Не мога да дам точен отговор. Зандрамас и Нарадас бяха отишли на запад и дълго останаха там. Светлинките започнаха да се появяват, когато тя се завърна оттам. Един от жреците в Хемил беше голям сплетник и ни каза, че това било някакъв вид чума.
— Защо каза „беше“? Нима вече не е?
— Тя откри какво е приказвал и заповяда да му прережат гърлото.
— Съвсем в стила на Зандрамас. Милата тя.
Леля Поул се приближи по отъпканата пътека в снега, следвана от Се’Недра и Велвет, и се зае с раните на гролима, а Дурник и Тот се върнаха в заслона и изведоха конете. След това свалиха брезента и развалиха дървената рамка. След като закараха конете при ранения гролим, Сади отиде при коня си и взе червената си кутия.
— Просто за всеки случай — промърмори той на Гарион и извади малка, невзрачна на вид стъкленица.
Гарион вдигна вежди.
— Няма да му навреди — увери го евнухът. — Просто ще го направи послушен. Освен това щом си толкова състрадателно настроен, би трябвало да притъпим болката, която му причиняват раните.
— Ти не одобряваш това, нали? — рече Гарион. — Имам предвид, че не го убихме?
— Смятам, че това е проява на неблагоразумие, Белгарион — отговори сериозно Сади. — Мъртвите врагове не създават проблеми. Живите винаги могат да тръгнат отново по петите ти. Все пак ти решаваш.
— Добре, ще отстъпя пред мнението ти — каза Гарион. — Стой близо до него. Ако започне да става опасен, направи онова, което сметнеш за необходимо.
— Така е по-добре — каза Сади одобрително. — Ще те научим кои са основните понятия в практическата политика.
Изведоха конете до Пътя на керваните и се качиха на седлата. Свирепият вятър, дошъл заедно със снежната буря, бе измел по-голямата част от снега далеч от пътя, макар че в закритите места се бяха натрупали дълбоки преспи — край завоите, зад малки горички и скални козирки. Придвижваха се бързо по откритите участъци и пъплеха едва-едва през преспите. След бурята отразената от снега светлина беше
