въртеше неспокойно.
— И ти ли не можеш да спиш? — попита го Се’Недра, в мразовития мрак.
— От вятъра е — отвърна й той.
— Опитай се да не мислиш за него.
— Не мисля. Обаче все едно че са ме напъхали в тъпан.
— Тази сутрин се държа много храбро, Гарион. Бях ужасена, когато чух за онова чудовище.
— И по-рано сме се справяли с чудовища. След известно време човек просто свиква с тях.
— Май вече се преситихме на подобни преживявания, а?
— Това е характерна черта на всички могъщи герои. Битката с едно-две чудовища преди закуска изостря апетита.
— Променил си се, Гарион.
— Не съм.
— О, напротив. Когато се запознах с тебе, не би казал подобно нещо.
— Когато се запозна с мене, приемах всичко прекалено сериозно.
— Нима сега не приемаш сериозно онова, което правим? — В гласа й се промъкнаха обвинителни нотки.
— Разбира се, че се отнасям с пълна сериозност към нашия поход. Просто отхвърлям от съзнанието си случайните събития. Няма никакъв смисъл да се тревожим за нещо, щом то вече е отминало, нали?
— Е, щом и двамата не можем да заспим… — Тя го привлече към себе си и го целуна.
Когато станаха, снегът, опасно мек предишния следобед, сега бе замръзнал и можеха да продължат, без да се излагат на опасност от лавини. И тъй като този склон на върха бе понесъл цялата сила и ярост на бурята, по Пътя на керваните имаше малко сняг и приятелите продължиха бързо напред. В ранните часове на следобеда преминаха последните заснежени участъци и навлязоха в света на пролетта. Поляните бяха стръмни, зелени, обсипани с разкошни цветя. Потоци, които водеха началото си направо от ледниците, подскачаха и танцуваха над проблясващите камъни, елени с меки кафяви очи гледаха учудено как Гарион и неговите приятели преминават край тях.
Няколко мили под заснежените склонове започнаха да забелязват стада овце — пасяха съсредоточено, поглъщайки трева и цветя с невероятен апетит. Пастирите, които ги наблюдаваха, бяха облечени в прости бели роби и седяха, отдадени на размисъл, докато кучетата им вършеха цялата работа.
Вълчицата тичаше спокойно край Кретиен, ала ушите й от време на време потрепваха, а светлокафявите й очи проблясваха напрегнато, вперени в овцете.
„Съветвам те да не го правиш, малка сестричке“ — каза й Гарион на езика на вълците.
„Всъщност и не мислех да го правя — отвърна тя. — И преди съм срещала тези животни, и хората, и кучетата, дето ги вардят. Не е трудно да грабнеш едно от тях, но кучетата след това се вбесяват и лаят им не ти позволява да се нахраниш спокойно. — Вълчицата изплези език — това беше равносилно на усмивка при вълците. — Но мога да накарам тези животни да се разбягат. Всички трябва да знаят на кого е гората.“
„Водачът на глутницата няма да одобри това.“
„А, да — съгласи се вълчицата. — Обаче водачът на глутницата май се взема прекалено на сериозно. Забелязах тази негова черта.“
— Какво казва? — попита любопитно Закат.
— Иска й се да подгони овцете — отговори Гарион. — Не непременно да убие някоя от тях, просто иска да ги накара да се разбягат. Мисля, че това й е забавно.
— „Забавно“ ли? Странно, че казваш такова нещо за вълк.
— Всъщност не е. Вълците много обичат игрите и имат много тънко чувство за хумор.
Лицето на Закат стана замислено.
— Знаеш ли, Гарион — подхвана той. — Човек мисли, че притежава света, но в действителност ние го делим с най-различни същества, които са напълно безразлични към нашето владичество. Те създават свои собствени общества, предполагам и че развиват своя култура. Те не ни обръщат никакво внимание, нали?
— Правят го само когато ги безпокоим.
— Това е смазващ удар върху егото на един император. — По лицето на Закат плъзна крива усмивка. — Ние сме двамата най-могъщи мъже на света, а вълците ни приемат само като повод за незначително безпокойство.
— Това ни учи да бъдем смирени — каза Гарион. — Смирението е полезно за душата на човека.
— Може би.
Вечерта стигнаха до главния стан на овчарите. Беше голям, с удобни палатки, вдигнати от двете страни на улицата, застлана с греди. Кошарите и конюшните бяха в единия край на улицата, имаше и малък яз — водите на един планински поток бяха заприщени с дървени трупи — така се образуваше малко езеро, осигуряващо вода за овцете и конете. Сенките на вечерта се спускаха над малката долина, където беше разположен лагерът, стълбове синкав пушек се издигаха от огньовете и се разтваряха в неподвижния въздух.
Висок слаб мъж със силно загоряло лице и снежнобяла брада, облечен в проста бяла риза — обичайната дреха за всички пастири тук, — излезе от една палатка точно когато Гарион и Закат спряха конете си пред лагера.
— Беше ни съобщено, че ще пристигнете — каза той. Гласът му беше много плътен и тих. — Ще приемете ли да похапнете от нашата храна тази вечер? — Гарион го огледа внимателно и забеляза, че прилича на Вард — мъжа, когото бяха срещнали на остров Веркат, на половин свят разстояние оттук. Вече не можеше да има съмнение, че между далите и расата на робите в Ктхол Мургос съществува родствена връзка.
— Това ще е чест за нас — отвърна Закат. — Ала не бихме желали да ви се натрапваме.
— Не го приемаме като натрапване. Казвам се Бурк. Ще наредя на хората си да се погрижат за конете ви.
Останалите от групата също спряха конете си пред лагера.
— Добре дошли — поздрави ги Бурк. — Вечерята е почти готова, приготвихме и палатка, която можете да използвате. — Той погледна сериозно вълчицата и й кимна. Беше съвсем очевидно, че присъствието й не го безпокои.
— Проявявате голяма любезност към нас — каза Поулгара и слезе от коня си. — Неочаквано е да срещнеш такова гостоприемство толкова далеч от цивилизацията.
— Човек носи цивилизацията със себе си, госпожо — отговори й Бурк.
— С нас има ранен — каза Сади. — Нещастен пътешественик, на когото се натъкнахме в планината. Помогнахме му, доколкото ни позволяваха силите, но имаме неотложна работа и се страхувам, че скоростта, с която се движим, влошава състоянието му.
— Можете да го оставите при нас, ние ще се погрижим за него. — Бурк огледа критично упоения жрец, който седеше отпуснат на седлото си. — Той е гролим — отбеляза пастирът. — Вие вероятно сте тръгнали към Кел?
— Да, ще минем оттам — отвърна предпазливо Белгарат.
— В такъв случай гролимът не може да продължи с вас.
— Чували сме за това — рече Силк и също скочи от седлото. — Наистина ли гролимите ослепяват, щом се опитат да влязат в Кел?
— Всъщност да. Сега в лагера с нас живее един такъв слепец. Намерихме го миналото лято.
Белгарат присви очи и попита:
— Мога ли да поговоря с него? Проучвам тъкмо този въпрос и винаги търся нова информация.
— Разбира се — съгласи се Бурк. — Той е в последната палатка отдясно.
— Гарион, Поул, елате с мен — каза Белгарат и тръгна по улицата.
— Откъде се взе това внезапно любопитство у теб, татко? — попита Поулгара, когато се бяха отдалечили на достатъчно разстояние и никой не можеше да ги чуе.
— Искам да разбера как действа проклятието, което далите са наложили върху Кел. Ако може да бъде
