— Повечето хора обаче мислят, че не си струва да поемат риск. Вие накъде сте тръгнали?
— Към Кел — отговори Гарион. Нямаше смисъл да пази това в тайна.
— Надявам се, че са ви поканили да отидете там. Хората в Кел не гледат с добро око непознатите, на които просто ей така им е хрумнало да наминат.
— Те знаят, че идваме.
— О, тогава всичко е наред. Кел е странно място, пък и хората са особени. Разбира се, ако живеете в подножието на тази планина като тях, и вие бихте станали особняци след известно време. Ако нямате нищо напротив, ще яздя с вас още около две мили до отклонението към Баласа.
— Добре си дошъл — каза Закат. — Ала няма ли да пропуснеш ценно време, през което би могъл да търсиш злато?
— Миналата зима не можах да се измъкна от планината заради преспите — отговори човекът. — Припасите ми свършиха. Освен това от време на време жадувам да си поприказвам с някого. Кончето и мулето са добри слушатели, ала не ги бива да отговарят, а вълците толкова често бягат от място на място, че човек не може да подхване свестен разговор с тях. — Той погледна вълчицата и изненадващо за всички заговори с нея на езика на вълците. — „Как се чувстваш, майчице?“ — попита я златотърсачът. Акцентът му беше ужасен, думите му излизаха със запъване, ала речта му без никакво съмнение бе произнесена на вълчи език.
„Невероятно! — каза вълчицата изненадано, след това отвърна на ритуалния поздрав: — Доволна съм от живота си.“
„Радвам се да го чуя. Защо си с тези хора?“
„Присъединих се към глутницата им.“
„Разбирам.“
— А ти как успя да научиш езика на вълците? — попита го удивено Гарион.
— Значи го разпознаваш. — Старецът изглеждаше доволен от това и се наведе напред на седлото си. — По-голямата част от живота си прекарах в планината при вълците — обясни той. — Учтивостта изисква да знаеш езика на съседите си. — Златотърсачът се засмя. — Да си кажа честно, отначало нищо не разбирах, но като слушаш достатъчно упорито, полека-лека започваш да схващаш за какво става дума. Преди пет години прекарах цялата зима в една бърлога заедно с една глутница. Това много ми помогна.
— Значи са ти позволили да живееш с тях? — попита Закат.
— Мина известно време, докато привикнат с мен — призна старецът. — Ала аз им бях полезен и те постепенно ме приеха за свой.
— Че как им беше полезен?
— Бърлогата беше тясна и претъпкана, а пък аз нали си нося инструментите. — Той посочи с палец към мулето. — Направих пещерата по-широка и те ми бяха благодарни за това. После започнах да се грижа за малките вълчета, докато останалите излизаха на лов. Вълчетата бяха много добри. Играеха си като кученца. По-късно се опитах да се сприятеля с една мечка, ала нямах късмет. Мечките са неприветливи и студени същества, не обичат да общуват с никого, а пък елените са толкова плашливи, че и дума не може става да се сприятелиш с тях. С вълци обаче мога да се разбера по всяко време.
Кончето на стария ловец не се движеше особено бързо, затова останалите от групата скоро ги настигнаха.
— Намери ли нещо? — обърна се Силк към златотърсача и носът му потрепна от любопитство.
— Може би да, може би не — отвърна уклончиво белобрадият мъж.
— Прощавай — извини се Силк. — Не исках да си пъхам носа в работите ти.
— Няма нищо, приятелю. Виждам, че си честен човек.
Велвет едва успя да сподави подигравателния си смях.
— Просто така съм свикнал — продължи непознатият. — Не е особено умно да се разхождаш насам- натам и да се хвалиш колко злато си намерил.
— Разбирам те напълно.
— Обикновено не нося много със себе си, когато слизам в долината — само колкото ми трябва, за да си купя необходимите неща. Останалото оставям в планината.
— Тогава защо правиш така? — попита Дурник. — Имам предвид — защо търсиш злато? Не го изхарчваш, тогава защо въобще го търсиш?
— Така си имам някакво занимание. — Мъжът сви рамене. — Пък и ми служи като извинение да живея в планините. Човек се чувства някак лекомислен, ако стои там без причина. — Той отново се засмя. — Освен това е много вълнуващо да попаднеш на златна жила в някой планински поток. Както казват някои хора — удоволствието е по-голямо, когато намираш злато, отколкото докато го харчиш. Освен това златото е красиво и е приятно да го гледа човек.
— О, точно така, точно така — съгласи се въодушевено Силк. Старият ловец пак погледна вълчицата и след това погледът му се плъзна към Белгарат.
— От начина, по който реагира тя, разбирам, че водачът на групата си ти — отбеляза той.
При тези думи Белгарат го изгледа стреснато.
— Този човек знае езика на вълците — обясни Гарион.
— Невероятно — рече Белгарат, повтаряйки, без да ще, коментара на вълчицата.
— Тъкмо щях да дам един съвет на тези двама младоци, ала всъщност би трябвало да го чуеш ти.
— Ще го изслушам с интерес.
— Далите са странен народ, приятелю. Те имат особени суеверия — не бих казал, че приемат тези гори като свещени, ала във всеки случай са изключително силно привързани към тях. Не ви съветвам да сечете дървета — освен това, каквото и да става, не убивайте нищо — нито човек, нито животно. — Златотърсачът посочи вълчицата. — Тя вече го знае. Сигурно сте забелязали, че не излиза на лов по тези места. Далите не искат тази гора да бъде осквернена с кръв. Бих уважавал желанието им, ако бях на ваше място. Далите са готови да помогнат всекиму, ала ако оскърбите вярванията им, ще направят живота ви наистина труден.
— Благодаря — каза Белгарат.
— Никога не е зле човек да сподели с други онова, което е научил — рече старецът и огледа пътя. — Е — добави той, — вече е време да се разделим. Пътят за Баласа минава оттук. Беше ми много приятно да си поговорим. — Той учтиво сне рунтавата си шапка пред Поулгара, след това погледна вълчицата. — „На теб всичко хубаво, майчице“ — рече й той, след това смуши кончето. То пое напред в лек тръс, зави по пътя към Баласа и скоро се изгуби от поглед.
— Какъв приятен дядко — рече Се’Недра.
— Освен това ни даде полезна информация — добави Поулгара. — Хубаво ще е да се свържеш с Белдин, татко — каза тя на Белгарат. — Кажи му да остави на мира гълъбите и зайците, докато сме в тази гора.
— Забравих! — възкликна вълшебникът. — Веднага ще се погрижа. — И вдигна глава и затвори очи.
— Наистина ли старецът може да приказва с вълците? — обърна се Силк към Гарион.
— Знае езика им — отвърна кралят на Рива. — Не го говори много добре, ала го разбира.
„Сигурна съм, че го разбира много по-добре, отколкото говори“ — намеси се вълчицата.
Гарион се вгледа стреснато в нея, изненадан, че тя е разбрала разговора им.
„Езикът на хората не е труден и лесно се научава — обясни тя. — Както каза човекът с бялата козина по лицето, достатъчно е да си направиш труда да слушаш и го запомняш бързо. Но не бих си служила с речта на хората — добави тя критично. — Докато приказват, хората често държат езиците си в такова положение, че е лесно някой да им ги отхапе.“
В съзнанието на Гарион блесна интересна мисъл, придружена с пълната убеденост, че онова, което му е хрумнало, е съвсем правилно.
— Дядо — подхвана той.
— Не сега, Гарион. Зает съм.
— Ще почакам.
— Важно ли е?
— Мисля, че да.
