преодоляно, можем да се натъкнем на Зандрамас, когато се озовем в града.
Гролимът седеше на пода в палатката си. Слепите му очи бяха изгубили фанатичния блясък, типичен за всички гролими, и сега лицето му изразяваше някакво дълбоко учудване.
— Как си, приятелю? — попита го тихо Белгарат.
— Доволен съм от живота — отговори гролимът. Тези думи прозвучаха странно в устата на жрец на Торак.
— Защо опита да се приближиш до Кел? Не знаеше ли за проклятието?
— Но това не е проклятие, а благословия.
— Благословия ли?
— Магьосницата Зандрамас ми заповяда да се опитам да стигна в свещения град на далите — продължи Гролимът. — Тя ми каза, че ще се възвися като божество, ако успея да го сторя. — Той се усмихна кротко. — Мисля, че се опитваше да провери каква е силата на проклятието — така щеше да определи дали е безопасно за самата нея да предприеме това пътуване.
— Но излезе, че не е безопасно, нали?
— Трудно е да се даде отговор на този въпрос. Тя щеше да спечели много, ако се бе опитала да го стори.
— Едва ли бих нарекъл слепотата голяма печалба.
— Но аз не съм сляп.
— Мислех, че проклятието е свързано тъкмо с това.
— О, не. Аз не виждам света наоколо, но то е, защото съзерцавам нещо друго — нещо, което изпълва сърцето ми с радост.
— О, и какво е то?
— Виждам лицето на Бога, приятелю, и то няма да изчезне за мен до края на дните ми.
3.
Той винаги беше край тях. Дори когато се движеха из гъстите студени гори, усещаха как се извисява над тях — неподвижен, бял, спокоен. Върхът изпълваше очите им, мислите им, дори и сънищата. С всеки изминал ден, докато яздеха към блестящата огромна бяла планина, Силк ставаше все по- раздразнителен.
— Как е възможно някой да постигне каквото и да било в тази част на света, щом тази грамада изпълва половината небе? — избухна драснианецът един слънчев следобед.
— Може би хората тук просто не й обръщат внимание, Келдар — рече мило Велвет.
— Как е възможно да не обръщаш внимание на толкова голямо нещо? — отвърна остро той. — Чудя се дали върхът усеща колко очебийно исполински… дори колко отблъскващо огромен е!
— Говориш неразумно — прекъсна го русокосата девойка. — Планината не я е грижа как я възприемаме ние. Тя ще остане на мястото си дълго след като изчезнем от света. — Тя замълча за миг. — Това ли те дразни, Келдар? Че си се натъкнал на нещо постоянно в преходния си живот?
— Звездите също са нещо неизменно — изтъкна дребничкият драснианец. — И калта под краката ни — макар че примерът ми може и да не ти харесва. Ала те не се натрапват пред очите ти като този планински колос. — Той се обърна към Закат и попита: — Изкачвал ли се е някой на самия връх?
— Че защо да се катери чак там?
— За да го победи. Да докаже, че е по-силен! — Силк се засмя. — Това е дори още по-нелогично, нали?
Ала Закат наблюдаваше замислено колосалните очертания на върха, изпълнил хоризонта на юг.
— Не зная, Келдар — отговори той. — Никога не съм се замислял за възможността да се преборя с някоя планина. Лесно е да победиш други хора. Ала да надвиеш планина — виж, това е съвсем друго нещо.
— Дали това ще й направи някакво впечатление? — попита Ерионд. Младият мъж се намесваше в разговорите толкова рядко, че понякога изглеждаше ням както Тот. Ала напоследък бе станал още по- вглъбен в себе си. — А може би планината ще ти се зарадва. — той се усмихна нежно; — Струва ми се, че тя понякога е самотна. Сигурно върхът желае да сподели онова, което вижда, със смелия човек, дръзнал да се изкачи чак горе.
Закат и Силк се спогледаха и в очите на двамата трепна жаден блясък.
— Човек със сигурност би имал нужда от въжета — заяви Силк някак прекалено небрежно.
— И нещо като кирки — добави Закат. — Които да могат да се забиват в леда и да издържат теглото ти, докато се катериш нагоре.
— Дурник може да ни направи нещата, от които се нуждаем.
— Я престанете с тези глупости — прекъсна ги язвително Поулгара. — Сега трябва да мислим за други неща.
— Просто размишлявахме — отвърна Силк, без да се засяга. — Работата, с която сме се захванали, все някога ще свърши и когато краят й дойде — тогава кой знае къде ще ни отвее вятърът.
Всички се чувстваха неузнаваемо променени от планината. Приказките ставаха все по-малко необходими, мислите им ставаха по-дълбоки и те се стремяха да ги споделят помежду си в тихите вечери край огъня. Тези часове полека се превърнаха във време, когато разкриваха всичко един пред друг, отхвърляха нечистите помисли, лекуваха душите си и ставаха по-близки.
Една нощ Гарион се събуди от светлина, блеснала в очите му като слънчевите лъчи денем. Измъкна се от одеялата и вдигна брезента на палатката. На небето грееше кръглата луна и изпълваше целия свят с бледа светлина. Белите очертания на планината изпъкваха величествено на фона на осеяното с милиони звезди небе и искряха с хладна сребърна светлина, която потрепваше така, сякаш бе живо същество.
Леко движение привлече погледа на Гарион. Леля Поул излезе от палатката, която споделяше с Дурник. Беше облечена в бяла роба, наподобяваща отражение на окъпаната в лунни лъчи планина. Вълшебницата остана неподвижна за миг, съзерцавайки безмълвно гледката пред себе си, после обърна глава и прошепна:
— Дурник, ела да видиш.
Дурник излезе от палатката. Ризата му бе разкопчана, сребърният амулет блещукаше в лунната светлина на гърдите му. Той обви с ръка раменете на Поулгара и двамата останаха едни до друг, изпълвайки сърцата си с красотата на тази вълшебна нощ.
Гарион понечи да им се обади, ала нещо го накара да замълчи. Моментът, който двамата споделяха, беше дълбоко личен и той не биваше да се намесва. След малко леля Поул прошепна нещо на съпруга си и двамата, хванати за ръка, щастливо усмихнати, се прибраха в палатката си.
Гарион внимателно спусна брезента пред входа и отново се пъхна под одеялата.
На другия ден гората започна да се променя. Докато все още бяха в планината, растителността се състоеше предимно от вечнозелени дървета, осеяни с трепетлики, ала когато стигнаха до подножията й, все по-често минаваха край брезови горички и брястове. След това най-сетне навлязоха в огромна гора от стари дъбове.
Докато яздеха под големите, широко разперени клони, хвърлящи шарена сянка по земята, Гарион изведнъж си припомни съвсем ясно Леса на дриадите в южна Толнедра. Хвърли бръз поглед към лицето на дребничката си съпруга и разбра, че тази прилика не е убягнала и на нея. Видът на малката кралица издаваше мечтателно задоволство, сякаш тя се вслушваше в някакви гласове, които никой друг не можеше да чуе.
По обяд настигнаха непознат пътник — белобрад мъж, облечен в дрехи, направени от еленова кожа. Дръжките на инструментите, които стърчаха от обемистия вързоп, натоварен на мулето му, подсказваха, че е златотърсач — един от онези странстващи отшелници, които се скитат из пустите земи по целия свят. Мъжът яздеше космато дребно конче, толкова ниско, че краката на ездача почти докосваха земята.
— Стори ми се, че чувам шум на приближаващи се хора зад гърба си — каза златотърсачът, когато Гарион и Закат — и двамата облечени в ризници, с шлемове на главите — минаха от двете му страни. — В тези гори няма жива душа — сигурно се плашат от проклятието над града.
— Мислех, че проклятието засяга само гролими — рече Гарион.
