Белгарат любопитно отвори очи и попита:
— Какво има?
— Спомняш ли си онзи разговор в Тол Хонет — сутринта, когато валеше сняг?
— Мисля, че да.
— Приказвахме следното — все ни се струваше, че нещата, които ни се случват, изглеждат такива, сякаш вече са се случвали.
— Да, сега си спомних съвсем точно.
— Ти каза, че когато двете пророчества се разделили, нещата в живота просто замрели… и бъдещето просто не може да дойде, докато те не се съберат отново в едно цяло. Допълни, че ще трябва да преживяваме серии от едни и същи събития отново и отново.
— Наистина ли съм казал такова нещо? — Възрастният мъж изглеждаше някак доволен. — Звучи задълбочено, нали? Но какво искаш да кажеш с това сега? Защо повдигаш този въпрос?
— Защото ми се стори, че отново започваме да преживяваме същия цикъл събития. — Гарион погледна Силк. — Спомняш ли си стария златотърсач, когото ние тримата срещнахме на път към Ктхол Мишрак?
Силк кимна малко несигурно.
— Този старец, с когото разговаряхме сега, не изглеждаше ли съвсем същият както онзи?
— Ами… — Силк присви очи. — Всъщност да. Белгарат, какво означава всичко това?
Белгарат присви очи и впери поглед в листата над главата си.
— Нека помисля малко — рече той. — Да, има известна прилика — призна той. — Двамата старци са един и същ тип мъже, и двамата ни предупредиха за нещо. Мисля, че е по-добре да извикам Белдин. Това може да се окаже много важно.
След малко ястребът със синя ивица по крилете изплува в лазурното небе и се превърна в човек.
— Какво ви развълнува толкова? — попита сърдито гърбавият магьосник.
— Току-що срещнахме един човек — отвърна Белгарат.
— Ами хубаво.
— Мисля, че е сериозно, Белдин — Белгарат бързо му обясни своята теория за повтарящите се събития.
— Звучи ми малко елементарно — изръмжа Белдин. — При това в теорията ти няма нищо забележително — обикновено всичките твои хипотези са такива. — Той се огледа с присвити очи. — Ала по всяка вероятност тази е твърде точна, доколкото успя да я обясниш.
— Благодаря — сухо каза Белгарат и описа двете срещи — първата в Гар ог Надрак, втората — тук, в планината. — Приликите са изумителни, нали?
— Дали не е съвпадение?
— Да отхвърлиш някакво съмнение, обяснявайки го като просто съвпадение, е най-добрият начин да си навлечеш неприятности — поне аз мисля така.
— Добре. В името на спора нека приемем, че не е съвпадение. — Гърбавият магьосник клекна край пътя и се замисли толкова дълбоко, че лицето му се изкриви. — Защо не развием теорията ти още малко? — измърмори той. — Нека разгледаме идеята, че тези повторения се случват в особено важни моменти от развитието на събитията.
— Нещо като пътепоказатели? — намеси се Дурник.
— Точно така. Дори аз не бих могъл да се сетя за по-подходяща дума. Да предположим, че тези пътепоказатели сочат наистина важни неща, които ще се случат в непосредствено близкото бъдеще — че са нещо като предупреждения.
— Чувам, че много пъти използвате думите „да предположим“, „хрумване“, „теория“ — рече скептично Силк. — Мисля, че затънахте здраво в царството на безпочвените разсъждения.
— Ти си храбър човек, Келдар — язвително каза Белдин. — Но да предположим, че нещо може би се опитва да те предупреди за възможна опасност, а ти предпочиташ да не обръщаш никакво внимание на това предупреждение. В такъв случай си или много смел, или много глупав. Разбира се, тъй като съм възпитан, предпочитам да те нарека „смел“, отколкото да използвам другото определение.
— Едно на нула за Белдин — промърмори Велвет.
Силк се изчерви и каза:
— Но откъде знаем точно какво ще се случи?
— Не знаем — отвърна Белгарат. — Обстоятелствата просто ни налагат да проявим по-голяма предпазливост, това е всичко. Получихме предупреждението. Останалото зависи от нас.
Вечерта взеха специални предпазни мерки, когато избираха мястото за лагера. Поулгара бързо приготви вечерята, а мъжете изгасиха огъня и веднага щом всички приключиха с храненето, Гарион и Силк застанаха на стража. Изкачиха се над лагера и впериха очи в здрача.
— Мразя това — прошепна Силк.
— Кое по-точно?
— Да зная, че нещо ще се случи, и да не знам точно какво. Ще ми се двамата старци да бяха запазили размишленията си за себе си.
— Наистина ли обичаш изненадите?
— Изненадата е нещо по-добро от това да живееш в ужас. Нервите ми не са същите, каквито бяха преди години.
— Понякога си прекалено напрегнат. Помисли си колко забавления са скрити в очакването.
— Ужасно съм разочарован от теб, Гарион. Мислех си, че си мило, разумно момче.
— Че какво толкова пък казах?
— Използва думата „очакване“. В това положение тя означава „грижи“, а грижите не са приятни никому.
— По-скоро е начин да се подготвим, ако наистина се случи нещо опасно.
— Аз винаги съм готов, Гарион. Затова съумях да живея толкова дълго. Но сега съм напрегнат като здраво обтегната струна на лютня.
— Опитай се да не мислиш за това.
— Разбира се — отвърна саркастично Силк. — Но ако наистина го направя, какъв е смисълът от предупреждението? Нима не трябва да мислим за онова, за което са ни предупредили?
Още преди изгрев слънце Сади безшумно дойде до палатката на Гарион и прошепна:
— Някой се приближава към нас!
Гарион се измъкна от одеялата и ръката му автоматично посегна към меча, ала изведнъж спря. Старият златотърсач ги беше предупредил да не проливат кръв. Нима това беше събитието, което очакваха? Как трябваше да действат — да се подчинят на забраната или да я престъпят? Във всеки случай не биваше да чака, скован от нерешителност. Стиснал меча в ръка, Гарион бързо изскочи от палатката.
Светлината блестеше като стомана в безоблачното небе. Под клоните на дъбовете цареше не мрак, а по-скоро все още недостатъчно силна светлина. Гарион вървеше бързо, краката му избягваха с лекота трупаните десетки години купчини сухи листа, вейки и клони, осеяли земята.
Закат стоеше на върха на могилата, готов за бой.
— Къде са? — Гласът на Гарион прозвуча по-тихо от шепот.
— Приближават се от юг — отвърна Закат също шепнешком.
— Колко са?
— Не мога да преценя.
— Правят ли опити да се промъкнат незабелязано?
— Не. Онези, които видях, можеха да се скрият сред дърветата, ала просто продължиха направо през гората.
Гарион впери очи в засилващата се светлина на утрото. И ги видя. Всичките бяха облечени в бяло и не правеха никакви опити да се прикриват. Движенията им бяха решителни, от тях се излъчваше спокойствие и ведрото чувство, че не бързат за никъде. Движеха се, следвайки човека в началото на редицата, на разстояние десетина стъпки един от друг. Начинът, по който се движеха, му се стори странно познат.
— Само факлите им липсват — отбеляза Силк, който бе застанал зад Гарион. Дребничкият драснианец въобще не се опитваше да приказва тихо.
