— Служа на краля на ада — извика демонът.
— А каква е неговата цел тук?
— Той иска да притежава камъните на властта — изрева Морджа.
— Защо?
— Така ще скъса веригите си — страшните окови, с които прокълнатият УЛ го прикова още преди раждането на света.
— Тогава защо ти помогна на Детето на Мрака — и защо твоят враг Нахаз помогна на Урвон, последователя на Торак? Твоят господар не знаеше ли, че всеки от тях иска да създаде нов бог? Бог, който ще го окове още по-страшно в грозните вериги?
— Никак не ме интересува към какво се стремят те — озъби се Морджа. — Аз и Нахаз наистина враждувахме, ала нашето съперничество не беше заради лудия Урвон или безпътната Зандрамас. В мига, когато някой от тях вземеше Сардиона, кралят на ада щеше да посегне — с моите ръце или с тези на Нахаз, и щеше да грабне камъка. После, използвайки силата му, единият от нас щеше да измъкне Ктраг Яска от Богоубиеца и щеше да го занесе на нашия господар. В мига, когато кралят на ада се сдобие с двата камъка, ще стане новият бог. Веригите му ще се строшат и той щеше да се сражава с УЛ като равен — не, дори като по-могъщ бог. Така всичко, което е съществувало в миналото, което съществува днес и което ще съществува в бъдеще, ще бъде единствено негово.
— В такъв случай каква би била съдбата на Детето на Мрака и на Урвон?
— Те щяха да бъдат нашата награда. Нахаз вече ръфа плътта на Урвон — и ще го прави вечно в най- черните глъбини на ада, а аз ще се храня с тялото на Зандрамас. Най-подходящата награда за краля на отвъдното е мъчение, продължаващо цяла вечност.
Магьосницата от Даршива потръпна, като чу ужасната присъда, произнесена над душата й.
— Ти не ще успееш да ме спреш. Поледра! — изкрещя подигравателно Морджа. — Кралят на отвъдното вля част от силата си в моята десница.
— Да, но тази сила е окована в тялото на недодялан звяр — продължи Поледра. — Ти направи своя избор, а тук, когато един избор вече е направен, връщане няма. В тази битка ще участваш сам. Твоят единствен съюзник няма да е кралят на ада, а жалкото, безумно същество, което сам си избрал.
Демонът надигна грозната си муцуна, отвори черната си, пълна с огромни зъби паст, нададе ужасяващ рев и започна да мята рамене в отчаяни опити да се освободи от физическата форма, която го ограничаваше.
— Това означава ли, че ще трябва да се бием и с двамата? — попита Закат с разтреперан глас.
— Страхувам се, че да.
— Гарион, да не си си изгубил ума?
— Тъкмо това трябва да направим, Закат. Добре поне че Поледра успя да ограничи мощта му. Не мога точно да ти кажа как го постигна, но все пак успя. Щом демонът вече не разполага с пълната си сила, все пак имаме някакъв шанс. — Гарион свали забралото на шлема си и тръгна напред, размахвайки меча с огненото острие.
Силк и останалите вече се бяха пръснали и заобикаляха дракона.
Докато Гарион и Закат внимателно вървяха напред, кралят на Рива забеляза нещо, с което можеха да спечелят още по-голямо предимство. Примитивният мозък на дракона и разсъдъкът на демона, живял стотици хиляди години, не се бяха слели напълно. Единственото око на звяра виждаше само онези врагове, които се приближаваха директно срещу него, и атакуваше само тях, без дори да подозира за присъствието на останалите, настъпващи отстрани и отзад. Ала Моржа схващаше съвсем добре опасностите, заплашващи го от всички страни. Неестественият съюз между силно развития мозък и огромното същество с прилепови крила пораждаше колебание, дори нерешителност у демона. В следващия миг Силк се втурна напред с меча на един мъртъв гролим и го стовари върху гърчещата се опашка на чудовището.
Драконът изрева от болка, от зейналата му паст блъвнаха огнени езици и той се обърна непохватно, за да спре атаката на Силк. Дребничкият драснианец ловко отскочи, а останалите се втурнаха срещу ужасната твар. С ритмични удари Дурник и Тот заблъскаха оголените хълбоци на звяра.
В главата на Гарион светкавично се зароди отчаян план.
— Бий по опашката! — извика той на Закат, отстъпи няколко крачи назад, за да се засили, после се втурна напред — движеше се тежко и твърде непохватно, поради тежестта на доспехите. Скочи върху мятащата се във всички посоки опашка и се затича нагоре по гърба на звяра.
— Гарион! — долетя нейде зад него ужасеният вик на Се’Недра. Той не му обърна внимание и продължи да се катери по люспестия гръб на чудовището, докато не стигна до раменете на дракона. Знаеше, че ударите с огнения меч изобщо не могат да навредят на дракона. Не така обаче стояха нещата с Морджа. Гарион издигна меча на Желязната хватка и нанесе страхотен удар с две ръце в основата на врата на звяра. Драконът не обърна никакво внимание на това и продължи да търси дръзките си противници. Ала Морджа изкрещя от болка, усещайки огромната изгаряща сила на Кълбото. Точно в това беше предимството на Гарион и неговите приятели. Оставен сам, драконът беше безсилен срещу нападението на многобройните противници. Единствено хитростта на вселилия се в него господар на демоните бе смъртна заплаха за тях, ала Гарион знаеше от опит каква мощ притежава Кълбото в битките с демони и какви страшни рани е способно да им нанесе. В това отношение Камъкът на Доброто беше по-могъщ от бог, защото изчадията на ада можеха да избягат от божеството, ала наказанието, наложено от Кълбото на Алдур, неизбежно ги застигаше.
— Още огън! — заповяда той на камъка и отново вдигна оръжието си. Последва удар, още един и още един. Мечът вече не отскачаше от твърдите като камък люспи, а започна да се впива все по-дълбоко в плътта на звяра. Силуетът на Морджа, който едва се открояваше в тялото на дракона, започна да се гърчи от болка, защото мечът вече режеше и неговия врат, нанасяйки убийствени удари по люспестото тяло на дракона. Гарион вече беше замахнал, ала изведнъж смени посоката на удара, сграбчи здраво дръжката и заби острието в гърба на звяра, точно между гигантските му рамене.
Морджа изрева.
Гарион завъртя меча и под острието зейна огромна рана.
Болката беше толкова голяма, че дори драконът я усети и изрева. Гарион вдигна меча и още веднъж го заби в кървящата рана, този път още по-дълбоко.
Двете същества — Морджа и драконът — изкрещяха в един глас.
Незнайно защо това накара Гарион да си спомни нещо от детството си. Припомни си за онези времена, когато наблюдаваше как Кралто копае дупки за коловете на оградата. Сега риванският крал съзнателно копираше ритмичните движения на фермера — вдигаше меча високо във въздуха и с все сила го забиваше в плътта на звяра. С всеки удар раната зейваше по-страшно и ставаше по-дълбока, от разкъсаната плът шуртеше кръв и плискаше във всички посоки. Гарион за миг зърна бялата кост на чудовището и веднага промени посоката на ударите. Дори мечът на Желязната хватка нямаше да може да пререже гръбнак, дебел като огромно дърво.
Приятелите на Гарион отстъпиха смаяно назад и загледаха как драконът се опитва да обърне глава в отчаян опит да се отърве от своя мъчител, който беше пробил огромна рана в гърба му. Ала тяхното замайване продължи само миг, след който те отново се втурнаха напред и почнаха да нанасят тежки удари върху по-меките люспи, покриващи гърлото, корема и хълбоците на дракона. Атаките на Сади, Силк и Велвет бях светкавични, тъй като те внимаваха огромното животно да не ги стъпче. Дурник нанасяше методични удари върху единия хълбок и чупеше едно след друго ребрата на звяра. Същото правеше и Тот от другата страна. Превърнали се във вълци, Белгарат и Поледра впиваха зъби в гърчещата се опашка.
В този момент Гарион откри онова, което търсеше — сухожилието, дебело като котвено въже, което водеше към едно от гигантските крила.
— Още огън! — провикна се отново той.
Мечът пламна с нова сила, ала този път Гарион не замахна, а опря острието в сухожилието и започна да реже като с трион — така прогаряше бавно, но сигурно твърдата тъкан на сухожилието, без да хаби сили в излишни удари. Най-накрая успя, сухожилието се скъса и отрязаните му краища потънаха като змии в окървавената плът.
Изпълненият с болка рев, който се изтръгна от пламтящата паст на чудовището, разтърси въздуха. То се люшна, после се стовари на земята, обзето от неудържима агония.
