Гарион надникна в мъглата — и изведнъж му се прииска да я помете със силата на волята си и да погледне врага си в лицето.
— Спокойно — прошепна му Белдин. — Схватката ще започне скоро. Нека не й разваляме удоволствието от изненадата, която сме й подготвили.
В мъглата се чуваха гърлените гласове на гролимите. Гарион не можеше да долови отделните думи, ала всъщност това не беше необходимо.
Приятелите на риванския крал чакаха.
Бледият диск на слънцето едва се виждаше сред мъглата и мътните облаци, довлечени от бурята. После мъглата се раздвижи и заприлича на бурно море. След малко се видя и небето. Гъсти мръсносиви облаци се трупаха на изток и слънцето осветяваше долната им страна в ярки оранжево-червени багри. Небето изглеждаше така, сякаш някой го е подпалил.
— Красиво — промърмори Сади и нервно прехвърли отровната си кама от едната си ръка в другата. После сложи червената си кожена кутия на земята и я отвори. Извади глинената бутилка, измъкна запушалката и я сложи до куфарчето. — На този риф трябва да има мишки — рече той. — Или яйца на чайки. Зит и малките й ще са добре. — След това се изправи, прибра внимателно в джоба на туниката си една малка торбичка и каза шепнешком: — Просто вземам предпазни мерки.
Мъглата бе като перленосив океан в сянката на пирамидата. Гарион чу странен меланхоличен вик и вдигна поглед към небето. Албатросът се рееше, разперил широко криле. Гарион се взря напрегнато в мъглата и почти несъзнателно свали коженото покривало от дръжката на меча. Кълбото светеше слабо, ала цветът му не беше син, а гневно ален, почти като багрите на пламтящото небе.
— Това потвърждава догадката ти, стари вълко — обърна се Поледра към съпруга си. — Сардионът е в пещерата.
Бялата коса и посивялата брада на Белгарат проблясваха в алено под отразената от облаците светлина. Вълшебникът изсумтя.
Мъглата започна да се разсейва. Гарион вече различаваше неясните фигури под тях — с размити очертания, безмълвни и еднакво тъмни.
— Светата пророчица! — възкликна тревожно един от гролимите. — Вижте я!
Фигурата с качулка, облечена в блестяща черна сатенена роба, се обърна и Гарион погледна в лицето Детето на Мрака. Беше чувал няколко пъти как различни хора описват светлините под кожата й, но никакви думи не биха могли да го подготвят за онова, което видя сега. Светлините по лицето на Зандрамас се въртяха непрестанно под кожата й. В сянката на древната пирамида чертите й бяха тъмни, почти невидими, ала танцуващите светлинки и придаваха особен вид — сякаш „цялата звездна вселена“ бе попаднала в нейната плът — всъщност точно така гласяха тайнствените думи на Пророчествата от Ашаба.
Риванският крал чу зад гърба си приглушено ахване, обърна глава и видя как Се’Недра с кинжал в ръка и с пламтящи от омраза очи тръгва към стълбите, водещи в амфитеатъра. Поулгара и Велвет, очевидно разбрали отчаяния й план, бързо я хванаха и изтръгнаха оръжието от ръцете й.
И изведнъж Поледра пристъпи към ръба на терасата и каза високо:
— Ето че най-накрая се случи, Зандрамас.
— Не чаках нищо друго, освен да се присъединиш към приятелите си, Поледра — отвърна подигравателно магьосницата. — Бях се разтревожила за теб: боях се, че си се изгубила някъде. Ала сега всичко е готово и можем да продължим, както повелява редът.
— Загрижеността ти за реда е малко закъсняла, Зандрамас — отговори Поледра. — Но това няма значение. Всички ние, както беше предсказано, пристигнахме на уреченото място в уреченото време. Защо не оставим глупавите приказки и не влезем вътре? Вселената сигурно е изгубила търпение да ни чака.
— Все още не е, Поледра — отвърна Зандрамас.
— Колко досадно — уморено каза жената на Белгарат. — Ето една типична твоя черта — дори когато нещо очевидно се е провалило, ти продължаваш опитите си да го възродиш. Направи невъзможното да избегнеш тази среща — но напразно. Колкото по-далеч и по-упорито бягаше, толкова по-бързо пристигна на това място. Не мислиш ли, че е време да се откажеш от евтините си забавления и да продължим по-нататък с достойнство?
— Не, Поледра.
Съпругата на Белгарат въздъхна, после каза хладно:
— Добре, Зандрамас. Нека бъде както искаш. — Поледра посочи Гарион. — Щом си решена да се биеш, аз призовавам Богоубиеца.
Бавно, уверено Гарион протегна ръка към рамото си и стисна здраво дръжката на меча. Огромното тежко оръжие изскочи съскайки от ножницата и острието му пламна в ослепително синьо. Сега умът на Гарион разсъждаваше хладнокръвно, с ледено спокойствие. Всички съмнения и страхове бяха изчезнали, също както се беше случило в Ктхол Мишрак. Духът на Детето на Светлината го обзе изцяло. Той стисна дръжката на меча с две ръце и бавно започна да го вдига нагоре, към огнените облаци на небето.
— Това е твоята участ, Зандрамас! — изрева страховито Гарион. Думите извираха сами, без да ги вика.
— Това тепърва ще се реши, Белгарион. — Тонът на Зандрамас беше предизвикателен, както всички очакваха, ала в него се усещаше и нещо друго. — Невинаги е лесно да прочетеш какво е начертала съдбата за теб. — Тя направи повелителен жест и всички гролими се подредиха в кръг около нея и започнаха да пеят монотонно някакъв грозен напев на старинен, отблъскващ език.
— Отдръпнете се — предупреди ги с рязък глас Поулгара и после тя, родителите й и Белдин се изправиха на ръба на терасата.
Потрепвайки леко, някаква неясна мастиленочерна сянка се появи някъде в пространството и Гарион я зърна с периферното си зрение. В следващия момент риванският крал усети как в гърдите му се заражда ужас.
— Пазете се — бързо предупреди приятелите си той. — Мисля, че Зандрамас ще използва една от онези илюзии, за които говорихме снощи. — После усети мощна вълна и чу силен клокочещ звук. Водопад от непрогледна тъма изригна от протегнатите ръце на стълпените около Зандрамас гролими, ала мракът се раздроби на страшни черни отломки, които съскаха и бягаха панически из амфитеатъра като уплашени мишки — четиримата вълшебници бяха разбили тъмнината, изричайки едновременно една и съща дума с тон, говорещ за дълбокото им презрение към врага. Няколко гролими се сринаха на каменния под и се забързаха в агония, останалите се люшнаха назад с пребледнели лица.
Белдин се изкикоти злобно.
— Би ли искала да опиташ още веднъж, скъпа? — присмехулно викна той на Зандрамас. — Ако намерението ти е такова, трябваше да доведеш повече гролими. Не знаеш ли, че ги изтощаваш с мълниеносна бързина?
— Млъкни! — сряза го Белгарат.
— Няма. Тя се взима прекалено на сериозно, а присмехът подлудява хора като нея.
Без да променя изражението си, Зандрамас запрати тежко огнено кълбо срещу Белдин, ала той го отпъди с ръка, като че беше някакво досадно насекомо.
Гарион изведнъж се досети: плътната тъмнина и огненото кълбо не представляваха сериозна заплаха. Те просто бяха хитро средство, отклоняващо вниманието от онази сянка, която бе зърнал.
Магьосницата от Даршива се усмихна с ледена, смразяваща усмивка.
— Е, това няма значение. — Зандрамас вдигна рамене. — Аз само изпитвах силата ти, гърбав грознико. Продължавай да се смееш, Белдин. Обичам да гледам как хората издъхват щастливи.
— Наистина е така — съгласи се гърбавият магьосник. — Ти обаче също се усмихни мъничко, скъпа, и се огледай. Междувременно имаш възможност да се сбогуваш със слънцето, защото не мисля, че ти остава да го гледаш още дълго.
— Наистина ли са нужни всички тези заплахи? — уморено попита Белгарат.
— Такъв е обичаят — обясни му Белдин. — Обидите и хвалбите са обичайното встъпление към по- сериозната работа. Освен това тя започна първа. — Белдин погледна гролимите на Зандрамас, които бяха започнали да се приближават заплашително към тях. — Е, май вече е време. Ще слезем ли долу да приготвим едно особено ястие — задушени гролими? Предпочитам моите да са нарязани на съвсем ситни парчета. — Гърбавият магьосник щракна с пръсти и в ръката му се появи извит като кука улгоски нож.
