Пророчицата от Кел изглеждаше съвсем същата както всеки друг ден. Бялата й роба светеше от чистота, превръзката — без нито една гънка, без никакво петънце — както винаги покриваше очите. Изведнъж Гарион се запита дали Кайрадис сваля превръзката по време на сън. После му хрумна мисъл, която го вцепени. Ами ако тъкмо тя беше човекът, който днес трябваше да загуби живота си? Момичето с превързаните очи бе жертвало всичко в изпълнение на своята задача. Не, двете пророчества не можеха да бъдат толкова жестоки — не биваше да искат и тази последна, върховна жертва от това стройно, невероятно същество.
Белгарат, разбира се, изглеждаше съвсем същият както винаги — него никой не можеше да го промени. Все още носеше двата различни ботуша, кърпените панталони и туниката, с която беше облечен, когато идваше във фермата на Фалдор като господин Улф. Само че сега старецът не държеше халба пиво. Снощи, на вечерята, старият вълшебник разсеяно бе посегнал да си вземе една, пълна до ръба, но Поледра не по- малко разсеяно му я измъкна от пръстите и я изля от прозорчето на каютата. Гарион имаше силни подозрения, че пиянските дни на Белгарат са стигнали до своя твърде безславен край. Кралят на Рива реши, че ще се почувства твърде освежен след дълъг разговор с дядо си, когато старият човек се почувства напълно изтрезнял.
Спътниците довършиха закуската си почти без да приказват, защото нямаше какво повече да споделят помежду си. Се’Недра съвестно нахрани вълчето, после погледна тъжно Гарион и каза:
— Моля те, грижи се за него.
Нямаше смисъл да спори с нея по този въпрос. Мисълта, че няма да преживее днешния ден, беше завладяла съзнанието й толкова силно, че никакви думи нямаше да могат да я прогонят оттам.
— Може да го подариш на Геран — добави тя. — Всяко момче трябва да си има куче — грижите за вълчето ще научат сина ни да поема лична отговорност.
— Аз никога не съм имал куче — призна Гарион.
— Това не е било никак мило от твоя страна, лельо Поул — каза Се’Недра, преминавайки несъзнателно, или може би точно напротив към това обръщение.
— Той нямаше време да се грижи за него, Се’Недра — отговори й Поулгара. — Животът на Гарион беше прекалено напрегнат.
— Да се надяваме, че няма да е такъв, когато всичко това приключи — промърмори риванският крал.
След като се нахраниха, капитан Креска влезе в каютата с карта в ръка.
— Не е много точна — извини се той. — Както казах снощи, не ми се удаде да проуча както подобава брега около това възвишение. Можем да стигнем някак на неколкостотин метра от пясъчната ивица, но после ще трябва да използваме лодката. Боя се, че мъглата ще усложни нещата още повече.
— Има ли пясъчна ивица по източния бряг? — попита Белгарат.
— Да, има обширна плитчина — отговори Креска. — Отливът би трябвало да открие голяма част от нея.
— Добре. Налага се вземем някои неща с нас на брега. — Белгарат посочи двете здрави брезентови торби с доспехите, които трябваше да облекат Гарион и Закат.
— Ще наредя на моряците да ги занесат в лодката — каза капитанът.
— Кога ще тръгнем? — нетърпеливо попита Се’Недра.
— След двадесетина минути, милейди.
— Толкова много?
Той кимна и каза:
— Освен ако не измислите начин да принудите слънцето да изгрее по-рано.
Се’Недра погледна бързо към Белгарат.
— Забрави това — каза й той.
— Капитане — подхвана Поледра. — Ще можете ли да разпоредите на някого да се грижи за животинчето ни? — Тя посочи вълчето. — Понякога го обхваща силно нетърпение, а не бихме искали да започне да вие в неподходящо време.
— Разбира се, милейди. — Очевидно Креска не беше живял достатъчно дълго на сушата, за да различи вълк от домашно куче.
Плаването към брега се оказа много тежко и мъчително. Моряците вдигнаха двете котви и после хванаха веслата, но след всеки няколко метра спираха, а дежурният на вахта измерваше внимателно дълбочината на водата с лота.
— Става твърде бавно — отбеляза тихо Силк, застанал заедно с всички останали на палубата. — Но поне е тихо. Не знаем кой се намира на рифа и бих предпочел да не издаваме присъствието си.
— Водата става все по-плитка, капитане — съобщи морякът с лота почти шепнешком. Приготовленията на Гарион и приятелите му подчертаваха необходимостта от тишина по-красноречиво от всякакви думи. Дежурният хвърли отново въжето зад борда. Последва безкрайно чакане, докато корабът се плъзгаше едва забележимо напред в очакване измерванията на лота. — Дъното стига все по-близо до кила, капитане — каза след минута морякът. — Според мен остават не повече от два клафтера.
— Не можем да се приближим повече от това — тихо каза Креска и се обърна към първия си помощник. — Щом тръгнем с лодката, върни кораба на стотина метра и хвърли котва. Приготви лодката за спускане на вода.
— Слушам, капитане.
— Виждам, че сте правили това и по-рано — каза Силк на Креска.
— Да, няколко пъти — призна капитанът.
— Ако всичко днес свърши добре, можем да си поговорим — имам делово предложение, което според мен би могло да ви заинтересува.
— Винаги ли мислиш за бизнес? — поинтересува се Велвет.
— Пропуснатата възможност никога не се повтаря, скъпа Лизел — отвърна театрално дребничкият драснианец.
— Ти си непоправим.
— Може би имаш право.
— Да се качим в лодката — каза Креска. — Моряците ще я спуснат, щом всички без изключение са на борда. — Той погледна извинително риванския крал. — Боя се, че ти и приятелите ти ще трябва да помогнете в гребането, Гарион. Лодката не може да побере повече хора.
— Разбира се, капитане.
— Аз ще дойда, за да се уверя, че ще стигнете до брега.
— Капитане — каза Белгарат. — Щом слезем на брега, изтегли кораба навътре в морето. Ще ти дадем сигнал, когато сме готови — тогава ще дойдете да ни вземете.
— Добре.
— Ако до утре сутрин не получите такъв сигнал, се върнете в Перивор.
Лицето на Креска беше сериозно.
— Наистина ли онова, което трябва да направите, е толкова опасно? — попита той.
— По всяка вероятност е дори по-опасно, отколкото си представяш — обясни му Силк. — Всички ние положихме много усилия да не мислим за това.
Плаването беше зловещо — сякаш гребяха в стопен катран. От тежките вълни се издигаше лепкава сива мъгла. Това изведнъж напомни на Гарион за мъгливата нощ в Стис Тор, когато преминаха Змийската река, водени от безпогрешния усет на едноокия убиец Айсус. Гарион се запита какво ли е станало с него.
Приблизително на всеки десет загребвания с веслата капитан Креска подаваше сигнал да спрат и вдигаше глава към небето, заслушан в шума на прибоя.
— Още неколкостотин метра — прошепваше той тихо и после се обръщаше към моряка на носа. — Внимавай с лота. Не искам да се блъснем в скалите. Обади ми, щом започне да става плитко.
— Слушам, капитане.
Лодката пълзеше напред сред мрака и мъглата към непознатия бряг, където вълните лудееха и се плъзгаха по натрошените скални отломки, издавайки особен стържещ звук — това беше съскането на малките обли камъчета, подмятани от сивите водни талази. После прибоят отново ги грабваше — сякаш
