устни на Зандрамас.
— Значи съм спечелил преимущество пред теб? — отговори вече познатият глас, но този път чрез Поледра.
— Едва ли.
— Но ти винаги се отърваваш от инструментите си, щом ги употребиш. Поледра беше Детето на Светлината при Воу Мимбре. Там тя успя дори да победи Торак, макар и само временно. Веднъж дадена някому, тази сила никога не може да изчезне напълно. Не ти ли беше достатъчно, че Поледра успя да подчини повелителя на демоните на волята си, за да го разбереш?
Гарион не можа да повярва на ушите си. Нима Поледра беше била Детето на Светлината в ужасната битка преди петстотин години?
Гласът продължи:
— Признаваш ли, че завоювах преимущество пред теб?
— Дори да е така, какво значение има това сега? Скоро играта ще свърши.
— Аз настоявам да признаеш моето преимущество. Такива са правилата.
— Добре, признавам го. Печелиш точка. Вече започваш да се вдетиняваш по този въпрос, да знаеш.
— Правилото си е правило. Краят все още не е дошъл.
Гарион насочи вниманието си отново към Зандрамас, готов да попречи на всяко нейно движение към Сардиона.
— Още колко време остава до уречения час? — обърна се Белгарат към пророчицата от Кел.
— Той ще настъпи скоро — отвърна тя. — Много скоро.
— Всички сме тук, нали? — рече Силк и погледна нервно тавана на пещерата. — Защо не започваме?
— Денят на Избора дойде, Келдар, но часът все още не е настъпил. Когато настане предопределеният момент, пещерата ще се озари от такава светлина, която ще видя дори аз.
Духът на Гарион бе завладян от странно спокойствие — това бе знак, че съдбовното събитие предстои в близките минути. Чувството му беше познато. Същото спокойствие го беше обзело в руините на Ктхол Мишрак по време на срещата им с Торак.
Мисълта за едноокия бог сякаш го пробуди от вечната му дрямка и макар за кратко, грозният му лик се появи в съзнанието на Гарион и кралят на Рива чу ужасния му глас:
„Знай, че ние сме братя, Белгарион, макар че омразата ни един към друг някой ден може да разкъса небесата. Ние сме братя, защото помежду ни е поделена ужасна задача. Ако някога прочетеш думите ми, това означава, че си моят палач — ти си ме унищожил. Така аз ти предавам тежестта на задачата, която ще поемеш оттук насетне. Предсказаното в тези страници е ужасяващо. Не позволявай то наистина да се случи. Унищожи света. Ако е необходимо, унищожи и вселената, но не позволявай това да се случи. Здравей, мой омразни братко, и сбогом. Ние ще се срещнем — или вече сме се срещали в Града на Вечната нощ — и спорът между нас ще получи окончателното си решение. Ала все още ни предстои да решим задачата на Мястото, което вече не съществува. Един от нас трябва да отиде там и да се изправи лице в лице с върховния ужас. Ако това си ти, не ни предавай и не се оставяй за бъдеш победен. Ако си изчерпал всички други възможни средства, отнеми живота на единствения си син, както отне моя живот.“
Този път думите на Торак не изпълниха очите му със сълзи. Гарион вече разбираше върховния замисъл и този спомен само засили решителността му. Онова, което Торак беше съзрял във видението си в Ашаба, бе толкова ужасно, че осакатеното божество се бе пробудило от пророческата си дрямка, за да възложи задачата не на някой друг, а на своя смъртен враг. Ужасът беше успял да го накара за момент да преглътне дори колосалната си горделивост. По-късно гордостта отново бе обсебила съзнанието му и Торак бе унищожил част от страниците на пророчеството. В този мрачен момент, когато лудостта не бе завладяла съзнанието на едноокия бог, той бе говорил искрено, може би за пръв и единствен път в живота си. Гарион си представяше ясно какво бе струвал на Торак този момент на смъртна черна агония и унижение. И безмълвно се закле, че ще изпълни задачата, възложена му от неговия най-омразен враг:
„Братко мой, ще направя всичко по силите си, за да попреча на ужаса да завладее света — изпрати той мисълта си към духа на Торак. — Върни се в отвъдното. Оттук насетне товарът на нашата задача лежи върху моите плещи.“
Мрачното пурпурно сияние на Сардиона беше притъпило танцуващите светлинки в плътта на Зандрамас и сега Гарион виждаше ясно лицето й. По него се четеше тревога. Очевидно магьосницата бе неподготвена за постъпката на духа, който я бе обладал. Желанието й да спечели на всяка цена бе осуетено, защото той бе оттеглил подкрепата си за нея. Всяка частица от разума, който все още й оставаше, подсказваше на Зандрамас, че трябва да избегне Избора. Двете пророчества се бяха споразумели още при сътворението на света, че Изборът остава в ръцете на пророчицата от Кел. Увъртанията на Зандрамас, отлагането и безбройните жестокости, оставили кървава следа подир нея, бяха плод на грозните похвати на гролимите, които магьосницата от Даршива бе приела с цялото си същество. В този момент Зандрамас беше по-опасна от всякога.
— Е, Зандрамас — попита Поледра, — това ли е моментът, който си избрала за нашата среща? Нима ще се самоунищожим сега, когато сме толкова близо до крайната цел? Ако изчакаш още малко и Кайрадис направи своя Избор, вероятността да получиш онова, което толкова отчаяно преследваш, ще бъде толкова голяма, колкото тази да го спечелим ние. Ала ако решиш да влезеш в двубой с мен, изходът от срещата ни ще остане единствено в ръцете на сляпата случайност. Би ли желала да размениш своя шанс срещу пълна неизвестност?
— Аз съм по-могъща от теб, Поледра — заяви Зандрамас. — Аз съм Детето на Мрака.
— Аз пък бях Детето на Светлината! Колко би желала да заложиш, за да разбереш дали все още мога да призова силата на своя страна? Готова ли си да заложиш всичко, Зандрамас? Нима ще рискуваш всичко?
Магьосницата присви очи и Гарион усети как съсредоточава волята си. В следващия миг Зандрамас я освободи, пространството се люшна, разнесе се грозен рев, тъмен облак обви фигурата й, след това Зандрамас сграбчи Геран и го вдигна над земята.
— Това ще ми помогне да победя, Поледра — изсъска тя, сграбчвайки китката на момчето, после вдигна пред себе си дланта му, върху която се виждаше белегът на Кълбото. — В мига, когато тази ръка докосне Сардиона, аз ще изживея своя триумф. — И като изрече тези думи, магьосницата тръгна неумолимо към заветната си цел.
Гарион вдигна меча и насочи острието към нея.
— Отблъсни я — заповяда той на Кълбото. От острието се стрелна могъщ син пламък, ала се разцепи на две, сблъсквайки се с тъмния облак, обгръщащ фигурата на Зандрамас. — „Направи нещо!“ изкрещя мислено кралят на Рива.
„Нямам право да се намесвам“ — отвърна гласът.
— Зандрамас, нима това е върхът на твоите възможности? — попита спокойно Поледра. Гарион често бе долавял същите нотки в гласа на леля Поул, ала никога думите на Поулгара не бяха звучали с такава непоколебима решителност. Сякаш съвсем безразлично Поледра вдигна ръка и освободи цялата сила на волята си. Мощта й едва не го накара да изгуби равновесие. Тъмният облак, обгръщащ Зандрамас и Геран, изчезна, но магьосницата продължи все така сигурно да пристъпва напред.
— Ще убиеш ли собствената си рожба, кралю на Рива? Ти не би могъл да удариш мен, без това да унищожи него.
„Не мога! — изкрещя мислено Гарион и очите му се напълниха със сълзи. — Не мога!“
„Длъжен си! Предупредиха те, че това може да се случи. Ако тя успее и постави ръката на сина ти върху Сардиона, със сигурност би предпочел Геран да бъде мъртъв. Гарион, направи онова, което си длъжен!“
Ридаейки неудържимо, Гарион вдигна меча. Геран го гледаше спокойно, в очите му не се появи страх.
— Недей! — Се’Недра изтича по каменния под на пещерата и се хвърли пред Зандрамас. Лицето й беше мъртвешки бледно. — Ако искаш да убиеш рожбата ми, Гарион, ще трябва първо да погубиш мен! — изплака тя отчаяно.
— Още по-добре! — доволно се изсмя Зандрамас. — Нима ще убиеш и сина, и съпругата си? Ще смогнеш
