Гарион вдигна глава. Светлината бе все още слаба и неясна, ала той бе сигурен, че никога не е виждал подобно нещо.
— Моментът на избора дойде, Кайрадис — изсъска злобно Зандрамас. — Избирай!
— Не мога — проплака пророчицата, обръщайки се към засилващата се светлина. — Не мога! Все още не съм готова. — Тя направи няколко крачки напред, като кършеше отчаяно ръце. — Не съм готова! Не мога да избера! Пратете някой друг!
— Избирай! — повтори неумолимо Зандрамас.
— Само ако можех да ги видя! — изхлипа Кайрадис. — Да можех да ги видя!
Най-накрая Поулгара реши да се намеси.
— Няма нищо по-лесно от това — обади се тя, а гласът й прозвуча плавно, изпълнен със странно спокойствие. — Виденията от бъдещето пречат на зрението ти. — Поулгара протегна ръка и внимателно махна превръзката от очите на Кайрадис. — Ето, погледни сега през човешките си очи и направи своя избор.
— Това е забранено! — започна Зандрамас, чието предимство беше унищожено.
— Не е! — възрази Поулгара. — Ако беше забранено, не бих могла да го направя.
Дори слабата светлина във вътрешността на пещерата накара Кайрадис да трепне от болка.
— Не мога! — извика тя и закри очите си с длани. — Не мога!
Изведнъж лицето на Зандрамас грейна.
— Аз спечелих! — изкрещя ликуващо тя. — Изборът трябва да бъде направен, но сега това ще стори друг, не Кайрадис! Решението й да не избира също е избор!
— Това вярно ли е? — бързо попита Гарион, поглеждайки към Белдин.
— По този въпрос съществуват две мнения.
— Да или не, Белдин?
— Не зная, Гарион, наистина не зная!
В този момент светлината от входа на пещерата нахлу с пълна сила. Надминаваща дори слънцето с яркостта си, тя бързо изпълни залата. Сиянието й беше толкова силно, че дори най-закътаните пукнатини в стените на пещерата блеснаха, сякаш бяха нажежени до бяло.
— Моментът най-сетне настъпи — прошепна старият познайник на Гарион, ала този път чрез устните на Ерионд. — Часът на избора удари! Избирай, Кайрадис, иначе всичко ще бъде разрушено!
— Часът удари! — нашепна втори, също толкова безизразен глас от устата на Геран. — Дойде мигът на избора. Избирай, Кайрадис, иначе всичко ще бъде разрушено!
Кайрадис се олюля, разкъсвана от страшна нерешителност. Погледът й бягаше от едното към другото лице на двамата, които стояха пред нея. Изведнъж пророчицата отново закърши ръце.
— Тя не може да го направи! — извика императорът на Малореа и се втурна напред, подчинявайки се на непреодолимото си желание да й се притече на помощ.
— Длъжна е да го направи — рече Гарион и сграбчи приятеля си за ръката. — Ако не го направи, всичко ще бъде загубено.
Очите на Зандрамас отново блеснаха в дива, сатанинска радост.
— Задачата е непосилна за нея! — изпищя злорадо магьосницата. — Ти взе своето решение, Кайрадис, и то вече не може да бъде променено. Сега аз ще направя върховния Избор вместо теб и сърцето ми ще ликува, когато богът на мрака отново наложи властта си над цялата вселена.
Това вероятно беше последната, фатална грешка на Зандрамас. Кайрадис стана и се взря с блестящи очи в лицето на магьосницата, по което блещукаха странните светлинки.
— Напротив, Зандрамас — изрече пророчицата с леден глас. — Онова, което се случи преди малко беше израз на моето колебание, а не моят избор. Сега настъпва предопределеният за него миг. — Кайрадис вдигна красивото си лице и затвори очи. Хорът на пророците от Кел изпълни тишината на пещерата, ала последната нотка в тяхната песен прозвуча въпросително.
— В такъв случай решението е само мое — заяви тя. — Изпълнени ли са всички условия? — Въпросът беше отправен към двата могъщи разума, стоящи зад Ерионд и Геран.
— Да — изрече първият с устните на Ерионд.
— Да — потвърди вторият с устата на Геран.
— Тогава чуйте моя избор — прикани ги пророчицата и отново се вгледа в лицата на малкото момче и младия мъж. След това с вик на нечовешко отчаяние се строполи в прегръдката на Ерионд. — Избирам теб! — проплака тя. — За добро или лошо избирам теб!
В този момент като че земята се олюля в титаничен трус, ала това не беше земетресение, защото нито едно камъче не се отрони от тавана на пещерата. Без да знае защо, Гарион беше сигурен, че целия свят се е изместил със съвсем мъничко, а може би с десетки левги. Също така бе убеден, че това изместване е разтърсило цялата вселена. Количеството енергия, която Кайрадис бе освободила със своя мъчително направен избор, не се побираше в границите на човешкото въображение.
Постепенно ослепителната светлина отслабна, пурпурното сияние на Сардиона започна да се разсейва и да угасва. В мига на Избора, направен от пророчицата от Кел, Зандрамас се отдръпна, а танцуващите светлини под кожата на лицето й започнаха да треперят. После се разгоряха и засветиха още по-ярко.
— Не! — изкрещя тя. — Не!
— Може би тези малки светлинки в плътта ти са израз на божественото начало у теб, Зандрамас — заговори Поледра. — Твоята светлина би могла да искри по-силно от блясъка на най-яркото съзвездие. Ти служи вярно на Мрака и сега може би ще намериш своята награда. — И бабата на Гарион се приближи към Зандрамас.
Магьосницата се отдръпна и извика:
— Не ме докосвай!
— Не теб желая да докосна, а твоята дреха. Искам да съм сигурна, че ще получиш възнаграждението си. — Поледра свали копринената качулка и разкъса черната роба на магьосницата. Зандрамас дори не опита да прикрие голото си тяло, пък и в случая не ставаше дума за голота. Тялото на Зандрамас представляваше прозрачен силует, черупка, изпълнена с искряща, танцуваща светлина, която ставаше все по-силна и по-ярка.
Геран използва момента, затича на здравите си крачета и се хвърли в прегръдката на майка си. Се’Недра, ридаеща от радост, го притисна в обятията си.
— Ще му се случи ли нещо? — попита Гарион, поглеждайки Ерионд. — Та нали все пак той е Детето на Мрака?
— Гарион, вече няма Дете на мрака — отвърна Ерионд. — Синът ти е в безопасност.
Гарион изпита огромно облекчение. Още в мига, когато Кайрадис направи своя избор, кралят на Рива бе почувствал нещо могъщо, усещане за нечие присъствие, така характерно за моментите, когато бе заставал лице в лице с някое божество. Това го накара да се вгледа по-внимателно в Ерионд и внезапно усещането се засили.
Дори външният вид на младия му приятел се беше променил. Само преди миг той изглеждаше обикновен момък. Сега Ерионд приличаше на негов връстник, макар че лицето му имаше излъчване, неподвластно на времето. Изражението, което неотдавна разкриваше чаровна невинност, сега изглеждаше сериозно, дори мъдро.
— Тук ни остава да свършим едно-единствено нещо, Белгарион — подхвана той със сериозен тон, после направи знак на Закат и внимателно предаде все още плачещата Кайрадис в ръцете на малореанеца. — Погрижи се за нея, моля те! — рече Ерионд.
— Ще го сторя, дори ако трябва да заплатя за това с живота си, Ерионд — закле се императорът на Малореа и поведе момичето към останалите.
— Сега, Белгарион — продължи Ерионд, — дай ми Кълбото на моя брат от дръжката на меча, принадлежал на Желязната хватка. Време е да довърша онова, което започнахме тук.
— Разбира се — отвърна Гарион, протегна ръка през рамо и отпусна длан върху дръжката на меча. — Хайде, свободен си! — рече той на Кълбото. Камъкът остана в ръката му и той го подаде на младия бог.
Ерионд взе искрящия син камък, обърна се и погледна Сардиона, после очите му отново спряха върху Кълбото. Изразът му бе необясним, докато наблюдаваше двата камъка, предизвикали разделянето на цялата вселена. За миг Ерионд вдигна глава и после изрече със спокоен глас:
