— Нека бъде така!
След това, за ужас на Гарион, младият бог стисна Кълбото още по-здраво и съвсем преднамерено го пъхна заедно с ръката си в пламтящата сърцевина на Сардиона.
Червеникавият камък сякаш потрепери. Също като Ктучик в последния миг от своя живот, Сардионът първо се разшири, после се сви. След това за последен път увеличи размерите си и — точно както се бе случило с Ктучик — избухна. Ала експлозията бе обгърната в невидима сфера, невъобразим глобус от енергия, която най-вероятно идваше или от Кълбото, или от волята на Ерионд, или от някакъв друг източник. Гарион знаеше, че ако тази огромна сила я няма, целият свят ще се срине из основи, пометен от енергията, освободена в това тясно затворено пространство.
Въпреки че безсмъртното, неподлежащо на унищожение тяло на Ерионд смекчи частично последиците от взрива, катаклизмът имаше титанични размери. Силата му запрати всички по пода. Върху главите им се изсипа дъжд от камъни. Подобното на пирамида островче — единственото, което бе останало от планините на Корим — бе разтърсено от могъщо земетресение, надминаващо по сила дори онова, което бе разрушило Рак Ктхол. В затвореното пространство на пещерата се разнесе невероятен тътен. Гарион се претърколи по пода и закри с обвитото си в броня тяло Геран и Се’Недра. Забеляза, че приятелите му направиха като него, защитавайки своите любими.
Земята продължи да се гърчи в конвулсии. Онова, което лежеше на олтара и в което Ерионд бе пъхнал ръката си, вече не беше Сардионът, а сфера от енергия, стотици хиляди пъти по-ярка от слънцето.
Все така спокоен, Ерионд извади Кълбото от огнената топка, която преди броени минути бе Сардионът. Сякаш заедно с Кълбото на Алдур от вътрешността на камъка бе изтръгната последната сила, която запазваше формата му и го задържаше на това място. Ослепително искрящите късове от Ктраг Сардиус литнаха стремително във въздуха, пробиха си път през тавана на пещерата и разкъсаха върха на тресящата се пирамида, разпращайки огромни скали във всички посоки, сякаш бяха просто мънички речни камъчета.
Внезапно блесналото над главите им небе бе озарено от светлина — по-могъща от тази на слънцето, — простираща се от хоризонт до хоризонт. Парчетата от Сардиона литнаха към небесния свод и скоро се стопиха в ярката светлина.
Зандрамас нададе нечовешки рев, подобен на вой, изтръгнал се от гърлото на ранено животно. Гърчещият се блед силует бе единственото нещо, напомнящо за тялото й, което се мяташе, обхванато от мъчителни конвулсии.
— Не! — изкрещя тя. — Не може да бъде! Ти ми обеща!
Гарион не знаеше, пък и не би могъл да научи към кого се обръща. Магьосницата протегна умолително ръце към Ерионд.
— Помогни ми, боже на ангараките! — изпищя тя. — Не ме оставяй в ръцете на Морджа! Изтръгни ме от смъртната прегръдка на господаря на ада. Спаси ме!
В следващия миг прозрачният й силует се разпадна, танцуващите светлини, превърнали се отдавна в нейна плът, полетяха неумолимо към небосвода, следвайки късовете от Сардиона, за да изчезнат в безкрая на небесната светлина.
Онова, което остана от магьосницата на Даршива, се свлече на земята като захвърлена дреха, смачкана и изпокъсана като никому ненужна дрипа.
Гласът, долетял от устните на Ерионд, бе много добре познат на Гарион. Кралят на Рива се беше вслушвал в напътствията му през целия си живот.
— Печеля точка — обяви той със съвършено спокоен, хладен тон, сякаш просто отбелязваше някакъв всеизвестен факт. — Освен тази точка печеля и цялата игра.
25.
Внезапно възцарилата се в пещерата тишина беше странна и зловеща. Гарион стана и помогна на Се’Недра да се изправи.
— Добре ли си? — попита я тихо той. Малката кралица кимна разсеяно. Цялото й внимание беше съсредоточено върху малкия им син, по лицето й се четеше тревога. Гарион се огледа и попита по-високо: — Добре ли са всички?
— Свърши ли вече това земетресение? — обади се Силк, който все още прикриваше Велвет с тялото си.
— Отмина, Келдар — отвърна Ерионд. После младият бог се обърна към Гарион и тържествено му подаде Кълбото.
— Не трябва ли да ти го задържиш? — попита кралят на Рива. — Мислех, че…
— Не, Гарион, ти си оставаш Пазителят на Кълбото.
Гарион не можеше да си обясни защо, ала това го накара да се почувства по-добре. Дори в разгара на колосалните събития, случили се преди секунди, Гарион все още изпитваше болезнено чувство на празнота и мъчителна загуба. Досега беше убеден, че ще се наложи да върне камъка на Ерионд. Алчността не беше част от същността му, ала през годините бе започнал да приема Кълбото по-скоро като приятел, отколкото като вещ.
— Не може ли да напуснем това място? — попита Кайрадис с глас, изпълнен с безкрайна тъга. — Трябва да се погрижа за своя скъп приятел.
Дурник докосна нежно рамото й, след това всички заедно тръгнаха към изхода на разбитата пещера.
Навън беше по-светло и от най-светлия ден, но мощното сияние, проникнало дори в мрачната пещера, беше отслабнало и вече не ги заслепяваше. Гарион се огледа. Въпреки че часът от денонощието беше различен, той изпита чувството, че вече му се е случвало подобно нещо. Гръмотевичната буря, вилняла над Мястото, което вече не съществува, вече бе утихнала. Облаците полека се отдръпваха от небето, а ураганният вятър, помитал яростно рифа по време на битката им с дракона и демона Морджа, се бе превърнал в лек бриз. След смъртта на Торак в Ктхол Мишрак Гарион бе изпитал чувството, че става свидетел на зората на първия ден от историята на света. Сега беше обяд — при това бяха отминали много години, — ала кралят на Рива мислеше, че преживява горещото пладне на същия този пръв ден. Онова, което беше започнато в Ктхол Мишрак, бе стигнало своя завършек сега. Всичко бе приключило и той почувства огромно облекчение. Освен това му се струваше, че е настроен твърде лекомислено. Физическата и емоционална енергия, която бе изразходвал от онова паметно утро насам, започваше да се отразява на състоянието му. Умората го бе притиснала в лепкавата си прегръдка както мъглата, стелеща се над морето — всъщност Гарион чувстваше, че се намира на ръба на изтощението. Сега най-много му се искаше да свали доспехите, ала мисълта за усилията, които щеше да му коства това, го накара да потръпне. Накрая се задоволи да свали шлема от главата си и отново огледа лицата на своите приятели.
Както личеше по всичко, Геран можеше да ходи сам, ала Се’Недра държеше да го носи на ръце и притискаше бузата си до неговата; все пак от време на време се откъсваше от детето си само за миг — колкото да го целуне. Геран очевидно нямаше нищо напротив.
Закат бе обвил с ръка раменете на пророчицата от Кел и от изражението му ставаше ясно, че едва ли някога възнамерява да я пусне. Гарион си припомни с усмивка как през първите дни, след като й бе признал любовта си, Се’Недра се притискаше към него, получавайки подобна прегръдка. Превит от умора, той се отправи към мястото, където стоеше Ерионд. Погледът на младия бог беше устремен към окъпаните в слънце вълни.
— Мога ли да те попитам нещо? — обърна се той към младежа.
— Разбира се, Гарион.
Гарион погледна многозначително към Закат и Кайрадис.
— Така ли трябва да се подредят нещата? — попита той. — Искам да кажа, когато е бил млад, Закат загубил много скъп за него човек — ако сега се случи същото и с Кайрадис, едва ли би могъл да го преживее. Не искам да стане така с него.
— Не се тревожи, Гарион — усмихна се Ерионд. — Нищо на света не би могло да раздели тези двамата. Така е предначертано в книгата на звездите.
— Чудесно! Те знаят ли това?
