„Времето е нещо, лишено от смисъл за боговете. Те могат да изберат каквато възраст пожелаят. Кражбата на Кълбото беше онова, което отприщи събитията и ги насочи към днешния ден. Зедар искаше да открадне Кълбото и Ерионд го намери, за да му покаже как точно да го стори. Това промени твоята съдба. Ако Зедар не бе направил това, ти сигурно щеше да живееш във фермата на Фалдор и най-вероятно щеше да бъдеш женен за Зубрет. Помисли само, Гарион — целият свят се промени по странен начин, превръщайки се в твоя опора, докато ти поправяше грешките, допуснати във вселената.“
„Престани да се шегуваш, моля те!“
„Не се шегувам, Гарион. Ти си най-важният човек, който е живял някога — и който ще живее в бъдеще — като Кайрадис е може би единственото изключение. Ти уби лошия бог и на негово място постави добър. В опитите си да постигнеш това направи и много глупости, но все пак най-накрая доведе нещата до желания резултат. Знаеш ли, гордея се с теб. В края на краищата ти се оказа твърде добър.“
„Това е, защото имах много помощници.“
„Вярно, но все пак ти се полага известно признание, поне за кратко. Е, ще се постарая да не пресилвам похвалите. Подобни неща не са особено възпитателни.“
Гарион се опита да скрие усмивката си.
„Защо точно аз?“ — попита той, стараейки се въпросът му да прозвучи колкото се може по-тъжно й по- безсмислено.
Последва миг неловка тишина, след който неговият събеседник се разсмя:
„Моля те, не ми ми задавай отново този въпрос, Гарион.“
„Извинявай. Ами сега какво?“
„Можеш да си отидеш вкъщи.“
„Не. Имам предвид какво ще стане със света?“
„Това в значителна степен ще зависи от Закат. Ерионд е новият бог на ангараките и въпреки кралствата на Ургит, Дроста и Нател, Закат е истинският върховен владетел на ангараките. Ще му е трудно и със сигурност ще му се наложи да накаже много гролими, но до края на царуването си Закат ще успее да втълпи представата за Ерионд в главата на всеки свой поданик.“
„Той ще се справи. — Гарион вдигна рамене. — Закат умее да налага нови идеи на хората.“
„Струва ми се, че Кайрадис ще смекчи тази черта от характера му.“
„Добре. Ами след това? Какво ще стане, след като всички ангараки приемат Ерионд?“
„Движението ще се разпространи надлъж и шир по света. Ти вероятно ще доживееш дните, когато Ерионд ще стане бог на цялата земя. Така бе предопределено в самото начало.“
„И ще установи еднолично върховно господство над света?“ — попита Гарион, припомняйки си със страх и печал едно от пророчествата на гролимите.
„Ти познаваш добре Ерионд — нима си го представяш седнал на трона, вперил злорад, сластен поглед в жертвите, принесени в негова чест?“
„Не бих могъл дори да си помисля такова нещо. Но какво ще стане с другите богове? Какво ще се случи с Алдур и останалите?“
„Ще продължат мисията си. Те свършиха онова, за което бяха изпратени тук, а във вселената има още много други светове.“
„Ами УЛ? И той ли ще си тръгне?“
„УЛ няма да си отиде, Гарион. УЛ е навсякъде. Това отговаря ли на въпроса ти? Предстои ми да се погрижа за още много неща. Трябва да подредя съдбините на много хора. А, между другото, моите поздравления за дъщерите!“
„Дъщери ли?“
„Да, малки дечица от женски пол. Много са хитри и палави, но са по-красиви от синовете и миришат по-хубаво.“
„Колко ще бъдат?“ — попита Гарион, останал без дъх.
„Много. Няма да назова точния им брой, защото не искам да развалям изненадата. Ще ти кажа само едно: ако бях на твое място, веднага щом се върна в Рива, бих се заел да разширя детските стаи… Засега довиждане, Гарион! — изрече гласът, ала вече не звучеше сухо, както по-рано. — Бъди здрав!“
И изчезна.
Когато Гарион, Се’Недра и Геран се присъединиха към останалите си приятели пред входа на пещерата, слънцето вече клонеше към залез. Всички бяха насядали около огромното туловище на дракона и очевидно бяха потиснати.
— Трябва да направим нещо с него — промърмори Белгарат. — Той наистина не беше чак толкова отвратителен звяр. Не отричам — бе глупав, но това не е престъпление. Винаги ми е било жал за него и не ми се иска да го оставим на открито да го кълват птиците.
— В теб има нещо сантиментално, Белгарат — подхвърли Белдин. — Много ме разочароваш, да знаеш!
— Всички ставаме сантиментални с годините. — Старият магьосник сви рамене.
— Добре ли е тя? — попита Велвет Сади, който се приближаваше към тях. — Много се забави.
— Добре е — отговори евнухът. — Едно от малките й искаше да си поиграе. Беше му много забавно да се крие от мен. Мина доста време, докато го открия.
— Има ли някаква причина, поради която трябва да оставаме още тук? — попита Сади. — Можем да дадем сигнал и капитан Креска ще ни прибере преди мръкване.
— Очакваме гости, Келдар — съобщи Ерионд.
— Така ли? Кого?
— Едни приятели.
— Твои или наши?
— И мои, и наши. Ето, един вече пристига — рече той и посочи към морето.
Всички се обърнаха, а Силк избухна в смях.
— Трябваше да се досетя. Винаги разчитайте, че Барак ще наруши получената заповед.
Към тях приближаваше „Морска птица“. Липсата на вятър затрудняваше движението, но все пак корабът напредваше.
— Белдин — предложи Силк. — Ела да слезем долу и да запалим сигнален огън за хората на Барак.
— Сам не можеш ли?
— Нямам нищо против, стига да ме научиш как да паля камъни.
Гърбавият магьосник само изхъмка.
— Сигурен ли си, че си по-млад от Белгарат? — продължи Силк. — Нещо май паметта започва да ти изневерява, старче.
— Не преигравай, Силк. Добре, да слезем и да накладем огън.
Двамата тръгнаха.
— Това предварително ли беше замислено? — обърна се Гарион към Ерионд. — Имам предвид появата на Барак.
— Да, наистина се намесих в това — призна Ерионд. — Така или иначе ти трябва да се върнеш в Рива, от друга страна, Барак и другите трябва да научат отнякъде какво е станало тук.
— „Другите“? Възможно ли е това? Нали в Реон Кайрадис каза, че…
— Вече нищо не пречи — усмихна се Ерионд. — Изборът вече е направен. Няма да повярваш колко много хора са се запътили насам да ни видят. Общият ни приятел изпитва непреодолимо желание да не оставя нищо недовършено.
— Виждам, че и ти си разбрал това.
„Морска птица“ се приближи до рифа и от десния борд спуснаха лодка, която пое по водната ивица, превърната от залязващото слънце в пътека от разтопено злато. Гарион и останалите слязоха на брега и се присъединиха към Силк и Белдин.
— Защо се забавихте? — викна Силк на Барак, който стоеше на носа на лодката; залязващото слънце танцуваше по брадата му и я караше да изглежда сякаш изтъкана от огън.
— Как мина? — извика с все сила ухиленият до уши Барак.
— Доста добре — провикна се в отговор Силк, после изведнъж се сепна и се обърна към пророчицата. —
