Ерионд взе сияйния камък и се приближи към Белгарат и жена му, после протегна ръка и го допря съвсем леко до челата и на двамата. Гарион знаеше, че докосването с камъка означава смърт, и се хвърли напред със сподавен вик, ала вече беше късно. Синьо сияние обви фигурите на Белгарат и Поледра, ала двамата продължиха да се гледат в очите. След миг Ерионд върна камъка на риванския крал.
— Няма ли да си изпатиш заради това? — попита Гарион.
— Всичко ще бъде наред, Гарион — увери го Ерионд. — През следващите няколко години вероятно ще ми се наложи да наруша всички правила, така че може би е време да свикна с това.
Откъм искрящите водопади светлина долетя могъщ звън, сякаш бе зазвучал небесен орган. Гарион отново погледна лицата на боговете и видя, че албатросът е започнал да блести — толкова ярко, така ослепително, че кралят на Рива не можеше да задържи погледа си нито секунда повече върху него.
Изведнъж блестящата бяла птица изчезна и на нейно място се появи върховният бог УЛ, заобиколен от своите синове.
— Браво, сине! — изрече УЛ.
— Твърде много време ми трябваше, докато разбера какво си наумил, татко — извини се Ерионд. — Съжалявам за проявената от мен глупост.
— За теб, сине, тези неща са все още нови и не си свикнал с тях — прости му УЛ. — Начинът, по който използва Кълбото на брат си, беше неочакван, ала много находчив. — Лицето на Вечния грейна в усмивка. — Дори да нямах намерение да простя, щях да съм безсилен пред това твое дело.
— Аз също помислих за това, татко.
— Умолявам те, Поледра — започна УЛ, — прости ми жестоката на пръв поглед хитрост, до която прибягнах. Знай, че тя не беше насочена срещу тебе, а бе предназначена за моя син. Ерионд винаги е имал склонността да отстъпва на другите, винаги изразяваше с неохота волята си, ала сега тъкмо неговата воля ще управлява света. Ето защо той трябва да се научи да я налага или обуздава в зависимост от онова, което според него е правилно.
— Значи това просто е било изпит? — попита Белгарат и в гласа му се промъкнаха нотки на раздразнение.
— Всичко, което ни се случва на този свят, е изпит, Белгарат — обясни спокойно УЛ. — Сигурно ще ти е приятно да научиш, че ти и твоята съпруга преминахте този изпит много добре. Тъкмо вашите решения накараха моя син да наложи своята воля. Вие двамата продължихте да ми служите вярно дори сега, когато всичко изглежда завършено. Ерионд, ела при мен и се присъедини към своите братя. Ние ще се оттеглим за известно време — така ще можем да отпразнуваме твоето възкачване при нас и ще ти представим света, който предаваме в твоите ръце.
26.
Слънцето беше изгряло и златният му диск се изкачваше бавно на източния небосклон. Небето беше наситено синьо, а бризът от запад танцуваше над вълните, украсявайки ги с бели гребени. Из въздуха все още се носеше влагата и миризмата на мъглата от вчерашния ден, сякаш полепнала по скалите на странната пирамида, която стърчеше насред морето.
Гарион се чувстваше премалял от умора. Тялото му крещеше за почивка, ала съзнанието му бе преизпълнено с мисли, впечатления, спомени, които се въртяха в пъстра върволица, и това го задържаше на ръба между съня и реалността. По-късно щеше да има достатъчно време да анализира всичко, което се беше случило. Изведнъж кралят на Рива изцяло промени начина, по който мислеше за събитията от близкото минало. Ако някога бе имало място на живота и света, това бе Корим. Корим беше по-истински, по-вечен и светъл от градовете Тол Хонет, Мал Зет или Вал Алорн. Той прегърна още по-силно спящата си съпруга и сина си. Те ухаеха чудесно. От косата на Се’Недра лъхаше обичайният аромат на полски цветя, а Геран — както всяко малко палаво момче на света — наистина имаше нужда от къпане. За себе си Гарион знаеше със сигурност — непременно трябваше да влезе в банята. Вчерашният ден се беше оказал извънредно уморителен.
Неговите приятели стояха събрани на странни малки групички, пръснати навсякъде из амфитеатъра. Барак, Хетар и Мандорален разговаряха със Закат. Лизел съсредоточено сресваше косата на Кайрадис. Всички дами изглеждаха решени да помогнат по един или друг начин на пророчицата от Кел. Сади и Белдин се бяха изтегнали недалеч от туловището на дракона и пиеха бира. Лицето на евнуха изразяваше любезност, ала същевременно разкриваше, че Сади поглъща горчивото питие, за да прави компания на своя приятел, а не защото това му доставя удоволствие. Унрак се разхождаше наоколо, следван по петите от глуповатия Нател. Ерцхерцог Отрат стоеше съвсем сам до запечатания вход на пещерата. По лицето му съвсем осезаемо се четяха уплахата и ужасът, разтърсващи цялото му същество. Кал Закат все още не бе намерил време да обсъди някои въпроси със своя родственик и по всичко личеше, че Отрат не очаква този разговор с нетърпение. Ерионд разговаряше тихичко с леля Поул, Дурник, Белгарат и Поледра. Младият бог бе обграден от странно бледо синьо сияние. Силк не се виждаше никъде.
Изведнъж дребничкият драснианец се появи зад един от ъглите на пирамидата. Зад гърба му, откъм далечната страна на възвишението, се издигаше стълб черен дим. Той се спусна по стълбището към основата на амфитеатъра, прекоси го и отиде при Гарион.
— Къде беше? — попита го кралят на Рива.
— Изпратих сигнал на капитан Креска — отговори драснианецът. — Той знае пътя до Перивор. И друг път съм виждал как Барак управлява кораб в крайбрежни води. „Морска птица“ е кораб, предназначен за открито море.
— Много ще го огорчиш, ако му го кажеш.
— Нямам намерение да правя подобно нещо — обясни Силк и се изтегна на камъните до Гарион и семейството му.
— Разговаря ли с Лизел? — попита Гарион.
— Мисля, че тя още очаква удобния момент. Струва ми се, че й е необходим дълъг разговор насаме с мен. Семейният живот винаги ли е такъв? Искам да кажа — постоянно ли живееш в страх от подобни семейни дискусии?
— Ами… Тези неща не са никак необичайни, но ти все още не си женен.
— Сега съм по-близо до брака, отколкото някога съм си помислял.
— И съжаляваш ли?
— Всъщност не. Ние с Лизел сме създадени един за друг. Имаме много общо. Просто ми се ще да не надзърта постоянно над рамото ми, това е всичко. — Силк огледа навъсено амфитеатъра, посочи Ерионд и попита:
— Трябва ли да свети така?
— Вероятно дори не осъзнава, че го прави. Още не е свикнал с тези неща. С времето ще стане по- добър.
— Осъзнаваш ли, че ние двамата си седим и критикуваме едно божество?
— Той първо ни беше приятел, Силк. Не бива да се обиждаме от критиките на приятелите си.
— Брей колко философски сме настроени тази сутрин! Да, но сърцето ми едва не спря, когато сутринта той докосна Белгарат и Поледра с Кълбото.
— Моето също — призна Гарион. — Но се оказа, че той много добре знае какво прави. — Гарион въздъхна.
— Какво има?
— Мисля, че всичко това ще ми липсва — е, сигурно чак когато успея да се наспя нормално.
— Последните няколко дни беше малко напечено, не мислиш ли? Сигурен съм обаче, че ако ние двамата поумуваме малко, все ще измислим нещо вълнуващо.
— Аз зная какво ще правя в бъдеще — каза Гарион.
— О? И какво?
— Ще имам много задължения като баща.
— Да, но синът ти няма да остане завинаги малък, Гарион.
— Геран няма да бъде единствено дете в семейството. Моят приятел тук — в съзнанието ми — ми каза, че ще се сдобия с много дъщери.
