напрегнатата обстановка в Арендия от две хиляди и петстотин години.
— Сигурен съм, че всички познавате Ерионд, известен по-рано под името Еранд — продължи Силк с преднамерено небрежен тон. — Той е новият бог на ангараките.
— Нов какво?! — възкликна Барак.
— Скъпи Барак, винаги трябва да бъдеш в крак със събитията от най-новата история — отвърна Силк спокойно.
— Силк! — укорително каза Ерионд.
— Извинявай — ухили се дребничкият драснианец. — Не можах да се сдържа. Ще намерите ли в сърцето си прошка за неразумната ми постъпка, ваша божествена възвишеност? — Изведнъж Силк се намръщи. — Титлата, която използвах, ми звучи твърде недодялано. Какво обръщение мога да използвам към теб?
— Просто Ерионд.
Релг, побелял като платно, изведнъж падна на колене.
— Релг, моля те, не прави така — каза Ерионд. — Та нали ме познаваш още от дете.
— Но…
— Изправи се, Релг! — продължи Ерионд и помогна на възрастния мъж от народа на улгите да се изправи. — А, между другото, баща ми ти изпраща много поздрави.
Релг го изгледа с дълбоко страхопочитание.
— Е, добре — продължи Силк неохотно. — Май вече е време да го обявим на света. Господа — рече той, — сигурен съм, че всички си спомняте маркграфиня, Лизел, моята годеница.
— Твоята годеница!? — повтори изумено Барак.
— На всеки му се случва след време да се задоми — вдигна рамене Силк.
Всички се насъбраха около драснианеца да го поздравят, но Велвет не изглеждаше никак доволна от това.
— Какво има, скъпа? — попита я Силк. Лицето му беше въплъщение на самата невинност.
— Не смяташ ли, че пропусна нещо, Келдар? — рече тя жлъчно.
— И какво точно?
— Просто не ме попита дали съм съгласна!
— Наистина ли? Наистина ли съм пропуснал това? Ти обаче нямаше намерение да откажеш, нали?
— Не, разбира се.
— Тогава?
— Няма да ти се размине току-така, Келдар — предупреди го тя.
— Май това е твърде лошо за начало.
— Много лошо — съгласи се русокосата млада жена.
Скоро приятелите накладоха огромен огън недалеч от огромното туловище на дракона. Дурник срамежливо беше натрупал цяла камара дърва — беше ги вдигнал със силата на волята си от различни места по крайбрежието. Гарион я изгледа критично и се обърна към своя стар приятел:
— Спомням си доста дъждовни вечери, когато аз и Ерионд с часове събирахме дърва под дъжда.
— Днес случаят е специален — рече ковачът с извинителен тон. — Освен това, ако искаше нещата да се вършат по този начин, би могъл да го направиш и сам.
Гарион се вгледа в него, после изведнъж избухна в смях:
— Да, Дурник — призна той. — Сигурно си прав, но не бих желал да го казваме на Ерионд.
— Наистина ли мислиш, че той не знае?
Разговорите край огъня продължиха до късно. От последната им среща насам бе изтекло много време и сега всички бързаха да наваксат пропуснатото.
Няколко часа преди разсъмване Гарион внезапно се събуди.
Събуди го не звук, а светлина — един-единствен наситен син лъч, който окъпа целия амфитеатър със сиянието си. Скоро към него се присъединиха и други: спускаха се от тъмното нощно небе като искрящи бляскави водопади — в червено, жълто, зелено, синьо и безброй други нюанси, които не можеше да се опишат с думи. Тези невероятни водопади от светлина се подредиха в полукръг недалеч от брега и в самия център на оцветеното във всички цветове на дъгата пространство се извиси великолепният бял албатрос, размахал ангелските си криле. Сред искрящите водопади, изтъкани от светлина, започнаха да се появяват огнените образи, които Гарион вече беше виждал в Ктхол Мишрак. Алдур и Мара, Иса и Недра, Чалдан и Белар — всичките богове застанаха пред него с усмихнати лица, засияли от радост и любов.
— Време е! — въздъхна Поледра от мястото, където се бе сгушила в прегръдките на Белгарат, и се изправи.
— Не! — опита се да я възпре Белгарат с натежал от болка глас и насълзени очи. — Има още време!
— Ти знаеше, че това ще се случи, стари вълко — нежно каза тя. — Така трябва.
— Не мога да те изгубя два пъти — заяви той и също се изправи. — Това вече няма никакво значение. — Старият вълшебник се огледа, видя дъщеря си и се обърна към нея: — Поул.
— Да, татко — отвърна тя и се изправи, следвана от Дурник.
— Сега ти ще се грижиш за всичко. Белдин, Дурник и близнаците ще ти помагат.
— Нима ще ме направиш сираче просто така — с един замах? — Гласът на Поулгара потрепваше от напиращи сълзи.
— Ти си достатъчно силна, за да го понесеш, Поул. Аз и майка ти се гордеем с теб. Бъди здрава.
— Не ставай глупав, Белгарат — твърдо каза Поледра.
— Не. Не мога да живея отново без теб.
— Това не е позволено.
— Да, но може да бъде предотвратено. Дори нашият учител не може да ми попречи. Няма да си тръгнеш сама оттук, Поледра. Ще дойда с теб. — Белгарат обви с ръце раменете на съпругата си и се взря в кехлибарените и очи. — Така е по-добре!
— Както решиш, съпруже — изрече накрая тя. — Ала трябва да го направим преди да дойде УЛ. Единствен той е способен да предотврати това събитие, независимо от силата на твоята воля.
— Обмисли ли добре всичко, Белгарат? — попита Ерионд.
— Много пъти през последните три хиляди години съм стигал до това решение. Единственото нещо, което ме възпираше, бе дългът ми към Гарион. Сега той е в безопасност тук и вече нищо не може да ме задържи.
— Какво би те накарало да промениш решението си?
— Нищо. Няма да позволя да ни разделят отново!
— В такъв случай аз ще се погрижа за това.
— Забранено е, Ерионд — възрази Поледра. — Аз приех тези условия, когато ми възложиха определената за мен задача.
— Споразуменията винаги могат да бъдат променени, Поледра — каза младият бог. — Освен това баща ми и братята ми не са ме уведомили за своето решение, затова и аз ще действам, без да се посъветвам с тях.
— Ти не можеш да се противопоставиш на волята на своя баща! — възрази Поледра.
— Да, но аз все още не зная каква е волята на моя баща. После, разбира се, ще му се извиня. Сигурен съм, че не би ми се разсърдил особено, пък и никой не остава сърдит някому вечно — дори и баща ми, — защото никое решение не е необратимо. Ако е необходимо, ще му припомня случката, когато Горим измоли прошка.
— Това ми звучи много познато — прошепна Барак на Хетар. — Изглежда, новият бог на ангараките е прекарал прекалено много време с принц Келдар.
— Може би наистина е заразно — съгласи се Хетар.
В сърцето на Гарион се зароди невъзможна надежда.
— Мога ли да се възползвам отново от услугите на Кълбото, Гарион? — попита вежливо Ерионд.
— Разбира се — съгласи се Гарион с такава готовност, че едва не изтръгна камъка от мястото му върху дръжката на меча, след което го подаде на младия бог.
