ли да живееш с този грях, кралю на Рива?
Лицето на Гарион се изкриви в мъчителна агония, ала той стисна още по-здраво дръжката на пламтящия меч. Само един замах беше достатъчен да разруши живота му.
Стиснала ръката на Геран, Зандрамас го изгледа невярващо.
— Не би го сторил! — възкликна тя. — Не си способен на такова нещо!
Гарион стисна зъби и вдигна меча още по-високо. Все още неспособна да повярва, Зандрамас потрепера от страх и се отдръпна, ужасена от пламтящото оръжие.
— Сега, Се’Недра! — изплющя като бич гласът на Поледра.
Кралицата на Рива, напрегната като пружина под привидната поза на безмълвно примирение пред съдбата, литна напред, само с един скок стигна Зандрамас, изтръгна Геран от ръцете на магьосницата и побягна към Поулгара, притиснала момченцето до гърдите си.
Зандрамас изрева и се опита да я последва с изкривено от злоба лице.
— Недей, Зандрамас! — извика Поледра. — Ако помръднеш, ще те погубя! Ако аз не успея, ще го стори Гарион. Ти заяви категорично намерението си, направи своя избор и сега вече не си Детето на Мрака, а просто обикновен гролим. Вече не е необходимо да бъдеш тук. Свободна си да си отидеш — или да умреш.
Зандрамас замръзна.
— Подлостта и опитите ти да се измъкнеш с хитрост не дадоха никакъв резултат, Зандрамас. Вече нямаш избор. Ще се подчиниш ли на решението на пророчицата от Кел?
Магьосницата втренчи поглед в Поледра, лицето, по което блещукаха звездни светлинки, изразяваше страх и нарастваща, убийствена омраза.
— Е, Зандрамас, какво ще предпочетеш сега? Нима ще избереш сигурна смърт, след като си толкова близо до заветната цел? — Златистите очи на Поледра пронизваха магьосницата. — Разбира се, че няма! — продължи тя спокойно. — Та как би могла! Сигурна съм, че няма да го направиш, но искам да чуя думите от собствената ти уста. И така, Зандрамас, питам за последен път: ще приемеш ли решението на Кайрадис?
— Ще го приема! — процеди през зъби магьосницата.
24.
Гръмотевиците все още трещяха и раздираха небесата, вятърът, който придружаваше бурята, събирала сили още от сътворението на света, виеше на входа на пещерата. Докато прибираше меча в ножницата, Гарион успя да разтълкува абстрактните внушения на собственото си съзнание. Това му се беше случвало толкова често, че сега се питаше защо отново не бе очаквал подобен развой на събитията. Обстоятелствата го заставяха да вземе решение. Фактът, че сега бе заинтересован от заобикалящата го обстановка много повече, отколкото от самото решение, показваше, че е направил своя избор толкова отдавна и го е съхранил толкова дълбоко в съзнанието си, че сега въобще не се налагаше да го извиква на повърхността. За това имаше много основателна причина, призна той. Ако беше съсредоточил вниманието си върху предстоящия сблъсък, щеше само да се почувства по-нервен и неспособен да се съсредоточи. Щеше да отклони мислите си от наистина важното, хвърляйки се в ненужен анализ на възможните варианти. Това щеше да доведе единствено до колебание, което щеше да се превърне в агонизираща нерешителност. Правилен или не, изборът вече беше направен и нямаше никакъв смисъл да се тревожи повече за него. Сигурен беше, че решението му е обусловено не само от анализа на събитията, но и от чувствата, които изпитваше. В гърдите му се възцари спокойствие, родено от убедеността, че направеният избор е правилен, независимо дали е добър, или лош.
Въпреки че пурпурната светлина на Сардиона не беше особено силна, Гарион успя да заключи, че стените са от базалт. Те представляваха мозайка от безброй плоски повърхности и остри стърчащи ръбове, образувани от разрушаването на масивната скала. За разлика от стените, подът беше удивително гладък. Това се дължеше или на хилядолетията, през които тук бе текла вода, или беше дело на една-единствена мисъл на Торак, пребивавал тук, когато се бе противопоставил и после бе отхвърлил властта на УЛ — своя баща. Водата, стичаща се в малкото езерце, бе истинска загадка. Това беше най-високата точка на рифа — логиката изискваше водата да е някъде долу, а не чак тук горе. Белдин или Дурник сигурно биха могли да обяснят това явление.
И тъй като Сардионът беше единственият източник на светлина в мрачната пещера, той неминуемо привлече погледа му. Ктраг Сардиус не беше надарен с красота. Повърхността му се състоеше от редуващи се оранжеви и млечнобели ивици, плътно вплетени една в друга. Сега към тях се прибавяха и ярките сини лъчи, които излъчваше Кълбото. Сардионът беше гладък и лъскав също както Камъка на доброто. Алдур беше полирал Кълбото, но чия ли ръка беше направила това със Сардиона? Може би някой незнаен бог или може би някое древно племе праисторически люде, предшественици на човека, бяха оставали приведени безброй години пред камъка с животинско упорство, за да огладят оранжево-бялата повърхност с грубите си мазолести ръце, приличащи по-скоро на лапи? С пръсти, завършващи с изпочупени черни нокти, тези хора навярно бяха жертвали поколение след поколение, за да изпълнят тази неразбираема задача. Дори такива лишени от развит разум същества със сигурност бяха чувствали огромната мощ на камъка и осъзнавайки силата му, навярно го бяха приемали за божество или в най-лошия случай се бяха отнасяли към него като към предмет, принадлежал на Бога. Възможно ли бе изглаждането на повърхността му да е било някаква форма на преклонение?
След това погледът на Гарион започва да обхожда лицата на спътниците му — познатите лица на приятелите, които, следвайки своята съдба, предначертана от звездите още в деня на сътворението на света, бяха дошли с него тук в този ден и час. Смъртта на Тот беше отговорила на единствения въпрос, останал без отговор — и сега всичко беше отишло на мястото си.
Кайрадис, чието лице беше все още окъпано от сълзи и пребледняло от дълбока скръб, пристъпи към олтара и се обърна към тях.
— Часът скоро ще удари — обяви тя с чист и спокоен глас. — Сега Детето на Мрака и Детето на Светлината трябва да направят своя избор. Всичко трябва да бъде готово, когато настъпи моментът на моя Избор. И двамата знайте, че след като вземете решение, връщане няма.
— Моят избор беше направен още при сътворението на света — заяви Зандрамас. — Името на сина на Белгарион се носеше като ехо по безкрайните коридори на времето. Той е единственият, докоснал Ктраг Яска — камъка, който изгаря всеки, дръзнал да го докосне — с изключение на самия Белгарион. В мига, когато ръката на Геран докосне Ктраг Сардиус, той ще се превърне във всемогъщ бог. Неговата сила ще превъзхожда тази на всеки друг и той ще властва над сътворението и цялата вселена. Изправи се, Дете на Тъмнината, заеми мястото си пред олтара на Торак, за да дочакаш Избора на пророчицата от Кел! Щом тя избере теб, мигом протегни ръка и сграбчи своята съдба!
Тези думи бяха последната нишка, необходима на Гарион да изрече своето решение. В този миг риванският крал знаеше какъв е изборът, който отдавна беше направил в дълбините на съзнанието си, и разбираше защо той е единствено правилният. Геран пристъпи неохотно към олтара, спря и обърна към тях сериозното си лице.
— Дете на Светлината — каза Кайрадис, — сега е време и ти да направиш своя избор. Върху кого от своите приятели ще положиш бремето на отговорността?
Гарион не притежаваше усет за мелодраматичното. Се’Недра, а понякога дори леля Поул бяха способни да изтръгнат последния грам театралност от всяка напрегната ситуация. Кралят на Рива не беше като тях — практичен и обективен сендар по произход, той винаги предпочиташе нещата да протичат делово, без да привличат излишно внимание. Ала беше сигурен, че Зандрамас вече някак е успяла да разбере какъв ще бъде неговият избор. Освен това усещаше, че въпреки насила изтръгнатото признание, магьосницата в черната роба е все още способна да прибегне до някаква отчаяна хитрост. Трябваше по някакъв начин да наруши вътрешното й спокойствие, да я накара да се поколебае в решителния миг. Ако си дадеше вид, че се кани да направи погрешния избор, Зандрамас щеше да ликува предварително, убедена, че вече е спечелила. Тогава, в последния възможен момент, той щеше да избере онова, което смяташе за правилно. Внезапното разочарование на магьосницата най-вероятно щеше да му даде така необходимото моментно предимство, което щеше да му позволи да й противодейства. Без да привлича внимание, Гарион още
