бързо погледна в тази посока. Съзря фигура с големината на възрастен мъж, бягаща с дълги скокове успоредно на пътя на стотина стъпки навътре в гората. Преследвачът им тичаше превит одве; ръцете му докосваха земята. Беше отблъскващо сив.
— Ето там! — извика Гарион.
— Видях го — изръмжа Барак. — Не е голям колкото трол.
Силк направи гримаса.
— Достатъчно е порасъл.
— Ако ни нападнат, пазете се от ноктите им — предупреди Улф. — Отровни са.
— Колко вълнуващо — подметна Силк.
— Ето го хълма — обяви леля Поул съвсем спокойно.
— Към него! — извика Улф.
Уплашените коне, внезапно освободени от задържащите ги юзди, се понесоха по стръмния път; копитата им биеха земята в бесен ритъм. Ужасяващ рев долетя от гората зад тях, лаещите звуци ставаха все по-силни и напираха от всички посоки.
— Ще успеем! — изкрещя Дурник, за да ги окуражи.
Ала изведнъж половин дузина виещи алгроти изскочиха на пътя пред тях. Ръцете им бяха разперени широко, устите им зееха зловещо. Бяха огромни, с горни крайници като на маймуни, ала вместо пръсти имаха нокти. Лицата им приличаха на кози муцуни, главите им бяха увенчани с къси остри рога, а от челюстите им стърчаха дълги зъби. Сивата им кожа беше люспеста като на влечуги.
Конете започнаха да пръхтят и да се изправят на задните си крака. Гарион едва се удържа на седлото. Барак заудря задницата на коня си с плоската страна на меча и свирепо го пришпори, докато накрая конят, уплашен повече от ездача, отколкото от алгротите, се втурна срещу адските изчадия. С два страшни удара от двете си страни Барак уби два звяра и се промъкна през редицата им. Трето чудовище, с протегнати напред нокти, направи опит да скочи върху гърба му, ала тялото му се вцепени и полетя с муцуната надолу в калта, а една от стрелите на Лелдорин щръкна между раменете му. Барак обърна коня си, съсече трите останали чудовища и избоботи:
— Да вървим!
Гарион чу как Лелдорин ахна и бързо извърна глава. Обзе го вледеняващ ужас: един алгрот бе впил нокти в приятеля му и се опитваше да го смъкне от седлото. Лелдорин нанасяше слаби удари с лъка си по козята муцуна на звяра.
Изпълнен с отчаяние, Гарион извади меча си, ала Хетар, който връхлетя изотзад, го изпревари и извитата му сабя съсече тялото на изчадието. Алгротът нададе пронизителен рев, свлече се и се загърчи под чаткащите копита.
Конете в панически галоп се заизкачваха по стръмния склон. Гарион хвърли поглед през рамо и видя, че Лелдорин застрашително се люшка на седлото си, притискайки кървящата си рана с ръка. Гарион диво изтегли юздите и конят му се обърна.
— Спасявай се, Гарион! — изкрещя Лелдорин. Лицето му бе потънало в мъртвешка бледност.
— Не! — Гарион прибра меча в ножницата, подхвана приятеля си и му помогна да се изправи на седлото. Заедно продължиха в галоп към хълма; Гарион полагаше мъчителни усилия да подкрепя ранения младеж.
Стръмното възвишение представляваше истинска плетеница от скали, издигащи се по-високо и от най- високите дървета. Конете успяха да се изкатерят догоре и тропотът на копитата им се разнесе сред огромните мокри обли камъни. Стигнаха до малко равно плато на върха на хълма и конете се скупчиха, треперещи един до друг в дъжда. Гарион скочи на земята и успя да улови Лелдорин, който бавно се свличаше от седлото.
— Насам! — остро извика леля Поул, която вече измъкваше снопче билки и бинтове от багажа си. — Дурник, огън. Веднага.
Дурник безпомощно се огледа, но зърна само няколко мокри трески.
— Ще се опитам да сторя нещо — изрече той с глас, изпълнен със съмнение.
Дишането на Лелдорин беше неравно, слабо и учестено.
Лицето му бе мъртвешки бяло. Краката не го държаха. Гарион му помогна да се изправи. Стомахът го присви от страх. Хетар хвана ранения от другата страна и двамата заедно го заведоха до леля Поул, която преглеждаше билките си.
— Трябва веднага да изцедя отровата — обясни тя. — Гарион, дай ми ножа си.
Гарион извади камата си и й я подаде. Тя бързо разпори кафявата туника на Лелдорин и пред очите им се разкриха зловещите рани, направени от ноктите на алгрота.
— Ще боли — рече тя. — Дръжте го здраво.
Гарион и Хетар уловиха краката и ръцете на Лелдорин. Леля Поул пое дълбоко дъх, после ловко разсече всичките подпухнали рани. От тях бликна кръв. Лелдорин изкрещя и припадна.
— Хетар! — извика Барак от върха на една скала на ръба на склона. — Ела!
— Върви! — обърна се леля Поул към алгара с ястребовото лице. — Вече можем да се справим и сами. Гарион, ти остани тук. — Тя започна да троши на малки парченца някакви изсушени листа, поръси с тях кървящите рани и викна повелително: — Огънят, Дурник!
— Не мога да го запаля, госпожо Поул — безпомощно отговори Дурник. — Дървата са мокри.
Тя бързо погледна купчината подгизнали дърва, които ковачът беше събрал, очите й се стесниха, ръката й направи бърз жест. Гарион почувства в ушите си странен звън и внезапно наоколо се разнесе съскане. От дървата изскочи облаче пара, след това около тях се обвиха пукащи пламъци. Дурник уплашено отскочи.
— Малкото гърненце, Гарион — нареди леля Поул. — и вода. Бързо. — Тя смъкна синята си наметка и зави Лелдорин.
Силк, Барак и Хетар стояха на ръба на склона и хвърляха огромни камъни по нанадолнището. Гарион чуваше страшния тропот в миговете, когато камъните се сблъскваха със скалите в подножието на хълма. Долавяше и лая на алгротите, прекъсван от време на време от болезнен вой.
Гарион взе главата на приятеля си в скута си. Обзе го ужасен страх.
— Ще оздравее ли? — попита той леля Поул.
— Още не знам — отговори тя. — Не ми досаждай.
— Те бягат! — изкрещя Барак.
— Ала все още са гладни — мрачно отвърна Улф. — Ще се върнат.
От глъбините на гората долетя звук от пиринчен рог.
— Какво беше това? — попита Силк. Дишаше тежко — нали само допреди миг бе мятал тежките камъни срещу зверовете.
— Идва човек, когото очаквах — рече Улф със странна усмивка, вдигна ръце пред устните си и пронизително изсвири.
— Вече мога да се справя и сама, Гарион — каза леля Поул и започна да налага гъст слой от лекарството върху един димящ тампон от влажни парчета платно. — Вървете с Дурник да помогнете на другите.
Гарион неохотно положи главата на Лелдорин върху мократа пръст и изтича към Улф. Склонът под тях беше осеян с мъртви и умиращи алгроти, смазани от бутнатите скали.
— Пак ще се опитат да ни изненадат — заяви Барак и вдигна още един тежък камък. — Могат ли да връхлетят срещу нас изотзад?
Силк поклати глава.
— Не. Проверих. Оттам има отвесна бездна.
Алгротите излязоха от дърветата в подножието на хълма и затичаха с дълги скокове нагоре с лай и ръмжене. А от гората отново прозвуча рогът — този път някъде много наблизо.
После от дърветата изскочи огромен кон, възседнат от мъж, целият облечен в желязо, и полетя като вихър срещу нападащите изчадия. Мъжът се приведе напред, наведе копието си и се вряза в уплашените алгроти. Огромният кон изцвили и се впусна в атака, копитата му с тежки железни подкови разпръскваха големи буци кал. Копието на непознатия прониза гърдите на най-едрия алгрот и се разби на трески от силата на удара. Прекършеният му край се стовари със страшна сила в муцуната на друг звяр. Рицарят захвърли
