Господин Улф разговаряше оживено с Мандорален, после двамата забавиха ход, докато Хетар и Гарион се изравниха с тях.
— Нашата природа е такава — заговори рицарят в бляскавата броня с тъжен глас. — Ние сме прекалено горди и тъкмо нашата гордост обрича бедната Арендия на непрекъсната кръвопролитна война.
— За това може да се намери лек — вметна господин Улф.
— Какъв? — попита Мандорален. — Войната е в кръвта ни. Самият аз съм най-миролюбивият човек, но дори и аз страдам от националната ни болест. Освен това нещата, които ни разделят, са прекалено силни, прекалено дълбоко вкоренени в историята, за да можем да изчистим душите си. Мирът няма да бъде траен, приятелю. Дори в този миг стрелите на астурианците профучават в горите и са насочени срещу мимбрати, които им служат вместо мишени. А Мимбре, за да си отмъсти, изгаря къщите на астурианците и съсича взетите заложници. Боя се, че войната е неизбежна.
— Не — възрази Улф. — Не е.
— Как може да бъде предотвратена тя? — попита Мандорален. — Кой може да излекува нашата лудост?
— Аз, ако стане необходимо — отвърна му тихо Улф и сне качулката си.
Мандорален се усмихна тъжно.
— Високо ценя добрите ти намерения, Белгарат, но това е невъзможно, дори и за теб.
— Всъщност нищо не е невъзможно, Мандорален — отговори Улф с делови тон. — Обикновено аз предпочитам да стоя настрана от развлеченията на другите, ала не мога да си позволя цяла Астурия да потъне в пламъци тъкмо сега. Ако стане необходимо, ще се намеся, за да прекратя извършването на повече глупости.
— Наистина ли разполагаш с толкова мощ? — попита Мандорален и в гласа му се прокраднаха нотки на копнеж, като че ли не можеше да си наложи да повярва на чутото.
— Да — отговори спокойно Улф и почеса късата си бяла брада. — Всъщност да.
Лицето на Мандорален доби тревожен израз, по него се четеше дори страхопочитание след тихото изявление на възрастния мъж; а Гарион реши, че думите, които беше изрекъл дядо му, будят огромна тревога. Ако Улф наистина беше в състояние самичък да спре цяла война, то никак нямаше да му е трудно да осуети плановете за отмъщение на Гарион. Ето още нещо, за което трябваше да се тревожи.
В този миг Силк обърна коня си и приближи към тях.
— Големият панаир е само на няколко мили пред нас — обяви мъжът, чието лице напомняше муцуна на плъх. — Имаме ли желание да спрем там, или ще го заобиколим?
— Бихме могли да поспрем — реши Улф. — Почти се свечери, пък и имаме нужда от припаси.
— Конете също ще си починат — намеси се Хетар. — Вече започват да се оплакват.
— Трябваше да ми кажеш — обърна се към него Улф и погледна към края на колоната, където тичаха резервните коне.
— Все още не са уморени — уведоми го Хетар, — ала вече започват да изразяват самосъжаление. Преувеличават, естествено, ала малко почивка няма да им навреди.
— Преувеличават ли? — Гласът на Силк звучеше изненадано. — Искаш да кажеш, че всъщност конете умеят да лъжат, а?
Хетар сви рамене.
— Разбира се. Винаги лъжат. Но го правят наистина майсторски.
За миг Силк изглеждаше възмутен от тази мисъл, после внезапно се разсмя и заяви:
— Това някак си възвръща вярата ми, че във вселената съществува ред.
Улф го погледна огорчено и каза остро:
— Силк, ти си много зъл човек, знаеш ли?
— Човек прави онова, в което е най-силен — отвърна подигравателно драснианецът.
Арендският панаир бе на кръстопътя на Великия западен път и една планинска пътека, която се спускаше към Улголандия. Представляваше огромно множество от сини, червени и жълти палатки и навеси от платове на широки райета. Приличаше на град, окъпан в блясъка на ярки багри, построен в сърцето на сиво-кафявата равнина; блестящите му знамена храбро плющяха при непрестанните пориви на вятъра под ниско надвисналото небе.
— Надявам се, че ще имам достатъчно време да направя някоя и друга сделка — рече Силк, когато поеха в тръст надолу по хълма към панаира. Острият нос на дребничкия мъж потрепваше. — Започвам да губя способностите си на търговец.
Половин дузина оплескани с кал просяци бяха клекнали от двете страни на пътя в жалки пози. Мандорален спря и им раздаде шепа монети.
— Не би трябвало да ги поощряваш — изръмжа Барак.
— Милосърдието е и дълг, и привилегия, милорд Барак — отвърна Мандорален.
— Защо не построят къщи тук? — обърна се Гарион към Силк, когато приближиха централната част на панаира.
— Тук никой не остава за дълго — обясни Силк. — Панаирът винаги си стои на това място, но броят на населението е много непостоянен. Освен това сградите се облагат с данъци, а палатките — не.
Много от търговците, които излязоха от палатките си, за да наблюдават придвижването на тяхната група, изглежда, познаваха Силк. Някои предпазливо го поздравиха, а върху лицата им отчетливо се изписа съмнение.
— Виждам, че репутацията ти е пристигнала тук преди теб, Силк — сухо отбеляза Барак.
Силк вдигна рамене.
— Такава е цената на славата.
— Не съществува ли някаква опасност някой да те разпознае като другия търговец, за който се представяш? — попита Дурник. — Онзи, когото търсят мургите?
— Амбар ли имаш предвид? Не е много вероятно. Амбар не идва често в Арендия, при това той и Радек въобще не си приличат.
— Но те са един и същи човек — възрази Дурник. — Ти се представяш и като Радек, и като Амбар.
— Ах! — възкликна Силк и вдигна пръст. — Ти и аз знаем това, ала те си нямат никаква представа. На теб аз винаги ти изглеждам един и същ, но другите ме виждат по съвсем различен начин.
Дурник изглеждаше много скептично настроен.
— Радек, стари приятелю — извика един плешив драсниански търговец от една палатка.
— Делвор — радостно отвърна Силк. — Не съм те виждал цял век.
— Изглежда, си натрупал богатство — отбеляза плешивият.
— Поминувам някак — скромно отвърна Силк. — С какво търгуваш сега?
— Имам няколко малореански килими — каза Делвор. — Някои от местните благородници се интересуват от такава стока, ала не им допадат цените. — Но ръцете му вече говореха по други въпроси: — „Твоят вуйчо изпрати съобщение да ти помогнем, ако се налага. Имаш ли нужда от нещо?“ — А ти какво носиш във вързопите си? — изрече на глас той.
— Вълнени платове от Сендария — отговори Силк. — И разни дреболии. — „Виждал ли си мурги тук, на панаира?“
„Само един, но той тръгна към Воу Мимбре преди седмица. Но има няколко надраки в другия край.“
„Много далеч от дома си са дошли — обясни с жестове Силк. — Наистина ли са дошли тук да правят сделки?“
„Трудно е да се прецени“ — отговори Делвор.
— Можеш ли да ни подслониш за ден-два, приятелю?
— Сигурен съм, че все нещо ще измисля — отвърна Делвор с дяволит блясък в очите.
Пръстите на Силк издадоха огромната му изненада при това предложение.
„В края на краищата сделките са си сделки“ — отвърна му с жестове Делвор, а на глас каза:
— Заповядайте вътре. Да пийнете малко вино, да вечеряте. Толкова години не сме се виждали, трябва да си поприказваме…
— С удоволствие — отговори Силк, макар и доста кисело.
— Нима най-сетне срещна човек, достоен да ти бъде противник, принц Келдар? — тихичко попита леля Поул и леко се усмихна, когато дребничкият мъж й помогна да слезе от коня пред голямата палатка на
