— Не е нужно да импровизираш, скъпи — отбеляза леля Поул.
— Просто исках да прозвучи по-естествено — отвърна невинно младежът.
Скоро се върна и Делвор и всички зачакаха в топлата палатка; навън стана по-тъмно и улиците се опразниха. Когато тъмнината стана непрогледна, носачите на Делвор измъкнаха вързопите през задната стена на палатката. Силк, Делвор и Хетар отидоха с тях до конюшните, а останалите продължиха да излизат отпред, за да поддържат интереса на Брил. При последния опит да го объркат господин Улф и Барак обсъдиха високо вероятните условия за пътуване по пътя през Пролгу към Улголандия.
— Може и да не се хване — призна Улф, когато двамата с червенобрадия гигант се прибраха в палатката. — Ашарак със сигурност знае, че преследваме Зедар на юг, но ако Брил му каже, че сме се насочили към Пролгу, това може и да го накара да раздели силите си, за да ни преследва и по двата пътя. — Старецът огледа вътрешността на палатката и каза: — Добре. Хайде да вървим.
Един след друг всички се измъкнаха през прореза на задната стена. След това, крачейки с нормална бързина, като сериозни хора, които честно сключват сделките си, тръгнаха към конюшните. Минаха и край палатката, в която се помещаваше кръчмата. Там пееха няколко мъже. Улиците бяха почти празни, нощният вятър се блъскаше в платнищата на палатките и люлееше знамената и флагчетата.
Силк, Делвор и Хетар ги чакаха с конете.
— Късмет — пожела им Делвор, докато се качваха на седлата. — Ще забавя мургите колкото е възможно по-дълго.
Силк стисна ръката на приятеля си, засмя се и каза:
— Ама как го измисли с тия монети!
Делвор му направи знак да мълчи.
— Какво има? — попита Улф.
— Ами Делвор изнамерил отнякъде толнедрански крони, само че фалшиви. Изсечени от олово и позлатени отгоре — обясни Силк. — И скрил няколко от тях в палатката на мургите. А утре сутринта ще отиде при легионерите и ще заяви, че мургите са му пробутали фалшиви пари. Те ще претърсят палатката на мургите и със сигурност ще намерят и останалите.
— Парите са ужасно важни за толнедранците — отбеляза Барак. — Те даже бесят в такива случаи.
— Точно там е номерът — усмихна се самодоволно Делвор.
Нощта беше облачна и щом излязоха в откритото поле, вятърът стана студен. Светлинките на панаира проблясваха зад тях под нощното небе. Гарион обви наметката около тялото си. Чувстваше се самотен, поел по тъмния път сред ветровитата нощ, когато всички хора на света си имаха огън, легло и стени, които да ги пазят. След малко стигнаха до Великия западен път — белезникав и празен сред тъмната хълмиста равнина на Арендия. И отново поеха на юг.
ГЛАВА 9
Малко преди разсъмване вятърът се усили и когато небето над ниските предпланини започна да просветлява, вече духаше със смразяваща мощ. Гарион бе вцепенен от изтощение, умът му се намираше в състояние подобно на транс. Лицата на всичките му спътници му изглеждаха непознати. Понякога дори забравяше защо яздят в тази посока и накъде са тръгнали. Струваше му се, че е попаднал в компанията на чужди нему хора с мрачни физиономии, лудешки поели по път, който не води никъде; те разсичаха безрадостния, незабележителен с нищо пейзаж с наметките си, които плющяха на вятъра и се носеха след тях като забързани сиви мръсни облаци. Започна да го завладява особено хрумване — че тези непознати по някакъв начин го държат в плен и го отвеждат далеч от неговите истински приятели. Тази мисъл ставаше все по-могъща и младежът започна да се плаши.
Изведнъж, без да знае защо, той обърна коня си и се откъсна от групата, отклони се от пътя и полетя нанякъде през голото поле.
— Гарион! — остро извика женски глас зад него, но той заби пети в хълбоците на коня и полетя още по-бързо.
Един от непознатите го преследваше — мъж, който вдъхваше страх, облечен в черни кожени дрехи, с бръсната глава. На темето му, подет от вятъра, подскачаше тъмен кичур коса. Обхванат от паника, Гарион риташе коня си, за да го с накара да тича по-бързо, ала страховитият ездач зад гърба му стопи разликата между тях и дръпна юздите от ръцете му.
— Какво правиш? — сурово попита непознатият.
Гарион се втренчи в него, неспособен да отговори.
После жената със синята наметка също дойде; дойдоха и останалите. Жената бързо скочи от седлото и го загледа строго. Беше висока за жена, чертите Й изглеждаха студени и повелителни. Косата й беше много тъмна, а на челото й се виждаше бял кичур.
Гарион потрепера. Жената всяваше смъртен страх в цялото му същество.
— Слез от коня — заповяда тя.
— Спокойно, Поул — обади се един старец със сребриста коса и зло лице.
Огромен гигант с червеникава брада, яхнал жребец, се промъкна близо до него, произнасяйки страшни заплахи; и Гарион, който почти хълцаше от уплаха, се смъкна от коня си.
— Ела тук! — заповяда жената.
Гарион нерешително се приближи до нея.
— Дай ми ръката си! — каза тя.
Той колебливо вдигна ръката си, а тя здраво сграбчи китката му. Отвори пръстите му, за да разкрие грозния белег върху дланта, който Гарион винаги беше мразил, а после сложи дланта му върху белия кичур в косите си.
— Лельо Поул — задъхано произнесе младежът и внезапно се отърси от кошмара. Тя плътно обви ръце около него и го задържа така — близо до себе си — доста дълго. Странно защо, ала той въобще не се почувства неудобно, че тя излага на показ чувствата си пред останалите.
— Това е сериозно, татко — каза тя на господин Улф.
— Какво се случи, Гарион? — попита Улф със спокоен глас.
— Не зная — отговори Гарион. — Стана така, като че не познавах нито един от вас и чувствах, че сте мои врагове. Всичко, което исках, беше да избягам, за да се върна при истинските си приятели.
— Носиш ли амулета, който ти дадох?
— Да.
— Свалял ли си го, откакто го взе?
— Само веднъж — призна Гарион. — Когато се изкъпах в толнедранския хан.
— Не бива да го сваляш — въздъхна Улф. — Никога, независимо каква е причината. Извади го над туниката си.
Гарион изтегли сребърния медальон, върху който се виждаше странно изображение.
Възрастният човек също извади медальон изпод туниката си много ярък медальон, върху който беше изобразен вълк. Звярът изглеждаше толкова истински, сякаш всеки момент щеше да изчезне с дълги скокове в гората.
Леля Поул, все още поставила едната си ръка върху раменете на Гарион, извади подобен амулет от корсажа си. Върху диска на нейния медальон беше изсечена фигурата на кукумявка.
— Задръж го в дясната си ръка — нареди му тя и решително затвори пръстите на Гарион върху медальона. После, стискайки собствения си медальон в дясната си ръка, я постави върху свития му юмрук. Улф, който също стискаше своя талисман, сложи ръката си върху техните.
Ръката на Гарион започна да изтръпва, като че амулетът беше оживял.
Господин Улф и леля Поул дълго се гледаха в очите и изтръпването в дланта на Гарион изведнъж стана много силно. Сякаш умът му се отвори, странни картини започнаха да проблясват пред очите му. Видя кръгла стая, разположена някъде на много голяма височина. Гореше огън, ала в него нямаше дърва. На масата седеше старец, който малко приличаше на господин Улф, ала очевидно беше друг човек. Той като че гледаше точно към Гарион, очите му бяха добри, дори изпълнени с обич. Гарион изведнъж почувства огромна, всепоглъщаща привързаност към стареца.
— Това би трябвало да е достатъчно — прецени Улф и пусна ръката на Гарион.
