Във Воу Мимбре е много важно как изглежда човек, а ние не желаем да приличаме на скитници, когато пристигнем в града, нали?
Три човешки фигури с кафяви дрехи с качулки стояха смирено на кръстопътя с наведени към земята лица и ръце, протегнати умолително напред. Господин Улф опна юздите на коня си и ги приближи. Размени няколко думи с тях и им даде по монета.
— Кои са тези? — попита Гарион.
— Монаси от Мар Терин — отговори му Силк.
— Какво е това?
— Манастир в югоизточна Толнедра, където едно време се издигаше град Марагор — обясни Силк. — Монасите се опитват да успокоят духовете на Марагите.
— Казват, че през последните две седмици оттук не са минавали мурги — съобщи господин Улф, когато се върна при тях.
— Сигурен ли си, че можеш да им вярваш? — попита Хетар.
— Вероятно казват истината. Монасите не лъжат.
— Значи ще кажат на всеки, който ги попита, че сме минали оттук? — обади се Барак.
Улф кимна.
— Те отговарят на всеки, който им зададе въпрос.
— Неприятен навик — мрачно изсумтя Барак.
Господин Улф вдигна рамене и поведе групата към дърветата край реката.
— Достатъчно навътре навлязохме — реши той и слезе от коня си на една тревиста поляна сред горичката. — Добре. Значи отиваме във Воу Мимбре. Искам всички много да внимавате какво приказвате тук. Мимбаратите са много чувствителни и всяка дума може да бъде приета като обида.
— Смятам, че трябва да облечеш бялата дреха, която ти даде Фулрах, татко — прекъсна го леля Поул и разопакова един от вързопите.
— Моля те, Поул — рече Улф. — Опитвам се да обясня нещо на приятелите си.
— Чуха те, татко. Свикнал си да отделяш прекалено много време за всяко нещо. — Тя измъкна бялата дреха и я огледа с критичен поглед. — Трябвало е да я сгънеш по-внимателно. Смачкал си я.
— Няма да нося такова нещо — категорично заяви той.
— Ще носиш, татко — нежно отвърна тя. — Можем да спорим с теб час-два, но в края на краищата ще я облечеш. Защо просто не си спестим времето и всички останали усложнения?
— Глупаво е — оплака се възрастният мъж.
— Много неща са глупави, татко. Познавам арендите по-добре от тебе. Ще предизвикаш повече уважение, ако изглеждаш по подобаващ начин. Мандорален, Хетар и Барак ще сложат броните и доспехите си; Дурник, Силк и Гарион ще носят жакетите, които им подари крал Фулрах в Сендария, аз ще облека синята си рокля, а ти — тази бяла дреха. Настоявам, татко.
— Какво?
— Замълчи, татко — рече разсеяно тя, оглеждайки внимателно синия жакет на Гарион.
Лицето на Улф помрачня, очите му загледаха застрашително и сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите.
— Още нещо ли искаш да ми кажеш? — попита леля Поул, без да вдига поглед.
Господин Улф остави думите й без отговор.
— Той наистина е толкова мъдър, както се говори — обади се Силк.
След час вече яздеха по главния път към Воу Мимбре под окъпаното от слънчеви лъчи небе. Мандорален, в пълно бойно снаряжение — с доспехи, шлем и дълго, тясно знаменце на сребристи и сини райета, което се развяваше от върха на копието му, беше начело на групата, следван от Барак в бляскава ризница и черна наметка от меча кожа. По настояване на леля Поул огромният черек беше сресал сплъстената си червена брада и дори беше сплел косата си на плитчици. Господин Улф, облечен в бялата дреха, яздеше навъсено, мърморейки си нещо под носа, а леля Поул, скромно приближила коня си до неговия, беше невероятно красива в късата, подплатена с кожи пелерина и със синята атлазена лента, която обхващаше буйната й тъмна коса. Гарион и Дурник се чувстваха неудобно в новите си премени, ала Силк носеше жакета и черната си кадифена шапка с огромно удоволствие. Единствената отстъпка, която Хетар направи пред нормите за изискано поведение в града, беше, че замени сплесканата сребърна халка, с която обикновено пристягаше кичура си, с кожен ремък.
Крепостните селяни и дори и случайно срещаните рицари се отдръпваха от пътя им и почтително ги поздравяваха. Денят беше топъл, пътят в добро състояние, конете им бяха отпочинали и бодри. Рано следобед пътешествениците се изкачиха на билото на един висок хълм и видяха равнината, която плавно се спускаше към портите на Воу Мимбре.
ГЛАВА 10
Столицата на мимбратските аренди се издигаше почти като планина край блещукащата река. Дебелите, високи стени на града бяха увенчани с масивни бойници; огромни кули с изящни тънки шпилове, на които се ветрееха ярки знамена, се издигаха във вътрешността на града; стените на всички сгради блестяха като злато под лъчите на следобедното слънце.
— Вижте Воу Мимбре — извика гордо Мандорален, — кралицата на всички градове. Ордата на ангараките се нахвърлила върху тези каменни стени, била отблъсната, после повторила атаката си. На това поле нашествениците били окончателно победени. Душата и гордостта на Арендия живеят в тази крепост и дано никога силата на бога на Мрака не властва тук.
— Били сме тук и по-рано, Мандорален — раздразнено отбеляза господин Улф.
— Не се дръж неучтиво, татко — изрече с укор леля Поул, след това се обърна към Мандорален и за най-голямо удивление на Гарион заговори по начин, какъвто той никога не беше чувал от устните й: — Господин рицарю, бихте ли ни повели в този тъй важен миг към палата на вашия крал? Ние изпитваме остра нужда да се посъветваме с него по нетърпящи отлагане проблеми. — Произнесе тези думи съвсем сериозно и естествено. — Тъй като сме убедени, че вие сте най-могъщият жив рицар в тази страна, ние поставяме живота си под закрилата на вашите ръце.
Мандорален, преодолял моментното си вцепенение, се смъкна с трясък от бойния си кон и падна на колене пред нея.
— Госпожо Поулгара — заговори той с глас, който потрепваше от дълбока почит, дори страхопочитание, — приемам оказаното ми доверие и гарантирайки пълната ви сигурност, ще ви заведа при крал Кородулин. А ако някой, който и да е той, постави под въпрос върховното ви право да разполагате с вниманието на краля, сурово ще накажа неговото безразсъдство.
Леля Поул му се усмихна окуражаващо, а той стана и се метна на седлото си — разнесе се силно металическо дрънчене — и после ги поведе в лек тръс, като с цялото си поведение издаваше горещото си желание да встъпи в бой с някого.
— Защо беше необходимо всичко това? — попита Улф.
— Мандорален изпитваше нужда от нещо, чрез което да се откъсне от неприятностите си — отговори тя. — През последните няколко дни настроението му никак не беше добро.
Когато се приближиха до града, Гарион забеляза белезите, оставени по сградите от тежките камъни от катапултите на ангараките. Бойниците, разположени по върховете, бяха осеяни с дупки от градушките стрели със стоманени върхове. Каменната арка, през която се влизаше в града, разкриваше невероятната дебелина на стените; обкованата с желязо порта беше тежка и масивна. Групата с тропот премина под арката и пое по тесните криви улици. По-голямата част, от пешеходците, край които минаваха, изглежда, бяха хора без благороднически титли и се отдръпваха да им сторят път. Лицата на мъжете в избелели туники и на жените в кърпени рокли бяха мрачни и не изразяваха никакво любопитство.
— Изглежда, много-много не ги интересуваме — каза Гарион на Дурник.
— И тук, както навсякъде, обикновените хора и благородниците не си обръщат особено внимание — отвърна Дурник. — Живеят редом, но не знаят нищичко едни за други. Може би тъкмо това не е наред в Арендия.
Гарион сериозно кимна.
