беше грижа за укорителното мълчание на момчето.
Пренощуваха в един толнедрански хан, който както всички беше неприветлив, солиден и скъп. На следващата сутрин небето беше ясно с изключение на отделни участъци с бухнати бели облаци, които се движеха бързо ведно с пронизващия вятър. Слънцето ги накара да се почувстват по-добре, дори Барак и Силк си разменяха закачки, докато яздеха един до друг — нещо, което Гарион не беше чувал през всичките седмици, прекарани под мрачното небе на северна Арендия.
Ала Мандорален тази сутрин не произнесе почти нито дума и с всяка измината миля лицето му ставаше все по-мрачно. Не беше сложил доспехите си и вместо тях носеше ризница и тъмносиня къса туника. Върху главата му нямаше шлем и вятърът си играеше с къдравата му коса.
Върху близкия хълм се възвисяваше отблъскващ на вид замък; мрачните му стени бяха високи и изглеждаха надменни. По всичко личеше, че Мандорален избягва да насочва поглед към него. Лицето му беше станало още по-тъжно.
На Гарион му беше трудно да реши как да възприема Мандорален. Беше достатъчно честен пред себе си, за да признае, че много от мислите му са повлияни от предразсъдъците на Лелдорин. Наистина — той не желаеше да изпитва симпатии към Мандорален; ала като се изключеше обичайната навъсеност, която изглеждаше нещо типично за всички аренди, преднамерената употреба на старинни думи в надутата му реч и безкрайната му самоувереност, оставаха твърде малко неща, които човек можеше да не хареса у рицаря.
На половин левга разстояние от замъка, на върха на голямо полегато възвишение, се издигаше развалина от някаква постройка — единична стена с висока арка, служеща за вход, и счупени колони в двата края. Близо до развалината, яхнала кон, чакаше жена. Тъмночервената й пелерина плющеше на вятъра.
Без да произнесе нито дума, може би без дори да осъзнава какво прави, Мандорален отклони бойния си кон от пътя и пое в тръс по възвишението към жената. Тя наблюдаваше приближаването му без видима изненада, ала и без да направи нищо — дори да махне с ръка.
— Къде отива? — попита Барак.
— Тя е негова позната — сухо изрече господин Улф.
— Ще го чакаме ли?
— Той ще ни настигне — отвърна Улф.
Мандорален спря коня си близо до жената, слезе, поклони се и протегна двете си ръце, за да й помогне да скочи от седлото. Тръгнаха заедно към развалините, без да се докосват, ала много близо един до друг. Спряха под арката и започнаха да разговарят. Зад развалините, високо в небето, бягаха подгонените от вятъра облаци, а огромните им сенки безгрижно се търкаляха по мрачните полета на Арендия.
— Трябваше да изберем друг път — обади се Улф. — Но не се досетих за това.
— Защо, какво има? — попита Дурник.
— Нищо необичайно… за Арендия — отвърна Улф. — Смятам, че вината е моя. Понякога забравям какви неща се случват с младите хора.
— Не бъди толкова потаен, татко — каза леля Поул. — Това много ме дразни. Или не трябва да знаем какво става?
Улф вдигна рамене и каза:
— Не е никаква тайна. Половината Арендия го знае. Цяло поколение арендски девици заспиват всяка нощ със сълзи на очи заради това.
— Татко! — извика леля Поул, изгубила всякакво търпение.
— Добре — предаде се Улф. — Когато Мандорален беше на възраст колкото Гарион, той внушаваше доверие като многообещаващ млад човек — силен, смел, ала не особено умен — все качества, присъщи на добрия рицар. Баща му ме помоли за съвет и аз уредих младежът да поживее за известно време при барона на град Воу Ебор — замъкът, край който минахме, е негов. Баронът имаше блестяща репутация и осигуряваше на Мандорален достойно обучение в различни области, което му беше необходимо. Мандорален и баронът станаха почти като баща и син, тъй като баронът беше значително по-възрастен. Всичко вървеше добре до деня, когато баронът се ожени. Ала неговата невяста беше доста по-млада от него — някъде на възрастта на Мандорален.
— Виждам накъде вървят нещата — неодобрително рече Дурник.
— Не съвсем — опроверга го Улф. — След сватбеното пътешествие баронът отново се отдаде на рицарските си задължения, оставяйки отегчената млада дама да броди из замъка. Както и да е, Мандорален и дамата си разменяли погледи, даже разговаряли — нещо съвсем обичайно.
— Това се случва и в Сендария — отбеляза Дурник, — но съм сигурен, че името, с което го наричаме ние, е различно от онова, което използват тук. — Тонът му беше критичен, дори изпълнен с обида.
— Правиш прибързани заключения, Дурник — възрази Улф. — Връзката между тях не стигна по-далеч. Може би щеше да се окаже по-добре, ако беше стигнала. Прелюбодеянието не е чак толкова сериозно и с течение на времето те щяха да се отегчат един от друг. Ала тъй като и двамата обичаха и уважаваха барона прекалено много, за да посегнат на честта му, Мандорален напусна замъка преди нещата да се изплъзнат от контрол. Сега и двамата безмълвно страдат. Всичко е много вълнуващо, но на мене ми изглежда като загуба на време. Разбира се, аз съм доста по-възрастен и…
— Ти си доста по-възрастен от всички останали, татко — прекъсна го леля Поул.
— Не биваше да го казваш, Поул.
Силк язвително се разсмя.
— Радвам се, че нашият изумителен приятел е проявил лош вкус, влюбвайки се в жената на друг мъж. Благородството му започна да става прекалено. — В гласа на дребничкия мъж се промъкнаха горчивите, иронични нотки, с които се надсмиваше над себе си. За пръв път Гарион го видя такъв във Вал Алорн, когато разговаряха с кралица Порен.
— Знае ли баронът за това? — попита Дурник.
— Естествено, че знае — отвърна Улф. — Тъкмо това кара арендите да се отнасят така предпазливо към случая. Имало някога един рицар, по-глупав от повечето аренди, който си позволил да подхвърли глупава шега по този повод. Баронът веднага го предизвикал и по време на дуела забил копието си в гърдите му. Оттогава малцина са на мнение, че могат да използват създалото се положение, за да се разсмиват.
— Въпреки всичко това е позорно — заяви Дурник.
— Тяхното поведение е безукорно, Дурник — твърдо изрече госпожа Поул. — Не заслужават порицание, докато отношенията между тях останат непроменени.
— На първо място почтените хора не позволяват да им се случи такова нещо — упорито продължи да твърди Дурник.
— Никога няма да я убедиш, Дурник — обърна се господин Улф към ковача. — Поулгара е живяла прекалено много години с уейситските аренди. Те бяха почти толкова лоши, даже по-лоши от мимбратите. Не е възможно толкова дълго да плаваш сред такава сантименталност, без тя да полепне по душата ти. От време на време Поул се държи като момиче. Ако ти се удаде да не я срещаш по време на тези сантиментални пристъпи, всичко останало в нея е наред.
— Аз поне използвах времето си по по-смислен начин, татко — отбеляза леля Поул ледено. — Доколкото си спомням, ти прекара всичките тези години, пирувайки в долнопробните вертепи в крайбрежните райони на Камаар. След това пък дойде ред на живителния период на подем, когато създаваше развлечения на покварените жени в Марагор. Убедена съм, че опитът, който придоби на тези места, в огромна степен е разширил представите ти за морал.
Господин Улф неловко се разкашля и отклони поглед встрани.
Зад тях Мандорален отново беше възседнал коня си и вече се спускаше в галоп по хълма. Дамата остана под арката. Тъмночервената й пелерина плющеше на вятъра.
Пътуваха пет дни, докато стигнат река Аренд — границата между Арендия и Толнедра. Колкото по- дълбоко на юг проникваха, толкова времето ставаше по-хубаво и на сутринта, когато стигнаха на хълма, от който се виждаше реката, вече бе станало почти топло. Слънцето блестеше много ярко, няколко пухкави облака летяха над главите им, понесени от свежия ветрец.
— Тук главният път към Воу Мимбре завива наляво — отбеляза Мандорален.
— Да — откликна Улф. — Хайде да влезем в горичката до реката и да се погрижим за външността си.
