— Кой беше този старец? — попита Гарион.
— Моят Учител — отговори Улф.
— Но какво се случи? — попита загрижено Дурник.
— Може би е по-добре да не говорим за това — каза леля Поул. — Можеш ли да запалиш огън? Време е за закуска.
— Ей там има дървета, ще можем да се скрием от вятъра — каза Дурник.
Отново се качиха на конете и поеха към горичката.
След като се нахраниха, поседяха за малко около слабия огън. Бяха уморени и на никого не му се искаше отново да се изправи срещу ураганния вятър на утрото. Гарион се чувстваше особено изтощен, искаше му се да е пак дете, да седне до леля Поул и може би да постави глава в скута й и да заспи, както беше правил, когато беше още съвсем малко момче. Странното нещо, което се беше случило, го караше да се чувства извънредно самотен и много уплашен.
— Дурник — заговори той, повече за да се отърве от настроението, което го потискаше, отколкото от любопитство, — каква е тази птица? — И я посочи с пръст.
— Мисля, че е гарван — отговори Дурник И се вгледа в птицата, която кръжеше над тях.
— И аз така си помислих — рече Гарион. — Но гарваните не летят в кръг, нали?
Дурник се намръщи.
— Може би наблюдава нещо на земята.
— От колко време лети над нас? — попита Улф, взирайки се с премрежени очи в голямата птица.
— Струва ми се, че я видях още на зазоряване — отговори Гарион.
Господин Улф погледна леля Поул и попита:
— Какво мислиш за това?
Тя вдигна поглед от чорапите на Гарион, които кърпеше.
— Ще видя. — Лицето й придоби странен, изпитателен израз.
Гарион отново почувства особеното изтръпване и импулсивно се опита да насочи собствения си ум към птицата.
— Гарион — заговори леля Поул, без да го поглежда. — Престани.
— Съжалявам — извини се бързо младежът и отново се замисли за обикновените неща, с които му подобаваше да се занимава.
Господин Улф го измери с особен поглед, после му намигна.
— Това е Чамдар — спокойно обяви леля Поул, внимателно забоде иглата си в чорапа и го остави настрана. После се изправи и свали синята си наметка.
— Какво си си наумила? — попита Улф.
— Смятам мъничко да си побъбря с него — отговори тя и изви пръстите на ръцете си като нокти.
— Няма смисъл да се мориш — каза Улф. — Перата ти са прекалено меки за такъв силен вятър. Има и по-лесен начин. — Възрастният мъж проследи ветровитото небе с търсещ поглед. — Виж ето там! — Той посочи едно едва видимо петънце над хълмовете на запад. — По-добре ти свърши тази работа, Поул. Аз не се разбирам добре с птиците.
— Разбира се, татко — съгласи се жената. После напрегнато се вгледа в петънцето и Гарион почувства изтръпването в мига, когато тя насочи мисълта си в тази посока. Петънцето започна да кръжи в небето — издигаше се все по високо и по-високо, докато съвсем изчезна.
До последния миг гарванът не забеляза орела, който се спусна надолу с шеметна бързина. Съзря го тъкмо преди ноктите да се забият в гърба му. Внезапно се появи облак от черни пера и гарванът, грачейки от ужас, диво запляска с криле, за да се измъкне.
— Прекрасно свършена работа, Поул — одобрително каза Улф.
— Е, сега черната птица ще има предмет за размисъл. — Тя се усмихна. — Не гледай така втренчено, Дурник.
Дурник стоеше пред нея със зяпнала уста.
— Как го направи?
— Наистина ли толкова ти се иска да узнаеш?
Ковачът потрепера и отклони поглед.
— Смятам, че това събитие постави нещата по местата им — заговори Улф. — По всяка вероятност сега маскировката е безполезна. Не съм сигурен какво смята да прави Чамдар, но зная едно — че ще следи всяка наша стъпка. Най-добре ще е да се въоръжим и да яздим без никакви отклонения към Воу Мимбре.
— Ще престанем ли да вървим по следата? — попита Барак.
— Следата продължава на юг — отговори Улф. — Мога отново да я открия, щом прекосим границата с Толнедра. Но първо искам да спрем в арендската столица, за да поговоря с крал Кородулин. Той трябва да узнае някои неща.
— Кородулин ли? — Дурник изглеждаше объркан. — Не е ли това името на първия арендски крал?
— Всички крале на Арендия приемат името Кородулин — обясни му Силк. — И всичките им кралици се казват Маясерана. Това е традиция в кралското семейство в тази страна, за да се предотврати разпадането на кралството. Трябва да се женят, следвайки възможно най-точно кръвната линия, за да поддържат илюзията за обединението на Мимбре и Астурия. Затова всички са болнави, но пък няма как да го избегнат — като се вземе предвид особеният характер на арендската политика.
— Стига, Силк — укорително произнесе леля Поул.
Мандорален изглеждаше потънал в размисъл.
— Възможно ли е този Чамдар, който преследва всяка наша стъпка, да е един от най-влиятелните магьосници в черното съзаклятие на кролимите? — попита той.
— О, много му се ще — отговори Улф. — Зедар и Ктучик са ученици на Торак и Чамдар иска също да стане такъв. Винаги е бил агент на Ктучик, но вероятно вярва, че това е шансът му да се издигне в йерархията на кролимите. Ктучик е много стар и не излиза от храма на Торак в Рак Ктхол. Може би Чамдар смята, че вече е време някой друг да стане върховен жрец.
— Тялото на Торак в Рак Ктхол ли се намира? — бързо попита Силк.
Господин Улф сви рамене.
— Никой не знае със сигурност, но аз лично се съмнявам в това. След като Зедар го е изнесъл от бойното поле във Воу Мимбре, не ми се вярва да го е предал на Ктучик. Торак би могъл да бъде в Малореа или някъде в южните земи на Ктхол Мургос. Трудно е да се каже.
— Ала в настоящия момент трябва да се пазим тъкмо от Чамдар — заключи Силк.
— Не и ако продължаваме да се движим — каза Улф.
— Тогава по-добре да тръгваме — обади се Барак и се изправи.
Рано преди обед тежките облаци започнаха да се разпръскват и тук-там се появиха чисти късчета синьо небе. Огромни стълбове слънчева светлина бавно се промъкваха през хълмистите полета, които очакваха — влажни и нетърпеливи — първите ласки на пролетта. Мандорален водеше. Яздеха бързо и успяха да изминат значително разстояние. Накрая започнаха да се движат ходом, за да дадат възможност на конете да отдъхнат.
— Още колко път остава до Воу Мимбре, дядо? — попита Гарион.
— Най-малко шестдесет левги — отговори Улф. — По-вярно ще бъде, ако кажем осемдесет.
— Много път. — Гарион потрепера и се размърда на седлото.
— Да.
— Съжалявам, че побягнах — извини се Гарион.
— Вината не беше твоя. Просто една от игрите на Чамдар.
— Но защо избра мен? Не можеше ли да стори същото нещо с Дурник… или с Барак?
Господин Улф го погледна.
— Ти си по-млад, по-податлив.
— Това не е истинската причина, нали? — обвиняващо изрече Гарион.
— Не — призна Улф. — Наистина не е, но до известна степен съдържа част от верния отговор.
— То е просто едно от онези неща, за които няма да ми кажеш, нали?
— Е, би могъл да го приемеш и по този начин — добродушно отговори Улф.
За известно време Гарион остана навъсен, ала господин Улф продължи да язди, като че ли въобще не го
