Ще обсъдим всичко това по-подробно, след като сложа графа да си легне. Засега пазачите ще ви заведат в помещенията, които съм приготвил за вас.
Граф Дравор се разбуди и сънливо се огледа.
— Нима нашите приятели така скоро си тръгват? — попита той.
— Да, милорд — осведоми го Ю’дис.
— Ами тогава — изрече графът придружавайки думите си с неопределена усмивка, — сбогом, скъпи гости. Надявам се, че в близките дни отново ще ме посетите, за да продължим приятния си разговор.
Килията, в която заведоха Гарион, беше тъмна и влажна и вонеше на нечистотии и мухъл. Ала най- страшна от всичко беше тъмнината. Той се сви край желязната врата, а непрогледният мрак притисна всичките му сетива. От единия ъгъл на килията до ушите му долетя шум от дращене на нокти и леки животински стъпки. Младежът си помисли за плъхове и се опита да застане колкото се може по-близо до вратата. Някъде капеше вода и гърлото му изведнъж се запали от жажда.
Беше тъмно, ала не и тихо. В близката килия потракваха окови, някой стенеше. Отнякъде по-далеч се чуваше луд смях — безсмислен кикот, повтарящ се до безкрай без никаква пауза, който грозно отекваше в мрака. Гарион отново долепи гръб до мръсните слизести камъни на стената. Въображението му веднага нарисува картините на мъченията, на които са били подложени хората, за да надават писъци, изпълнени с такава смъртна болка.
Времето в това място не съществуваше, нямаше начин да разбере колко часа е останал свит на топка в килията си, сам, тръпнещ от страх. После му се стори, че чува едва доловимо стържене и щракане на метален предмет. Идваше откъм вратата. Младежът се изправи, премина с препъване неравния под на килията си, прилепи се към най-далечната стена и изкрещя:
— Махай се!
— По-тихо! — прошепна един познат глас.
— Ти ли си, Силк? — Гарион почти се разхълца от облекчение.
— Ти кого очакваше?
— Как се освободи?
— Не приказвай толкова много — измърмори Силк със стиснати зъби. — Проклета ръжда! — после изсумтя и след това в килията се разнесе дрезгавото изщракване на брава. — Готово! — Вратата на килията се отвори със скърцане и незнайно откъде до тях пропълзя слаба светлина на факли. — Ела! — прошепна Силк. — Трябва да побързаме.
Гарион почти изхвърча от килията. Леля Поул чакаше няколко стъпала по-надолу в мрачния каменен коридор. Без да произнесе нито дума, Гарион отиде при нея. За миг тя го погледна сериозно, после го прегърна. Нищо не си казаха.
Силк работеше върху друга брава, капчици пот проблясваха по лицето му. Чу се щракване, после вратата изскърца и се отвори. Отвътре се измъкна Хетар и попита:
— Какво те задържа толкова време?
— Ръждата! — гневно отвърна Силк. — Бих искал да напердаша с камшик всички тъмничари, задето са допуснали бравите да изпаднат до такова жалко състояние.
— Не ти ли се струва, че трябва да побързаме малко? — обади се от тъмното Барак. Очевидно стоеше на пост.
— Искаш ли ти да свършиш тази работа? — попита Силк.
— Просто действай колкото се може по-бързо — каза леля Поул. — Нямаме време за закачки тъкмо сега. — И педантично сгъна синята пелерина върху едната си ръка.
Силк ядосано изсумтя и се премести до следващата врата.
— Наистина ли са необходими всички тези речи? — каза сърдито господин Улф, когато се измъкна от килията си. — Крякате като ято гъски!
— Принц Келдар изпита нужда да направи няколко забележки относно състоянието на бравите — уж между другото отбеляза Мандорален.
Силк се намръщи, после ги поведе към края на коридора, където две факли изхвърляха гъст пушек към почернелия таван.
— Внимателно! — настойчиво прошепна Мандорален. — Има пазач. — Брадат мъж в мръсно, прилепнало по тялото кожено палто седеше на пода, подпрял гръб о стената на коридора, и хъркаше.
— Ще можем ли да минем край него, без да го събудим? — промълви Дурник.
— Той няма да се събуди няколко часа — подметна Барак.
Огромен морав оток върху лицето на пазача беше непосредственото обяснение на думите на исполина.
— Мислиш ли, че може да има и други тъмничари? — попита Мандорален и сви юмруци.
— Имаше неколцина — отвърна Барак. — И те спят.
— Хайде тогава да се махаме оттук — предложи Улф.
— Ще вземем и Ю’дис с нас, нали? — рече леля Поул.
— Защо?
— Ще ми се да поговоря с него — обясни тя. — И то надълго и нашироко.
— Това ще е загуба на време — възрази Улф. — Салмисра се е намесила в тази работа. Това е всъщност фактът, който не трябва да забравяме. Мотивите й за тази постъпка не ме интересуват особено много. Хайде просто да се измъкнем оттук колкото е възможно по-тихо.
Минаха край хъркащия пазач, завиха на един ъгъл и с безшумни стъпки продължиха по друг коридор.
— Умря ли? — попита висок глас зад една укрепена с решетки врата, изпод която се промъкваше мъждива светлина.
— Не — отговори друг глас. — Само припадна. Ти издърпа лоста много силно. Трябва да поддържаш постоянен натиск. Иначе губят съзнание и трябва да започваш всичко отначало.
— Доста по-трудно е, отколкото си мислех — оплака се първият глас.
— Добре се справяш — рече вторият. — Винаги е тежко да работиш с машината за разтягане на кокали. Просто запомни — трябва да поддържаш постоянен натиск и да не дърпаш лоста рязко. Когато изтръгнеш цялата ръка от ставата при рамото, обикновено умират.
Лицето на леля Поул стана сурово, очите й за миг блеснаха. Тя направи незабележим жест и прошепна някаква дума. Къс, приглушен звук прозвуча в ума на Гарион.
— Знаеш ли — заговори задавено първият глас. — Изведнъж ми прилоша.
— Ами като заговори за това, да ти кажа — и аз не се чувствам добре — съгласи се вторият глас. — Онова месо, дето ни го дадоха за вечеря… как ти се стори на вкус?
— Видя ми се напълно нормално. — После дълго време не се чуха никакви думи. — Ама наистина хич не ми е добре.
Бегълците се промъкнаха на пръсти край зарешетената открехната врата и Гарион внимателно сведе очи, за да не погледне в килията. В края на коридора имаше яка дъбова порта, обкована с желязо. Силк опипа с пръсти дръжката и каза:
— Заключена е отвън.
В този миг до слуха им долетя тропот от тежки стъпки по каменното стълбище зад вратата. Разнесе се врява от гласове и груб смях.
— Някой идва — каза Хетар.
Улф бързо се обърна към вратата на близката килия, докосна ръждясалата брава и тя изщрака без засечка.
— Влизайте вътре — прошепна вълшебникът. Всички се струпаха в килията и Улф затвори вратата.
— Когато имаме повечко свободно време, бих желал да поговоря с тебе за това — обърна се към него Силк.
— Ти така добре се забавляваше, че сърце не ми даде да се намеся — добродушно се усмихна Улф. — Слушайте сега. Трябва да се справим с тези мъже, преди да разберат, че килиите ни са празни. Иначе ще вдигнат цялата къща на крак.
— Ще се справим — уверено заяви Барак.
Зачакаха.
