— Отварят вратата — прошепна Дурник.
— Колко са? — попита Мандорален.
— Не мога да преценя.
— Осмина — каза твърдо леля Поул.
— Добре — реши Барак. — Ще ги оставим да минат край нас, после ще се нахвърлим върху тях изотзад. На такова място два-три писъка в повече няма да направят впечатление на никого, ала хайде да им видим сметката по-бързо.
Зачакаха напрегнато в тъмнината на килията.
— Ю’дис каза, че няма никакво значение, ако някой от тях пукне по време на разпита — каза един от мъжете навън. — Единствените, които трябва да останат живи, са старецът, жената и момчето.
— Тогава хайде първо да убием грамадния с червеното брадище — предложи друг. — Струва ми се, че обича да създава неприятности, пък и вероятно е прекалено тъп, за да знае нещо наистина ценно.
— Искам го този тип — прошепна Барак.
Мъжете в коридора отминаха килията.
— Хайде! — прошепна Барак.
Беше кратка, грозна битка. Мъжете се втурнаха срещу уплашените тъмничари в див устрем. Трима от тях вече лежаха на пода, преди останалите да разберат какво става. Един нададе уплашен вик, измъкна се от схватката и побягна назад към стълбището. Без въобще да мисли, Гарион, се хвърли пред тичащия мъж, сграбчи го за краката и го повали на пода. Пазачът се отскубна от него, понечи да се изправи, но отново се строполи — Силк го бе изритал с все сила зад ухото.
— Добре ли си? — попита Силк младежа.
Гарион се измъкна изпод тялото на изгубилия съзнание тъмничар и бързо се изправи, ала битката вече беше почти приключила. Дурник удряше главата на един як набит мъж в стената, а Барак тъкмо забиваше юмрука си в нечие лице. Мандорален се бореше с трети, а Хетар, протегнал ръце, дебнеше четвърти, с едно око. След миг го сграбчи за врата, изопна тялото си, завъртя се и със страхотна сила запокити противника си срещу каменната стена. Разнесе се тъп звук от трошащи се кости и едноокият се отпусна безжизнено в ръцете му.
— Хубава битчица — отбеляза Барак и разтри кокалчетата на юмруците си.
— Доста отморяваща — съгласи се Хетар и пусна омекналото тяло на тъмничаря да се свлече пода.
— Свършихте ли вече? — попита Силк пресипнало от вратата до стълбището.
— Почти сме готови — отвърна Барак. — Имаш ли нужда от помощ, Дурник?
Дурник повдигна брадичката на якия мъж и измери с критичен поглед безизразните му очи. После благоразумно блъсна главата му в стената още веднъж и го пусна да падне.
— Ще тръгваме ли? — предложи Хетар.
— Да, добре ще е да се поразмърдаме — съгласи се Барак, оглеждайки осеяния с трупове коридор.
— Изглежда, всички в къщата спят, но нека не вдигаме твърде много шум — каза Силк.
Заизкачваха се тихо по стълбите.
— Почакайте ме за миг! — каза Силк и после изчезна, без да вдига ни най-малък шум. След време, което се стори на останалите цяла вечност, се върна с оръжията, които войниците им бяха отнели.
— Реших, че ще имаме нужда от тези нещица.
Гарион се почувства много по-добре, когато препаса меча си.
— Да тръгваме — каза Силк и ги поведе по един коридор.
— Струва ми се, че предпочитам малко от зеленото, Ю’дис — долетя до слуха им гласът на граф Дравор от една открехната врата.
— Разбира се, милорд — отговори Ю’дис със съскащия си неприятен глас.
— Зеленото има лош вкус — сънливо продължи граф Дравор, — ала ме дарява с такива прекрасни сънища… Червеното е малко по-вкусно, но сънищата не са така хубави.
— Скоро ще бъдете готов за синьото, милорд — обеща Ю’дис. Разнесе се слаб звън и шум на течност, наливана в чаша. — После жълтото и накрая — черното. Черното е най-доброто от всичките.
Силк ги поведе на пръсти край открехнатата врата, ключалката на външната врата бързо отстъпи пред уменията му и скоро бегълците се измъкнаха в прохладната, обляна в лунна светлина нощ. Звездите блещукаха над главите им, въздухът беше прекрасен.
— Ще доведа конете. — каза Хетар.
— Отиди с него, Мандорален — каза Улф. — Ние ще ви чакаме тук. — Той посочи сенчестата градина. Двамата мъже изчезнаха зад ъгъла, а останалите последваха господин Улф към широката сянка на живия плет.
Зачакаха. Нощта беше студена и Гарион трепереше. Накрая чуха звън на подкови, удрящи се о камък — Хетар и Мандорален се връщаха с конете.
— По-добре да побързаме — каза господин Улф. — Щом Дравор заспи, Ю’дис ще слезе в тъмницата и ще открие, че сме избягали. На конете!
— Спечелих малко време в наша полза преди да тръгнем — обади се Силк и съпроводи думите си с кратък смях.
— И как по-точно? — попита Барак.
— Когато отидох да взема оръжията, подпалих кухнята. — Силк се усмихна доволно. — Това ще отвлече вниманието им. Е, поне за малко.
Малък стълб пушек се издигна от задната част на къщата.
— Много хитро — изрече леля Поул с известна доза неохотно промъкнало се в гласа й възхищение.
— Благодаря, милейди. — Силк се поклони подигравателно.
Господин Улф се засмя и ги поведе напред в лек тръс.
Докато се отдалечаваха, пушекът, издигащ се от задната част на къщата, стана по-плътен и полетя — черен и мазен — към звездите, които хич не ги беше грижа за него.
ГЛАВА 15
През следващите дни яздеха неуморно, като спираха единствено за да дадат почивка на конете и да поспят. Гарион се научи да дреме в седлото, когато яздеха бавно, а сетне се убеди, че ако е достатъчно уморен, може да спи всякак. Един следобед, докато почиваха от бързия ход, наложен от Улф, младежът чу, че Силк разговаря със стареца и леля Поул. Любопитството надделя над изтощението му и той се разсъни в достатъчна степен, за да може да слуша.
— Ще ми се да зная повече за връзката на Салмисра в нашата работа — каза дребният мъж.
— Тя винаги се е стремяла да използва всяка удобна възможност — отбеляза господин Улф. — Всеки път, когато възникнат размирици, кралицата-змия се опитва да извлече полза от тях.
— Това означава, че трябва да се пазим и от мургите, и от нийсанците, нали?
Гарион отвори очи и попита:
— Защо я наричат „вечната Салмисра“? Много ли е стара?
— Не — отвърна леля Поул. — Кралиците на Нийса винаги носят името Салмисра, това е всичко.
— А ти познаваш ли точно тази кралица, която владее трона сега?
— Не е необходимо — обясни му тя. — Те винаги са съвсем еднакви. Щом познаваш една, значи познаваш всичките.
— Тази специално страшно ще се разочарова от Ю’дис — отбеляза Силк и се усмихна.
— Надявам се, че Ю’дис вече е избрал някакъв безболезнен, тих начин да се раздели с живота — рече Улф. — Салмисра постъпва крайно необуздано, когато е раздразнена.
— Толкова ли е жестока? — попита Гарион.
— Не точно жестока — обясни Улф. — Нийсанците се възхищават на змиите. Знаеш, че ако обезпокоиш някоя змия, тя ще те ухапе. Змията е просто устроено същество, ала същевременно много логично. Ухапе ли те, вече ти няма зъб.
— Трябвали да приказваме за змии точно сега? — огорчено попита Силк.
— Конете си отпочинаха — обади се Хетар зад гърбовете им. — Можем да тръгваме.
Пришпориха конете, полетяха в галоп и с тропот поеха на юг, към широката долина на река Недрейни и
