мраморна порта. Двама легионери с позлатени брони стояха на пост пред нея, без да помръдват.
— Моля, оставете оръжията си тук. Негово величество е твърде чувствителен към подобни вещи — сигурен съм, че разбирате защо.
— Естествено — отговори Гринег, извади изпод плаща си една тежка сабя и я подпря на стената.
Всички последваха примера му. Морин примигна от изненада, когато Силк измъкна от разни места изпод дрехите си три различни ками.
„Страшен оръжеен комплект“ — раздвижиха се ръцете на шамбелана.
„Смутни времена“ — обясниха пръстите на Силк.
Лорд Морин леко се усмихна и ги преведе през портата.
Влязоха в градина с прекрасно поддържана морава. Няколко фонтана тихо пръскаха водни капчици, розовите храсти бяха добре подкастрени, плодните дръвчета, които изглеждаха много стари, бяха напъпили — почти готови да разцъфнат под топлите лъчи на слънцето. Птички пърхаха около гнездата си в преплетените клони. Гринег и останалите последваха Морин по една извита мраморна пътека към средата на градината.
Ран Боруни XXIII-ти, императорът на Толнедра, беше дребен възрастен мъж, доста плешив, облечен в златист плащ. Седеше отпуснато в масивен стол под беседка, по която пълзяха напъпили лози, и хранеше със семенца пъстро канарче, кацнало на едната облегалка за ръце на стола. Императорът имаше малък, подобен на клюн нос и светли любопитни очи.
— Казах, че искам да ме оставиш на мира, Морин — извика той раздразнено.
— Хиляди извинения, ваше величество — започна да обяснява лорд Морин с дълбок поклон. — Лорд Гринег, посланикът на Черек, иска да представи на вниманието ви въпрос, който не търпи никакво отлагане. Той ме убеди, че не бива да чакаме нито миг.
Императорът хвърли остър поглед към Гринег. Очите му станаха лукави, почти злобни.
— Виждам, че брадата ви вече е попорасла, Гринег.
Лицето на Гринег поаленя.
— Трябваше да се сетя, че ваше величество е научил за моята малка беда.
— Научавам за всичко, което се случва в Тол Хонет, лорд Гринег — отсечено отвърна императорът. — Макар че всичките ми братовчеди и племенници бягат като плъхове от подпалена къща, аз все още разполагам с неколцина верни хора. Кой дявол те накара да си имаш работа с жена от надраките? Смятах, че вие, алорните, ненавиждате ангараките.
Гринег се изкашля неловко и хвърли бърз поглед към леля Поул.
— Беше на шега, ваше величество — отвърна той. — Мислех си, че така ще поставя в неудобно положение надракския посланик — а пък жена му, в края на краищата, е много хубава. Не знаех, че е скрила ножици под възглавницата си.
— Знаеш ли, че пази брадата ти в златна кутия? — подсмихна се самодоволно императорът. — Показва я на всичките си приятели.
— Зла жена — тъжно отбеляза Гринег.
— А тези какви са? — попита императорът и посочи с пръст пътешествениците, които стояха на тревата на няколко стъпки зад посланика.
— Братовчед ми Барак и неколцина приятели — отвърна Гринег. — Именно те желаят да разговарят с вас.
— Граф Трелхайм? — изрече с въпросителен тон императорът. — Какво правите в Тол Хонет, господине?
— Просто минавам през града, ваше величество — отговори с поклон Барак.
Ран Боруни измери с остър поглед всеки един от останалите, сякаш наистина ги виждаше за пръв път, и продължи:
— А този трябва да е принц Келдар от Драсния. Той напусна Тол Хонет прекалено бързо последния път, когато беше в града. Представяше се за акробат в пътуващ цирк и ако не ме лъже паметта, винаги изпреварваше полицията с един скок.
Силк учтиво се поклони.
— И Хетар от Алгария — спря погледа си върху война императорът. — Човекът, който се опитва без ничия помощ да изтрие от лицето на земята населението на Ктхол Мургос.
Хетар кимна.
— Морин — остро каза императорът. — Защо си ме обкръжил с алорни? Аз не харесвам алорните.
— Става дума за нещо съвсем неотложно, милорд — извинително отвърна Морин.
— Даже и аренд? — възкликна императорът, спирайки поглед върху Мандорален. — И за да бъда съвсем точен — мимбрат! — Очите му се присвиха. — От описанията, които съм чувал, това може да е единствено барон Воу Мандор.
Поклонът на Мандорален беше изтънчен и изпълнен с грация.
— Очите ви са изключително остри, ваше величество. Вие успяхте да разкриете самоличността ни без никаква помощ.
— Не на всички — възрази императорът. — Не познавам онзи момък от Сендария, а може би от Риванското кралство.
За миг Гарион изтръпна. Барак веднъж му беше казал, че прилича на риванец повече, отколкото на човек от останалите народности от алорнските държави, ала споменът за това се беше изгубил в обърканата плетеница от събития, последвали случайната забележка на гиганта. Сега императорът на Толнедра, чиито очи, изглежда, притежаваха тайнствената способност да проникват до същността на нещата, го определи като риванец. Младежът бързо погледна към леля Поул, ала вниманието й беше погълнато от напъпилите рози.
— Мъжът от Сендария е Дурник — представи го господин Улф. — Той е ковач. В тази страна ковашкият занаят се възприема като занимание, свързано с класата на благородниците. Момъкът е мой внук, казва се Гарион.
Императорът го погледна.
— Струва ми се, че трябва да се досетя кой си ти. Нещо в тебе… — Той млъкна замислено.
Канарчето изведнъж запя, литна и запляска с крилца край леля Поул. Тя протегна показалеца си, птичката кацна върху него, наклони назад главицата си и запя така вълшебно, като че мъничкото й сърчице щеше да се пръсне от обожание. Жената слушаше песента със сериозно изражение. Беше облякла тъмносиня рокля, изящно украсена с коприна на корсажа, а върху раменете си бе наметнала къса пелерина от самурени кожи.
— Какво правите с канарчето ми? — попита императорът.
— Слушам песента му — отговори Поулгара.
— Как го накарахте да запее? Изминаха много месеци, откак се опитвам да го придумам да отвори човчицата си.
— Не сте го приемали с необходимата сериозност.
— Коя е тази жена? — зададе поредния си въпрос императорът.
— Дъщеря ми Поулгара — отговори господин Улф. — Тя се разбира изключително добре с птиците.
Императорът изведнъж се засмя. Смехът му беше груб, изпълнен с недоверие.
— О, я стига! Не можете да очаквате да приема такъв абсурд, нали?
Улф го погледна изпитателно.
— Сигурен ли си, че не ме познаваш, Ран Боруни? — меко попита той. Светлозеленият плащ, който му беше дал Гринег, му придаваше вид почти на истински толнедранец — истински, ала не съвсем.
— Умно нещо сте измислили — заяви императорът. — Отива ти да играеш тази роля, пък и жената добре се справя с нейната, ала аз не съм дете. Отдавна не вярвам в приказките за вълшебства и вълшебници.
— Жалко. Предполагам, че оттогава животът ти е станал мъничко по-празен. — Улф погледна към прекрасно поддържаната градина със слугите, фонтаните и войниците от личната стража на императора, поставени на непривличащи погледа места сред цветните лехи. — Макар че притежаваш всичко това, Ран Боруни, един живот, в който не се случват никакви чудеса, е скучен и изпълнен с досада. — Гласът на стареца беше малко тъжен. — Смятам, че си се отказал от прекалено голямо нещо в него.
