— Морин — безапелационно заповяда Ран Боруни. — Изпратете да повикат Зерийл. Незабавно ще разрешим възникналия въпрос.
— Веднага, ваше величество — отговори Морин и направи знак на един от слугите.
— Може ли да си взема канарчето? — обърна се императорът с натъжен глас към леля Поул.
— Разбира се. — Тя се приближи през тревата към стола — пристъпваше бавно, за да не изплаши чуруликащата малка птичка.
— Понякога се чудя какво ли казват, когато пеят — каза Ран Боруни.
— Точно сега ми разказва за деня, когато се е научило да лети — отговори леля Поул. — Това е много важен ден за всяка птица. — Тя протегна ръка, канарчето кацна на пръста на императора и продължи да пее, вперило ярките си очички в лицето на Ран Боруни.
— Предполагам, че ви е забавно да проявявате самонадеяността си пред мен — усмихна се дребният остарял император. — Ала се страхувам, че нямам време за такива неща. Тъкмо в този миг цялата нация очаква със затаен дъх смъртта ми. Всички, изглежда, смятат, че най-доброто, което мога да строя за Толнедра, е незабавно да умра. Някои дори си направиха труда да ми помогнат в това отношение. Миналата седмица заловихме четирима наемни убийци във вътрешността на палата. Боруните, членовете на собственото ми семейство, ме изоставят с такава скорост, че вече почти не разполагам с хора, които да поемат грижите за двореца, да не говорим за империята. А, ето че идва и Зерийл.
Сух мъж с гъсти вежди, облечен в червен плащ, изписан отгоре-додолу с мистически символи, прекоси с бързи стъпки моравата и направи дълбок поклон пред императора.
— Съобщиха ми, че тази жена била вълшебницата Поулгара — обяви императорът. — А пък старецът бил Белгарат. Бъди така добър, Зерийл, огледай ги внимателно и прецени дали не са някои самозванци.
— Белгарат и Поулгара? — подигравателно изрече мъжът с гъстите вежди. — Сигурно ваше величество се шегува! Това са имена на герои от митологията. Такива хора не съществуват.
— Виждате ли? — обърна се императорът към леля Поул. — Вие не съществувате. Чувам го от устата на безспорен авторитет. Самият Зерийл е магьосник, знайте това.
— Наистина ли?
— Един от най-добрите в този занаят — увери я императорът. — Разбира се, повечето от неговите вълшебства се дължат на ловкостта на ръцете му, тъй като магьосничеството не е нищо друго освен фалшификация, но то ме развлича, а пък той така сериозно се отнася към постиженията си. Продължавай, Зерийл, ала, моля те, този път недей предизвиква ужасна воня, както правиш винаги.
— Това няма да е необходимо, ваше величество — категорично отсече Зерийл. — Ако наистина бяха магьосници, щях веднага да разбера. Не знам дали ви е известно, но между нас съществува особен начин на общуване.
Леля Поул изгледа магьосника с леко повдигната вежда.
— Струва ми се, че трябва да ни наблюдавате по-отблизо, Зерийл — предложи му тя. — Понякога ние, хората, правим разни пропуски. — Тя направи почти незабележим жест и на Гарион му се стори, че чува някакъв слаб шум.
Магьосникът се опули, втренчил поглед право пред себе си. Очите му започнаха да се изцъклят, лицето му придоби мъртвешка бледност, а после — като че някой беше отсякъл краката му — той се просна по очи на земята и раболепно изхриптя:
— Прости ми, лейди Поулгара!
— Предполагам, че това трябваше да ме впечатли — подхвърли императорът. — Много пъти съм виждал как човешкият ум може да бъде хипнотизиран и доведен до подчинение, ала нека още в началото сме наясно — умът на Зерийл не е прекалено внушителен.
— Всичко това започва да става досадно, Ран Боруни — язвително отбеляза леля Поул.
— Наистина би трябвало да й повярвате — проговори канарчето с тънък цвъртящ гласец. — Веднага разбрах коя е тя — разбира се, нашата чувствителност е много по-голяма, отколкото вашата — на същества, които пълзите по земята. Защо правите това? Сигурен съм, че стига да опитате, без затруднения ще полетите. Ще ми се да не ядете толкова много чесън, императоре — дъхът ви мирише ужасно.
— Сега замълчи — нежно каза леля Поул на птичката. — По-късно ще му разкажеш всичко.
Императорът трепереше конвулсивно и се взираше в канарчето така, сякаш то беше змия.
— Защо просто не се държим, както бихме се държали, ако аз и Поулгара наистина сме тези, за които се представяме? — предложи господин Улф. — Може цял ден да те убеждаваме в истинската си самоличност, ала не разполагаме с толкова време. Трябва да ти кажа някои неща, които са важни — независимо от това кой съм аз.
— Смятам, че ще приема думите ти — каза Ран Боруни.
Все още продължаваше да трепери и да се взира в канарчето, което вече беше млъкнало.
Господин Улф сложи ръцете си на кръста и се вгледа в няколко лястовички, които цвъртяха върху клона на близкото дърво.
— В началото на есента миналата година — започна той — изменникът Зедар се промъкна в тронната зала на кралство Рива и открадна Кълбото на Алдур.
— Какво?! — възкликна Ран Боруни и бързо се надигна от стола. — Как?
— Не знаем — отвърна Улф. — Когато го настигна, може би ще му задам тези въпроси. Ала съм сигурен, че можеш да осъзнаеш колко важно е подобно събитие.
— Това е очевидно — откликна императорът.
— Алорните и сендарите се готвят за война без много много шум — съобщи му Улф.
— Война ли? — Гласът на императора прозвуча потресено. — С кого?
— С ангараките естествено.
— Какво общо има Зедар с ангараките? Той може да действува и самостоятелно, нали?
— Не очаквах чак такава глупост от вас — отбеляза леля Поул.
— Забравяте къде се намирате, госпожо — твърдо й отговори Ран Боруни. — Къде е Зедар сега?
— Минал е през Тол Хонет преди около две седмици — обясни Улф. — Ако му се удаде да прекоси границата и да навлезе в едно от ангаракските кралства, преди да съм успял да го спра, алорните ще започнат войната.
— И Арендия ще воюва заедно с тях — непоколебимо заяви Мандорален. — Крал Кородулин бе също известен.
— Ще разкъсате света на две — възрази императорът.
— Може би — призна Улф. — Ала не можем да позволим на Зедар да занесе Кълбото на Торак.
— Веднага ще пратя вестители до другите кралства — каза Ран Боруни. — Трябва да му попречим преди нещата да излязат от контрол.
— Прекалено късно е за това — мрачно отрони Барак. — Анхег и останалите не са в настроение да се занимават с игрите на толнедранската дипломация тъкмо в този момент.
— Вашите хора се ползват с лоша репутация на север, ваше величество — изтъкна Силк. — Те, изглежда, винаги целят да сключат търговски споразумения. Всеки път, когато Толнедра е посредник при разрешаването на какъвто и да било спор, всичко се оказва страхотно скъпо. Не мисля, че в бъдеще можем да си позволяваме любезното ви съдействие.
Облак скри слънцето и в градината като че ли изведнъж стана студено.
— Но този проблем е раздухан до невероятни мащаби — възрази императорът. — Алорните и ангараките се карат за този безценен камък от хиляди години. Само чакате подходяща възможност да се нахвърлите едни върху други. Е, сега вече имате претекст. Хубаво, забавлявайте се. Докато аз съм император, Толнедра няма да се обвързва с никоя от воюващите страни.
— Няма да е възможно да останеш неутрален — каза леля Поул.
— Защо не? Кълбото не ме засяга по никакъв начин. Нахвърлете се едни срещу други, унищожете се взаимно, щом чак толкова го желаете. Толнедра все още ще бъде на мястото си, когато приключите.
— Съмнявам се — каза Улф. — В империята ти е пълно с мурги, които ще прегазят цялата ти войска само за една седмица….
— Те са почтени търговци. Дошли са в Толнедра, за да търгуват честно и според законите на моята страна.
— Мургите не се занимават с почтена търговия — каза леля Поул. — Всеки мург в Толнедра е
