— Ще поспрем на централния пазар пътьом — каза леля Поул. — Трябва да купя някои неща.
— Не сме тръгнали да пазаруваме, Поул.
— Кролимите вече знаят, че сме тук, татко — напомни му тя. — Няма смисъл да вървим дебнешком като крадци на дребно, нали?
— Добре, Поул — въздъхна той.
— Знаех си, че ще те убедя — рече тя.
Господин Улф безпомощно поклати глава, после заедно с Барак и Гринег се отдели от групата. Останалите подкараха конете надолу по хълма към бляскавия град. Улиците в подножието на хълма бяха широки, от двете им страни се издигаха великолепни къщи — всяка подобна на истински дворец.
— Богатите и благородните — изтъкна Силк. — В Тол Хонет колкото по-близо до палата живееш, толкова по-голяма е тежестта ти в обществото.
— Нерядко е така и другаде, принц Келдар — съгласи се Мандорален. — Богатството и високият ранг често имат нужда от сигурност, която им внушава близостта до мястото, където е съсредоточена властта. Чрез показност и тесни връзки с трона дребните душици избягват необходимостта да погледнат собствената си незначителност в очите.
— Самият аз не бих могъл да се изразя по-добре — направи му комплимент Силк.
Централният пазар на Тол Хонет беше обширен площад, пълен с пъстроцветни будки и сергии, по които бяха изложени на показ стоки, произвеждани в цял свят. Леля Поул слезе от седлото, остави коня на един от пазачите череки и започна бързо да снове от сергия на сергия, купувайки, както изглежда, от всичко, което видеше. Лицето на Силк често пребледняваше след нейните покупки, тъй като той самият плащаше за тях.
— Не можеш ли да поговориш с нея? — умолително се обърна дребният мъж към Гарион. — Тя ще ме погуби.
— Какво те кара да мислиш, че ще ме послуша? — попита Гарион.
— Можеш поне да опиташ — отчаяно въздъхна Силк.
Трима мъже в скъпи плащове стояха близо до центъра на пазара и оживено спореха.
— Ти си луд, Халдор — възбудено говореше единият от тях — слаб мъж с чип нос. — Хонетите ще смъкнат кожата на империята, за да извлекат облаги единствено за себе си. — Лицето му беше поаленяло, очите му гледаха застрашително.
— Да не мислиш, че Кадор ще е по-добър? — попита набитият мъж, към когото се бяха обърнали с името Халдор. — Не аз, а ти си лудият, Радан. Ако сложим Кадор на трона, той моментално ще ни стъпче. У него има някаква мания да се държи прекалено властнически.
— Как смееш! — почти изкрещя Радан и влажното му от пот лице потъмня. — Великият херцог Кадор е единственият възможен избор. Щях да гласувам за него, даже ако не ми беше платил. — Той диво размахваше ръце, докато приказваше, а езикът му като че се препъваше в думите, които изхвърчаха от устата му.
— Кадор е свиня — категорично заяви Халдор, внимателно вперил поглед в Радан, сякаш измерваше ефекта на казаното. — Високомерна жестока свиня, която има толкова право да заеме трона, колкото куче помияр. Прадядо му купи благородническата титла на рода Вордю и по-скоро бих си прерязал вените, отколкото да се кланям пред отрочето на някакъв си крадец на дребно от пристанищните докове на Тол Вордю.
При тази внимателно пресметната обида очите на Радан едва не изхвърчаха от черепа му. Няколко пъти той отваряше уста, за да отговори, ала езикът му като че се бе схванал от бяс. Лицето му стана пепеляво и той започна да дращи с нокти въздуха пред себе си. После тялото му се вдърви и започна да се извива назад като дъга.
Халдор го наблюдаваше със студено безпристрастие.
С приглушен вик Радан се килна назад и падна върху камъните, ръцете и краката му ги заблъскаха. По устата му изби пяна, която ставаше толкова по-обилна, колкото по-мъчителни гърчове измъчваха тялото му. Той започна да блъска главата си в камъните, потрепващите му пръсти посегнаха към гърлото.
— Забележителна ефикасност — обърна се третият мъж, висок, наметнат с пищен плащ, към Халдор. — Откъде изнамери това чудесно нещо?
— Един мой приятел наскоро се върна от пътешествие до Стис Тор — обясни Халдор, наблюдавайки с любопитство конвулсиите на Радан. — А най-хубавото е, че отровата е напълно безопасна, ако човек е спокоен и не се гневи. Радан отказа да изпие виното, докато аз не се съгласих да го опитам пръв. Така му доказах, че е съвсем безопасно, та и той да си глътне мъничко.
— Значи в собствения ти стомах има от същата отрова? — удивено попита другият мъж.
— О, това не е опасно за мене — отговори Халдор. — Аз никога не позволявам чувствата да вземат превес над здравия разум.
Конвулсиите на Радан станаха по-слаби. Петите му се блъснаха в камъните още два-три пъти, после тялото му се вцепени, мъжът издаде дълга хриптяща въздишка и умря.
— Дали ти е останало нещичко от това прахче? — попита замислено приятелят на Халдор. — С готовност бих платил внушителна сума за подобно нещо.
Халдор се засмя.
— Защо не отидем в моята къща? Там можем да поговорим по този въпрос. А може би ще изпием и чаша вино?
Другият мъж го погледна сепнато; после също се изсмя, макар че смехът му беше мъничко нервен, и двамата се отдалечиха, оставяйки върху камъните проснатото тяло на мъртвеца.
Гарион ужасено се взря в двамата, после в почернялото лице на трупа, който лежеше така страшно извит в центъра на пазара. Толнедранците, намиращи се наоколо, изглежда, не му обръщаха никакво внимание.
— Защо никой нищо не прави? — попита той.
— Боят се — отговори Силк. — Ако проявят някаква загриженост, могат да ги вземат за поддръжници на мъртвия. Политиката е нещо много сериозно в Тол Хонет.
Леля Поул се върна. Двамата черекски войници от къщата на Гринег, които я придружаваха, бяха натоварени с вързопи и, изглежда, малко се срамуваха от това.
— Какво правите? — попита тя Силк.
— Тъкмо наблюдавахме малко толнедранска политика в действие — отговори Силк и посочи мъртвеца в центъра на площада.
— Отрова ли? — поинтересува се тя, забелязвайки изкривените крайници на Радан.
Силк кимна.
— Някаква много странна разновидност. Действието й се проявява само когато жертвата се разгневи.
— Атсат — рече тя и мрачно поклати глава.
— Чувала ли си за нея? — Силк изглеждаше изненадан.
Тя кимна утвърдително.
— Тази отрова рядко може да се намери и е много скъпа. Не смятах, че нийсанците биха се съгласили да продават от нея.
— Струва ми се, че ще е по-добре да се махнем оттук — обади се Хетар. — Идва цял взвод легионери, които може да пожелаят да разпитат някои очевидци.
— Добра идея — съгласи се Силк и ги поведе към другия край на пазара.
Близо до реда къщи, които очертаваха края на площада, осем плещести мъже крачеха с носилка, покрита с плътни воали. Когато носилката се приближи, една тънка, обсипана със скъпоценни камъни ръка бавно се протегна иззад воалите и докосна рамото на единия от носачите. Осмината мъже незабавно спряха и поставиха носилката на земята.
— Силк — извика женски глас отвътре. — Какво правиш отново в Тол Хонет?
— Бетра? — възкликна Силк. — Ти ли си?
Воалът се отдръпна и зад него се показа жена, надарена с пищни форми. Беше се излегнала върху алени атлазени възглавнички. Тъмната й коса беше навита на причудливи букли, в които бяха вплетени нанизи от перли. Алената й копринена рокля плътно прилепваше до тялото й, златни пръстени и гривни
