платове от Сендария. Това рязко затопляне на времето съсипа търговията ми в Тол Хонет, затова си помислих да опитам в Тол Ране. Той се намира в планините и там вероятно е все още студено.
— Значи сте поели по погрешен път — заяви мършавият. — Пътят към Тол Ране минава значително по на изток.
— О, имах неприятности по този път веднъж — обясни Силк. — Разбойници, разбирате ли. Затова си помислих, че ще е по-сигурно да минем през Тол Боруни.
— Какво съвпадение! — възкликна мършавият. — Ученичката ми и аз също пътуваме към Тол Боруни.
— Да — призна Силк. — Наистина съвпадение.
— Може би ще продължим заедно.
Силк, изглежда, се съмняваше дали това е възможно.
— Не виждам никаква причина, заради която да не продължим заедно — реши леля Поул преди дребният мъж да има време да откаже.
— Вие сте много любезна, милостива госпожо — благодари непознатият. — Аз съм учителят Джийбърс, магистър от императорското Научно общество, и професията ми е да обучавам млади хора в различните области на знанието. Може би сте чували за мене.
— Не сме в състояние да отговорим утвърдително на думите ви — каза Силк, — ала този факт не заслужава особено внимание, защото сме чужденци в Толнедра.
Джийбърс изглеждаше малко разочарован.
— Предполагам, че е така — кимна той. — Това е моята ученичка, лейди Шарел. Баща й е известният много богат търговец барон Релдон. Придружавам я до Тол Боруни, където тя ще посети свои роднини.
Гарион знаеше, че това не е вярно. Името на учителя беше потвърдило подозренията му.
Продължиха да яздят още няколко мили, а Джийбърс заливаше Силк с оживените си приказки. Той непрекъснато бърбореше за учеността си и винаги прикрепваше към забележките си имена на важни хора, които — както личеше от думите му — разчитали много на неговата преценка като човек на науката. Макар че беше досаден, той изглеждаше безобиден. Ученичката му яздеше до леля Поул и почти не приказваше.
— Мисля, че е време да спрем и да похапнем — обяви леля Поул. — Бихте ли желали вие и ученичката ви да ни правите компания, учителю Джийбърс?
— Съвсем съм очарован от щедростта ви — каза учителят. — С удоволствие ще го сторим.
Спряха конете близо до малък мост, който свързваше двата бряга на един поток, и ги отведоха в сянката на няколкото близки върби. Дурник запали огън, а леля Поул започна да вади своите тенджери и чайници.
Ученичката на магистър Джийбърс остана на седлото си, докато учителят не изтича до нея и не й помогна да слезе. Тя погледна към мочурливата земя край потока без никакъв ентусиазъм, след това хвърли повелителен поглед към Гарион и извика:
— Ей… момче. Донеси ми чаша прясна вода.
— Потокът е ей там — каза той и го посочи.
Тя го изгледа изумено и възрази:
— Но там е кално.
— Естествено — съгласи се младежът, после съвсем преднамерено й обърна гръб и отиде да помогне на леля си Поул. — Лельо Поул — подхвана той, след като известно време обмисляше наум всички „за“ и „против“.
— Да, скъпи?
— Не мисля, че лейди Шарел е онази, за която се представя.
— Така ли?
— Не съм съвсем сигурен, но смятам, че тя е принцеса Се’недра — онази, която нахълта в градината, когато бяхме в двореца.
— Да, скъпи, зная.
— Знаеш?
— Разбира се. Би ли ми подал солта, моля?
— Не е ли опасно да пътува с нас?
— Всъщност не — отговори тя. — Смятам, че ще успеем да се справим.
— Няма ли да ни досажда прекалено много?
— От една принцеса, дъщеря на император, се очаква да прави тъкмо това, скъпи.
След като изядоха яхнията с много подправки, която на Гарион се стори много апетитна, ала която тяхната малка гостенка очевидно намираше за отвратителна, Джийбърс започна внимателно да опипва почвата на тема, която явно бе измъчвала ума му, откакто се срещнаха.
— Въпреки неимоверните усилия на легионите, пътищата никога не са напълно безопасни — подхвана бърборкото. — Не е благоразумно човек да пътува сам, пък сега и лейди Шарел е поверена на грижите ми. Тъй като съм отговорен за нейната сигурност, питах се дали не бих могъл да пътувам заедно с вас. Няма да ви създаваме никакви грижи и ще се чувствам повече от щастлив да заплащам за храната, която изяждаме.
Силк хвърли бърз поглед към леля Поул.
— Разбира се — заяви тя.
Силк изглеждаше изненадан.
— Няма причина, поради която не можем да пътуваме заедно — продължи жената. — В края на краищата отиваме на едно и също място.
Силк вдигна рамене.
— Както кажеш.
Гарион беше убеден, че това хрумване е сериозна грешка, която граничи с катастрофа. Джийбърс нямаше да бъде добър спътник, а ученичката му проявяваше всички признаци, че съвсем скоро ще стане непоносима. Очевидно беше привикнала непрекъснато да я обслужват и вероятно даваше нарежданията си, без да мисли. Ала въпреки всичко те си оставаха нареждания и Гарион веднага схвана кому с най-голяма вероятност ще се наложи да ги изпълнява. Той се надигна и отиде до най-далечния край на групата върби.
Полето зад дърветата изглеждаше бледозелено в слънчевите лъчи на пролетта, малки бели облачета мързеливо се носеха по небето. Гарион се облегна на едно дърво и впери поглед към полето, без всъщност да го забелязва. Той нямаше да стане слуга — независимо от това коя бе малката им гостенка. Щеше му се да измисли някакъв начин, чрез който недвусмислено да й внуши намерението си още в самото начало — преди нещата да станат непоправими.
— Да не си си загубила ума, Поул? — дочу Гарион гласа на господин Улф сред дърветата зад гърба си. — Вероятно досега Ран Боруни е вдигнал на крак всички легиони да я търсят под дърво и камък.
— Аз съм отговорна за това, Стари вълко — прекъсна го леля Поул. — Не се намесвай. Мога да подредя нещата така, че легионите да не ни създават неприятности.
— Нямаме време да я глезим — отсече старецът. — Съжалявам, Поул, но това дете ще стане истинско малко чудовище. Нали я видя как се държа с баща си?
— Не е чак толкова тежко да се изкоренят лошите навици — заяви безгрижно леля Поул.
— Няма ли да е по-просто, ако уредим да я върнат в Тол Хонет?
— Вече е избягала веднъж — отговори леля Поул. — Ако я върнем, ще избяга втори път. Чувствам се много по-спокойно, когато нейно недорасло императорско височество е край мен и мога да я повикам, когато ми е необходима. Хич не ми се иска да обръщаме половината свят, за да я намерим, когато дойде уреченото време на шестнадесетия й рожден ден.
— Нека бъде както казваш, Поул — въздъхна Улф.
— Естествено.
— Просто дръж това малко изчадие далеч от мен — предупреди я той. — Косите ми настръхват от нея. Знаят ли останалите коя е?
— Гарион знае.
— Гарион ли? Това е изненадващо.
