— Външният вид подвежда — меко отговори драснианецът. — На твое място бих отговорил на зададения въпрос.
— Става дума за някакво старо споразумение — заговори момичето. — Аз не съм го подписвала, ето защо не виждам защо трябва да му се подчиня. Споразумението ми налага да се явя в тронната зала на кралство Рива точно в деня на моя шестнадесети рожден ден.
— Знаем за това — нетърпеливо я прекъсна Барак. — И какво толкова те притеснява?
— Няма да отида, това е всичко — обяви Се’недра. — Дори и главата си няма да обърна към Рива и никой не може да ме принуди да го сторя. Кралицата в Леса на горските нимфи е моя родственица и тя ще ми даде убежище.
Джийбърс беше дошъл отчасти на себе си.
— Какво си направила? — попита втрещено той. — Предприех тази стъпка с твърдата убеденост, че ще бъда възнаграден, дори повишен в длъжност. А ти просто сложи главата ми на дръвника на палача, идиотка такава!
— Джийбърс! — изкрещя тя, потресена от думите му.
— Нека се отдалечим от шосето — предложи Силк — Очевидно трябва да обсъдим много неща, а както сме застанали на главния път, твърде е вероятно някой да прекъсне разговора ни.
— Да, това е добра идея — съгласи се Улф. — Хайде да намерим някое тихо местенце и да пренощуваме там. Ще решим какво ще правим, а на сутринта ще продължим с нови сили напред.
Отново възседнаха конете и се отправиха през хълмистото поле към редица дървета, които очертаваха криволичещ междуселски път на около миля пред тях.
— Защо не спрем тук? — предложи Дурник и посочи огромен дъб, който се издигаше до пътя. В светлината на късия следобед се виждаше, че клоните на дървото вече са започнали да се разлистват.
— Да, мястото е хубаво — одобри го господин Улф.
Под шарената сянка на широко разперените клони беше много приятно. Пътят беше ограден от двете страни с ниски покрити с мъх каменни стени. Тъкмо на това място имаше стъпала за преминаване през оградата, а от тях започваше пътечка, която лъкатушеше към близкото езеро.
— Можем да запалим огън зад една от стените — заяви Дурник. — Така никой няма да може да го види от главния път.
— Ще събера дърва — предложи услугите си Гарион и погледна сухите клони, нападали в тревата под дървото.
Вече бяха възприели определен ред при изграждането на лагера за нощуване. За един час успяха да направят палатките, да напоят конете и да ги вържат. Огънят вече гореше. После Дурник, който забеляза издайнически кръгове по повърхността на езерото, нагорещи една желязна карфица и внимателно изкова от нея кукичка.
— За какво ти е това? — попита Гарион.
— Помислих си, че малко риба ще ни дойде добре за вечеря — рече ковачът и изтри кукичката в кожената пола на туниката си. Остави я настрани и с клещите вдигна от огъня втора карфица. — Ти не искаш ли да си опиташ късмета?
Гарион се ухили. Барак, който седеше наблизо и сресваше сплъстената си брада, вдигна поглед и подхвърли с копнеж:
— Сигурно нямаш време да направиш още една кука, а?
Дурник се засмя.
— Това ще ми отнеме само две минути.
— Ще имаме нужда от стръв — заяви Барак и бързо се изправи. — Къде ти е лопатата?
Не след дълго тримата прекосиха полето на път към езерото, отрязаха няколко фиданки за риболовни пръти и си избраха място, готови за сериозен улов.
Оказа се, че рибата е изгладняла и се втурва на цели рояци към стръвта, окачена на куките. За по-малко от час трийсетина пъстърви с внушителни размери лежаха в бляскава редица върху тревата край брега на езерото.
Риболовците се върнаха, когато небето започна да порозовява от заревото на залязващото слънце. Леля Поул огледа улова, ала изражението й остана сериозно.
— Много хубаво — каза им тя. — Ала сте забравили да изчистите рибите.
— О! — възкликна Барак леко засегнат. — Помислихме си… ами, искам да кажа, че… добре де, щом ние ги уловихме, значи… — И остави изречението си недовършено.
— Продължавай — подкани го тя с нетрепващ поглед.
Барак въздъхна.
— Е, май ще трябва да ги изчистим — със съжаление подхвърли той към Дурник и Гарион.
— Вероятно си прав — съгласи се Дурник.
Небето беше станало лилаво и когато пътешествениците седнаха да ядат, по него започнаха да се появяват звездите. Леля Поул беше изпържила пъстървата до златистокафяво и дори придирчивата малка принцеса не намери нищо, от което да се оплаче.
След като се нахраниха, отместиха чиниите и се заеха да намерят изход от затруднението, което им беше създала Се’недра с бягството си от Тол Хонет. Джийбърс беше потънал в такава безнадеждна меланхолия, че едва ли допринасяше нещо съществено в обсъждането, а Се’недра непреклонно твърдеше, че дори да я предадат на боруните в града, пак ще избяга. Накрая не стигнаха до никакво решение.
— Каквото и да направим, все ще загазим — с печален глас обобщи положението Силк. — Дори да я предадем на семейството й, ще й зададат някои неудобни въпроси — и тогава тя със сигурност ще съчини цветиста история, с която ще ни представи във възможно най-лоша светлина.
— Можем да поговорим повече по този въпрос утре сутринта — заяви леля Поул. Спокойният й тон показваше, че вече е взела някакво решение, ала в този момент не желае да разкрие какво е то.
Джийбърс избяга малко преди полунощ. Чаткането на копитата на коня му събуди всички. Обзетият от паника учител хвърчеше в галоп към стените на Тол Боруни.
Силк се изправи в колебливата светлина на угасващия огън. Кипеше от яд.
— Защо не го спря? — викна той на Хетар, който стоеше и наблюдаваше беглеца.
— Казаха ми да не го правя — отговори облеченият в кожени дрехи алгар и посочи с поглед леля Поул.
— Това премахва единствената истинска трудност, пред която бяхме изправени — обясни леля Поул. — Учителят щеше да бъде само излишен багаж за нас.
— Значи знаеше, че той ще избяга? — попита я Силк.
— Естествено. Аз му помогнах да вземе това решение. Ще отиде, без да се бави нито минута, при боруните. Ще опита да спаси собствената си кожа, като ги информира, че принцесата е избягала сама от палата и че сега е с нас.
— Значи трябва да го спрете! — извика Се’недра със звънтящ глас. — Тръгвайте след него! Върнете го!
— След всичките ми усилия да го убедя да избяга? — попита леля Поул. — Не се дръж глупаво.
— Как смееш да ми говориш така! — извика Се’недра. — Изглежда, забравяш, коя съм аз.
— Млада госпожице — учтиво заговори леля Поул. — Смятам, че ще се изненадаш колко малко я е грижа Поулгара коя си ти.
— Поулгара? — задави се Се’недра. — Онази Поулгара? А каза, че е твоя сестра — или така ми се е сторило?
— Излъгах — призна си Силк. — Това е порок, от който, уви, страдам.
— Ти си обикновен търговец — обвинително изрече момичето.
— Той е принц Келдар от Драсния — представи го леля Поул. — и останалите имат високопоставен сан. Сигурна съм, че вече ти е ясно какво малко впечатление ни прави титлата ти. И ние имаме титли, затова знаем, че те са само празни звуци, лишени от всякакво съдържание.
— Ако ти си Поулгара, значи той трябва да е… — Принцесата се обърна и впи втренчения си поглед в господин Улф, който беше седнал на най-ниското стъпало от стълбището при стената и събуваше обувките си.
— Да — отвърна леля Поул. — Изглежда неподходящ за тази роля, нали?
